Определение № 2893 от 12.11.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2893 гр. София, 11.11.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Теодора Кръстева

Членове:

Светлин Михайлов

Снежана Бакалова като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно частно гражданско дело № 20241000502999 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 248 от ГПК.

Образувано е по повод постъпила частна жалба от „Лено“ АД, с която обжалва определение № 3 796 от 04.10.24 г., постановено по т. д. № 944/23 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 11 състав, с което съдът е оставил без уважение молбата на „Лено“ АД за изменение на определение № 3 287/23.08.2024 г. по т. д. № 944/23 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 11 състав, в частта за разноските, като неоснователно.

В жалбата се твърди, че атакуваното определение е неправилно, необосновано и постановено в противоречие с практиката на ВКС и СЕС. В тази връзка се твърди, че съдът не се е съобразил, че производството е приключило преди двойната размяна на книжата, като не са извършени произнасяния по доказателствата, не е изготвен проект за доклад, не е изслушано заключение на вещо лице и т. н. Въз основа на това твърди, че е необоснован извода на съда, че положеният от адвоката труд е същият, който би положил при приключване на делото със съдебно решение. Прави анализ на подадения отговор, като твърди, че не са представени доказателства, както и че е цитирана практика без да е обосновано защо се цитира. На последно място твърди, че определението е постановено в противоречие с практиката на ВКС и СЕС по отношение на начина на определяне на възнагражденията на адвокатите.

Назначения особен представител оспорва частна жалба. Твърди, че атакуваното определение е правилно и законосъобразно. Твърди, че назначаването на особен представител е логично, с оглед развитието на процеса, както и че постигнатото споразумение не е релевантно при определянето на възнаграждението на особенния представител. Развива доводи относно извършената работа, както и че от развитите доводи по отношение на обема на работата може да се направи извод, че следва да бъде намалено възнаграждението и на защитата на ищеца и на състава, който не е разгледал делото. Твърди, че НМРАВ има незадължителен характер, но същата може да служи като ориентир при определянето на възнагражденията на особенния представител.

Съдът след като се съобрази с доводите, изложени в частната жалба и обсъди 1 събраните по делото писмени и гласни доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

От фактическа страна:

Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с атакуваното определение № 3 796 от 04.10.24 г., постановено по т. д. № 944/23 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 11 състав, с което съдът е оставил без уважение молбата на „Лено“ АД за изменение на определение № 3 287/23.08.2024 г. по т. д. № 944/23 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 11 състав, в частта за разноските, като неоснователно.

Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че производството пред Софийски градски съд е образувано по по предявени от „Лено“ АД срещу „РендЗ“ ЕООД и Я. В. Г. искове, с правно основание чл. 422 ГПК за установяване дължимост на вземания по договор за заем, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 48 763/22 г., по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 179 състав.

Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с писмена молба от 08.08.2024 г. ответниците са заявили, че оттеглят подаденото от тях възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и желаят производството да се прекрати.

Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с молба от 21.08.2024 г. ищецът е потвърдил, че страните са постигнали извънсъдебно споразумение, което е дало основание на ответниците да оттеглят възражението си по чл. 414 ГПК.

Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с определение № 3 287 от 23.08.2024 г., постановено по т. д. № 944/23 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 11 състав, съдът е прекратил производството по делото, като е приел, че за ищеца не съществува правен интерес от предявените искове, тъй като с оттегляне на възражението от длъжниците по заповедното дело заповедта за изпълнение е влязла в сила (чл.416 от ГПК).

От правна страна:

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

Частната жалба е частично основателна.

С атакуваното определение № 3 796 от 04.10.24 г., постановено по т. д. № 944/23 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 11 състав, с което съдът е оставил без уважение молбата на „Лено“ АД за изменение на определение № 3 287/23.08.2024 г. по т. д. № 944/23 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 1 1 състав, в частта за разноските, като неоснователно.

Частната жалба е подадена в срок и от упълномощени лица, поради което съдът намира същата за процесуално допустима. Разгледана по същество същата е частично основателна по следните съображения:

Релевираните в частната жалба доводи са свързани с твърдения за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на съда, като се твърди, че съдът не е отчел липсата на проведени заседания, вкл. и изпълнена двойна размяна на книжа, , не е отчел обема на извършаната работа, с оглед определянето на фактическа и правната 2 сложност, както и че не се съобразил практиката на ВКС и СЕС по отношение на размерите на адвокатските възнаграждения. Така наведените доводи съдът в настоящия си състав намира за частично основателни по следните съображения:

Представителната власт на особения представител възниква от акта на съда за неговото назначаване при наличие на определените за това предпоставки и това процесуално представителство е възмездно - т. 6 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. На особения представител, назначен на ответника по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, се дължи възнаграждение за всяка една от инстанциите, независимо от постигнатия правен резултат.

Възнаграждението е за сметка на ищеца и се внася предварително преди приключване на делото в съответната инстанция, в който смисъл е константната съдебна практика на касационната инстанция (определение по ч. гр. д. № 542/11 г. на 4 г.о., определение по ч. гр. д. № 11/13 г. на 4 г.о., определение по ч. гр. д. № 37/12 г. на 3 г.о., определение по ч. гр. д. № 342/10 г. на 4 г.о., определение по гр. д. № 2 569/23 г. на 3 г.о. и др. В цитираните актове на ВКС е прието, че внасянето на възнаграждението за особения представител е процесуална предпоставка за разглеждане на делото, а процесуалното бездействие на ищеца в определения срок да внесе разноските за назначения особен представител на ответника, е пречка за развитие на производството и обуславя прекратяването му.

Съгласно разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от една втора от него.

В случая съдът е определил възнаграждение за особен представител на ответника физическо лице в размер на 3 451.74 лв., което представлява минималния размер на адвокатското възнаграждение, определен по НМРАВ.

С оглед на цитираната разпоредба на закона, както и предвид константната практика на ВКС съдът в настоящия си състав намира, че следва да се произнесе по наведените в частната жалба основания за незаконосъобразност на определението, като изхожда от фактическата и правната сложност на делото, извършените процесуални действия и критерия за определяне на възнаграждението, с оглед практиката на СЕС.

Изхождайки от това настоящият състав намира, че определеният размер на възнаграждението е необоснован.

За положения от адвоката труд несъмнено и съобразно чл. 36, ал. 1 от ЗА и чл.

47, ал. 6 изр.второ ГПК следва да му бъде определено възнаграждение от съда. В конкретния случай възнаграждението определено от съда и внесено от ищеца е определено въз основа на минималния размер на адвокатското възнаграждение по НМРАВ. От друга страна, съобразявайки с факта, че производството не се е развило в пълен обем, като поделото извършените от особенния представител действия се свеждат до изготвянето на отговор на исковата молба, както и факта, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност съдът намира, че определения размер не съответства на положения труд. Така определеният размер може да бъде променен при изменени обстоятелства - да бъде увеличен при 3 необичайно продължително и усложнено развитие на производството или да бъде намален, ако производството не се развие в пълнота и приключи по-рано поради прекратяването му. И в двете хипотези основанието за корекция е съобразяване на реално извършения обем на дейност на особения представител. Ето защо ако съдът е определил възнаграждение до акт по същество в съответната инстанция, но производството приключи на по-ранен етап с прекратяване, то е допустимо да намали първоначално определеното възнаграждение, съобразявайки го с извършените до момента процесуални действия от особения представител.

В настоящето производство особеният представител е подал единствено отговор на исковата молба, във връзка с което се е запознал и материалите по делото, приложени към връчената му искова молба. Не се установява друга процесуална дейност да е извършвана, а и самият съд не е извършвал такава - делото не е било насрочено в открито заседание, нито се е стигнало до изготвяне на доклад по чл. 146 ГПК. С оглед на установения обем на извършената работа, настоящият състав намира, че са налице основания за корекция на първоначално определеното възнаграждение.

От друга страна видно от мотивите на решение от 25.01.2024 г. по дело С438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. за задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, § 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели". Прието е, че това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.

Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС и в действителност съставлява пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност на подобно споразумение националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително и когато предвидените в посочената наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват и база за определяне на възнаграждението по чл.

36, ал. 2 ЗА, още повече, че в случая разпоредбата н а чл. 47, ал. 6 ГПК, която е основанието 4 за назначаване на особения представител, предвижда възнаграждението да се определя съобразно фактическата и правна сложност на делото, включително и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА. В тази връзка е трайната практика на ВКС, обективирана в определение № 1493 от 5.06.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 898/24 г., II т. о., ТК; определение № 2 392/11.09.2024 по дело № 2 154/23, II т. о., ТК; определение № 3975 от 30.08.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2 806/24 г., IV г. о., ГК ; определение № 1513 от 5.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 901/23 г., I т. о., ТК и др.