Решение № 6323 от 09.04.2024, Софийски районен съд
- Съд
- Софийски районен съд
- Дело
- Гражданско дело 69827/2022
- Вид
- Решение № 6323
- Подписан
- 09.04.2024
- Състав
- СТАНИМИР НИКОЛОВ ЙОРДАНОВ КЮЛЕРОВ
Други актове по делото
- Определение № 9458 от 11.03.2023 · СТАНИМИР НИКОЛОВ ЙОРДАНОВ КЮЛЕРОВ
- Разпореждане № 45599 от 08.04.2023 · СТАНИМИР НИКОЛОВ ЙОРДАНОВ КЮЛЕРОВ
- Определение № 26657 от 29.07.2023 · СТАНИМИР НИКОЛОВ ЙОРДАНОВ КЮЛЕРОВ
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 1 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 3 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26, ал. 1, пр. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 63 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- § 13, т. 1 · Закон за защита на потребителите
- § 13, т. 12 · Закон за защита на потребителите
- чл. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1 т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 16 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 5, ал. 13 · Закон за потребителския кредит
- чл. 5, ал. 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 288 · Търговски закон
- чл. 289 · Търговски закон
- чл. 302 · Търговски закон
- чл. 307 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 6323 гр. София, 09.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 59 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: .......... при участието на секретаря ............ като разгледа докладваното от .......... Гражданско дело № 20221110169827 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от Н. К. Я., ЕГН: **********, адрес: ......., срещу ........, седалище и адрес на управление:
........., с която е предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцата сумата от 180 лв., представляваща заплатена без основание сума по договор за потребителски микрокредит от разстояние от 09.07.2019 г., сключен между ........., като кредитодател, и Н. К. Я., като кредитополучател, ведно със законната лихва от 08.11.2021 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед № 19570 от 20.11.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 20.11.2021 г. по ч. гр. д. № 63665/2021 г. на Софийски районен съд, II ГО, 59-ти състав.
В исковата молба се твърди, че на 09.07.2019 г. между .........и Н. К. Я. бил сключен договор за потребителски микрокредит от разстояние, по силата на който на ищцата бил предоставен заем от 1300 лв. при ГЛП от 24 % и ГПР от 26,83 % , който ищцата се задължила да върне в срок от една година.
Излагат се твърдения за недействителност на процесния договор на основание чл. 22 ЗПК. На първо място се твърди, че е опорочена процедурата, свързана с 1 преддоговорните отношения между страните, тъй като ищцата получила стандартния европейски формуляр, в който се съдържат всички съществени условия на бъдещия договор за кредит, едва след като е дала съгласие за сключването му, поради което същата в качеството й на потребител не е имала възможност да вземе информирано решение дали да сключи, или не процесния договор. В тази връзка се сочи, че във фазата на преддоговорните отношения ищцата не била уведомена, че ще дължи неустойка при непредоставяне на посочените в договора обезпечения, както и за общата дължима сума по кредита. На следващо място се твърди, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК, тъй като в случая липсвал погасителен план към договора. Твърди се, че е налице нарушение и на изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК. Счита, че неустойката, дължима при непредоставяне на обезпечение, е следвало да бъде включена в ГПР, което в случая не било сторено. Твърди се, че в случай, че същата бъде включена в ГПР, то размерът на последния би надхвърли посочения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер. Също така не ставало ясно как е формиран посочения в договора ГПР от 26,83 %, след като за потребителя не били предвидени други разходи по кредита освен договорната лихва при ГЛП от 24 %. Отделно от това ГПР не съответствал на законовите изисквания, тъй като не била посочена формулата по която е изчислен. Излагат се подробни съображения за нищожност на клаузата, предвиждаща задължение на потребителя за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Твърди се, че същата представлява скрита лихва или такса за усвояване на кредита, с която се заобикаля императивна законова норма, предвиждаща максимален праг на ГПР. На следващо място се твърди, че клаузата, регламентираща договорната лихва, също е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като размерът й надхвърлял трикратния размер на законната лихва. Счита, че тази клауза е съществена за договора за кредит, като ответникът не би го сключил без нея. С оглед недействителността на процесния договор за кредит потребителят дължал връщане единствено на чистата стойност по кредита – 1300 лв., а ищцата била заплатила сума в общ размер на 1480 лв., т.е. заплатената от нея разлика от 108 лв. се явявала платена при първоначална липса на основание, поради което се претендира нейното връщане. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск.
Претенидра разноски, в т.ч. присъждане на адвокатско възнаграждение по 2 реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., и за двете производства.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът ........... е подал отговор на исковата молба, чрез адв. .......... Процесуалният представител оспорва предявения иск като неоснователен. Оспорва твърдението, че при сключването на процесния договор ищцата не разполага с възможност да вземе информирано решение дали да сключи, или не същия. В тази връзка твърди, че договорът е сключен от разстояние при спазването на изискванията на приложимия в случая в отношенията между страните Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), като излага подробни съображения в тази насока.
Оспорва твърдението, че уговорената в договора неустойка представлява добавка към възнаградителната лихва, както и че същата е следвало да бъде включена при изчисляването на ГПР. Счита, че дори неустоечната клауза да е нищожна, това не води до недействителност на целия договор, като единствената последица от това била, че последният следва да се прилага без нищожната клауза. На следващо място твърди, че ЗПК не поставя изискване за посочване в договора на всички разходи, които се включват в ГПР като условие за неговата действителност. В тази връзка сочи, че е достатъчно цифровото посочване на ГПР, като видът на разходите, от които се формирал същия, били посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК. Оспорва договорната лихва да противоречи на добрите нрави, като твърди, че същата не надвишава трикратния размер на законната лихва. Отделно от това, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК, възнаградителната лихва не можела да надвишава, не три пъти, а пет пъти размера на законната лихва. Твърди, че случая в ГПР е включена единствено възнаградителната лихва и същият е изчислен съобразно предвидената в Приложение № 1 към ЗПК формула. Отделно от това, от ищцата не било претендирано заплащането на неустойката по процесния договор, поради което същата е следвало да заплати главницата и възнаградителната лихва в общ размер на 1475,16 лв. При това положение на ищцата следвало да бъде възстановена единствено сумата от 4,87 лв., като ответникът още във възражението по чл. 414 ГПК изразил готовност да заплати, но поради непредоставяне на банкова сметка от страна на ищцата, сумата все още не била възстановена. Ето защо счита, че не е дал повод за завеждане на иска, поради което разноските по делото следвало да бъдат възложени в тежест на ищцата. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
3
Съдът като взе предвид становищата на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
На 09.07.2019 г. между ищцата и ответното дружество е бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние, по силата на който на ищцата бил предоставен заем в размер на 1300 лв. за срок от 12 месеца, при фиксиран ГЛП от 24 % и ГПР от 26,83 %, като ищцата се задължила да върне заемната сума на 12 равни месечни вноски от по 122,93 лв., дължими на девето число на съответния месец. Като обща сума за погасяване по кредита е посочена сумата от 1475,16 лв.
В § 6 от договора е предвидено, че кредитополучателят се задължава в тридневен срок от сключването на договора да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 6.1. поръчители/и или 6.2 банкова гаранция.
Съгласно § 6, т. 6.1. от договора, същият може да бъде обезпечен с поръчителство на едно физическо лице, което да предостави служебна бележка от работодател, доказващ нетен размер на трудовото възнаграждение над 1800 лв.; или поръчителство на две физически лица, които да предоставят служебна бележка от работодател, доказващ нетен размер на трудовото възнаграждение над 950 лв. Освен изискването за минимален доход, поръчителите следва да отговарят и на следните критерии: да работят по безсрочен трудов договор; да не са кредитополучатели по друг договор за паричен заем с кредитора; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции.
Съгласно § 6, т. 6.2. от договора, същият може да бъде обезпечен с банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България, която банкова гаранция следва да съдържа неотменяемо и безусловно задължение на банката гарант, че ако кредитополучателят не заплати в срок което и да е свое задължение по договора за потребителски микрокредит от разстояние, същата ще заплати на кредитодателя всички дължими от кредитополучателя суми след първо писмено искане, отправени от кредитодателя до банката гарант.
Според § 7 от договора, в случай че кредитополучателят не предостави обезпечението по § 6 от договора, той следва да заплати неустойка в размер 4 на 1043,28 лв., платима на 12 равни части в размер на 86,94 лв., на девето число на съответния месец заедно със съответната погасителна вноска, като общия размер на месечните плащания на всеки съответен падеж е в размер на 209,87 лв., платими съобразно погасителния план.
Между страните не се спори, а и от приложените по делото разписки се установява, че ищцата е заплатила по процесния договор сумата в общ размер на 1480 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Съгласно чл. 55, ал. 1 ЗЗД този който е получил нещо без основание, с оглед отпаднало или неосъществено основание, следва да го върне.
Между страните сключен договор за предоставяне на потребителски кредит, сумата по който е била усвоена. Отпуснатият заем на ищцата като физическо лице представлява предоставяне на финансова услуга, съобразно § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, и тя има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Предвид това, следва да се приеме, че процесният договор е такъв, за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 от същия – и в Закона за защита на потреби-телите.
Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9 от ЗПК, кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал.
13 ЗПК, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 (при използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние), кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието му, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК пък предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Настоящият съдебен състав приема, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона – каквито са именно нормите на 5
ЗПК, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ), като за спазването им съдът следи служебно – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
Противоречието с императивни правни норми и добрите нрави е основание за нищожност както на гражданските, така и на търговските сделки. Добросъвестното встъпване в договорни правоотношения се основава на принципа на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес и в съдебната практика се възприема като съответно на морала изискване чрез договорите да не се злоупотребява. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД винаги се проявява в нарушаване на правен принцип, който може законодателно дори да не е изрично закрепен, но спазването му да е проведено чрез създаване на други разпоредби, представляващи част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските правоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване – арг. от чл. 63 ЗЗД, чл. 302 ТЗ, чл. 307 ТЗ и чл. 289 ТЗ.
Разпечатката съдържа 30 от 65 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ed0bad19-12d2-49f9-b0e1-bab848c115a1