Решение № 422 от 09.07.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 422 гр. София, 09.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева при участието на секретаря Нели Й. Първанова като разгледа докладваното от Светлана Калинова Касационно гражданско дело № 20248002103712 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 20058/06.08.2024г., подадена от Я. И. Я., чрез процесуалния представител адвокат Р. Д. от АК- В., срещу решение № 745/02.07.2024г. по в. гр. д. № 909/2024г. на Варненския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 621/28.02.2024г. по гр.д. № 7300/2022г. на Варненския районен съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу Д. П. Г.-В., конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ответник П. Г.

Д., искове, както следва:

- петиторен иск с правна квалификация по чл. 108 ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е титуляр на абсолютното вещно право на собственост върху реална част с площ от 140 кв. м., ситуирани върху имот с идентификатор [№] с обща площ от 2 774 кв. м., находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б.

Юг“, изобразени във форма на четириъгълник върху представената по гр. д. № 20993/2019г. на ВРС, на лист 113, комбинирана скица към допълнителна СТЕ, щриховани с червен щрих и обозначение с условен № 0,1, на основание договор за продажба на имот - частна общинска собственост от 30.05.2018г. и осъждане на ответника да предаде владението върху гореописаната реална част на ищеца;

- осъдителен облигационен иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер от 660 лева, представляваща обезщетение за лишаване 1 от правото му на ползване на гореописаната реална част от 140 кв. м. от недвижим имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б. Юг“ за периода от 30.05.2018г. до 28.03.2019г. и от 23.03.2022г. до 07.06.2022г., ведно с обезщетението за забава в размер на законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда на 07.06.2022г., до окончателното погасяване на задължението и са присъдени сторените по делото разноски.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навежда довод, че въззивният съд неправилно е приел, че за процесния недвижим имот е било подадено заявление за възстановяване на собствеността. Твърди, че К. Х. е вписана без основание в разписния лист като собственик на имот №512, като поддържа, че в регистъра към ПНИ на местност „Б.-юг“ остатъчен имот №3581 с площ от 5104 кв.м. в границите на неидентифициран бивш стар имот №512 (с площ от 11341 кв.м.), е следвало да се запише с неидентифициран собственик. Навежда довод, че за да се изведе правен извод, че претендираното от наследниците на К. Х. М. право на собственост е принадлежало към нейния патримониум, трябва да бъде издадено решение на ПК-В. за конкретно идентифициран с планоснимачен номер по ПСИГ-ПКП стар имот №512, каквото обаче не е представено. Твърди, че стар имот с пл.№512 е останал незаявен и реституционна процедура за този имот не е била провеждана.

Основният довод, съдържащ се в касационната жалба, е че трето-лице, бивш ползвател, какъвто се явява първоначалния ответник, неучастващ в производството по възстановяване на собствеността, не може да взема отношение и да предявява претенции, тъй като не е правно легитимиран да упражнява правото на собственост, както и че не може да се позовава на изтекла придобивна давност. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявените от него искове бъдат уважени, като му бъдат присъдени и направените пред трите инстанции съдебни разноски.

Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание, както и в представена писмена защита.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Д. П. Г.-В. чрез процесуалния си представител адв.Ж. К. от АК-В., изразява становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Допълнителни съображения излага в представена молба-становище.

С определение №1447/25.03.2025г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Варненския окръжен съд е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса допустимо ли е бивш ползвател да се позовава на права на лица, подали заявление за възстановяване на собствеността, които не участват в производството по делото, в хипотеза като настоящата, т.е. при предявен ревандикационен иск от лице, основаващо правата си на договор за покупко-продажба, сключен с общината.

По така поставения въпрос настоящият състав на I г.о. на ВКС приема следното:

Както ВКС приема в своята практика, преди да разгледа основателността на заявено в 2 процеса възражение, съдът следва да прецени неговата допустимост с оглед наличие на правен интерес от заявяването му, както и дали сезирането с това възражение не съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК. При спор за собственост ответникът по иска може да се брани с възражение, че имотът е собственост не на ищеца, а на трето конкретно лице. Ако обаче ответникът претендира за себе си правата, предмет на правния спор, на самостоятелно придобивно основание, предявяването на това възражение съставлява злоупотреба с право, тъй като юридически е невъзможно повече от един правен субект да се легитимират едновременно като собственици, освен в хипотезата на съсобственост.

Съгласно чл. 3 ГПК участниците в съдебните производства и техните представители под страх от отговорност са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Когато участниците в процеса упражняват правата си недобросъвестно с цел да бъдат увредени права и законни интереси на други, извършеното процесуално действие е при злоупотреба с право и поради това не следва да бъде зачетено от правозащитния орган (решение №50006 от 15.02.2023г. по гр.д.№788/2022г. на ІІ г.о. на ВКС). Въвеждането в спорния предмет на възражение, чиято единствена цел е отхвърлянето на иска (без да се сочат други основания за придобиване собствеността върху имота, респ. владението върху същия), когато въвелата това възражение страна ще продължи да се ползва от правата върху имота (независимо, че с това оспорване отрича възможността и самата тя да е придобила права), е лишено от правно признат интерес и същевременно съставлява злоупотреба с право съгласно императивната норма на чл. 3 ГПК, уреждаща като основно начало в процеса принципа на добросъвестност, поради което не подлежи на разглеждане от съда (решение №60101 от 25.11.2021г. по гр.д.№484/2021г. на ІІ г.о. на ВКС).

Наред с това следва да се приеме, че ответник по предявен по реда на чл. 108 ЗС иск, който твърди, че е придобил право на собственост по реда на § 4 ПЗР ЗСПЗЗ като бивш ползвател, може да противопостави възражение, че е изкупил спорния имот по реда на § 4а или §4б ПЗР ЗСПЗЗ, както и че го е придобил по давност. По този начин той би упражнил правото си на защита добросъвестно. Но ако наред с това този ответник противопостави и възражение, че спорният имот е заявен за възстановяване, респ. възстановен по реда на ЗСПЗЗ на трети, неучастващи в производството лица, за които не твърди да са негови праводатели, това би представлявало злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК, тъй като е направено единствено с цел отхвърлянето на иска без да съществува възможност от факта на възстановяване на собствеността на трети за спора лица ответникът да изведе поддържаните придобивни основания. Подобно възражение следва да се приеме за направено само и единствено с цел отхвърлянето на иска.

По тези съображения в отговор на поставения въпрос следва да се приеме, че е недопустимо бивш ползвател да се позовава на права на лица, подали заявление за възстановяване на собствеността, които не участват в производството по делото и не са праводатели на ответника, твърдейки едновременно с това, че той е собственик на спорния имот, в хипотеза като настоящата, т.е. при предявен ревандикационен иск от лице, основаващо правата си на договор за покупко-продажба, сключен с общината и при противопоставено от страна на 3 ответника възражение за придобивна давност.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от Я. И. Я. срещу П. Г.

Д., починал в хода на процеса и заместен по реда на чл. 227 ГПК от Д. П. Г.-В., искови претенции за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на процесната реална част с площ от 140 кв. м., ситуирани върху имот с идендификатор [№] с обща площ от 2 774 кв. м., находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б. Юг“, на основание договор за продажба на имот - частна общинска собственост от 30.05.2018г. и осъждане на ответника да му предаде владението върху имота, както и за заплащане на сумата от 660 лева, представляваща обезщетение за лишаване от правото на ползване на тази реална част за периода от 30.05.2018г. до 28.03.2019г. и от 23.03.2022г. до 07.06.2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 07.06.2022г. до окончателното плащане.

В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че с договор за продажба на имот - частна общинска собственост № Д18000890ВН от 30.05.2018г., е придобил собствеността върху имот с идентификатор [№], с обща площ от 2 774 кв. м., находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б. Юг“. Владението му било предадено на 01.06.2018г., за което бил съставен приемо-предавателен протокол, но без процесната реална част от 140 кв.м., която била в държане на ответника. На 28.03.2022г. ищецът отнел владението на ответника, но след това бил осъден с решение по гр. д. № 20993/2019г. на Варненския районен съд да предаде на П. Г. Д. владението върху процесната реална част и с протокол за въвод във владение по образуваното въз основа на посоченото решение изпълнително дело № 20227190400075 на ЧСИ С. Я., ответникът отново бил въведен във владение на реалната част от 140 кв.м. Поддържа, че праводателят му [община] е била собственик на имота с идентификатор [№] на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Имотът попадал в територия стопанисвана от ТКЗС, като земята е била обобществена. Твърди, че имотите в процесната местност имали статут на държавни поземлени имоти, правото на собственост върху които не можело да се придобива по давност. Поддържа, че процесният имот не съставлявал земя по смисъла на чл. 19 ЗСПЗЗ, защото от момента на създаването на СО „Б.-юг“ земята изгубила земеделския си характер. Твърди, че към 2002г. при влизане в сила на ПНИ, процесният новосъздаден имот не е бил засегнат от реституционни решения и заповеди по § 4к, ал. 7 на ПЗР на ЗСПЗЗ, не е бил изкупен по реда на § 4а или § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ от ползватели, на които е бил предоставен за ползване, нито е имал характеристиките на държавен такъв. Твърди, че ответникът упражнява фактическа власт върху процесната реална част, без да има годно правно основание за това, поради което дължи и парично обезщетение за лишаването му от ползване на имота.

В срока по чл. 131 ответникът е депозирал писмен отговор, с който е оспорил исковете като неоснователни. Оспорил е твърдението, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот като поддържа, че праводателят му не е бил собственик на имота, тъй като 4 по отношение на общината не било налице твърдяното от ищеца придобивно основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Твърди, че имот с идентификатор [№] попада в имот, заявен за възстановяване в полза на наследниците на К. Т. Г., представляващ нива от 5 дка, шеста категория, намираща се в терен по §4 на Г. в м. Ф. (Б.-Юг), по отношение на който с Решение № 725/27.07.2000 г. на ПК- В. е било признато право на собственост на наследниците на К. Т. Г.. Посочва, че на 10.02.1992г. синът на К. Т. Г., починала на 18.11.1975г., е подал заявление до Общинската поземлена комисия-В. за възстановяване собствеността върху земеделските земи на наследодателката му в землището на Г., общ. В., като процесният имот с идентификатор [№] по действащата КК попада в границите на новообразуван имот № 3581 по ПНИ на с.о. „Б.-юг“, земл. „Г.“, общ. В. и новообразуваният имот е записан на наследниците на К. Х. М., като имената К. Т. Г. и К. Х. М. са били на едно и също лице. Посочва, че със заповед от 02.10.2007г. на Областния управител на обл. В., влязла в законна сила на 05.06.2009г., са изменени предходни заповеди за одобряване на ПНИ на с. о. „Б.- юг“, земл. „Г.“, като имот № 3581 е заличен, а на негово място са обособени няколко новообразувани имота, между които НИ № 4295 с площ от 2776 кв. м. и НИ № 4294 с площ от 1128 кв. м. и двата били вписани в регистъра към ПНИ за наследниците на К. Х. М.. Твърди, че процесният имот с идентификатор № [№] е идентичен на новообразувания НИ пл. № 4295, който попада в имот признат за възстановяване по реда на § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ на наследниците на К. Х. М., с имена по мъж - К. Т. Г.. И преди, и след изменението на КККР през 2011 г., ПИ с идентификатор [№] е бил записан в кадастралния регистър като собственост на наследниците на К. Х. М., съобразно влезлия в сила ПНИ по отношение на НИ № 4295. Оспорва твърденията на ищеца, че процесният имот не е бил засегнат от реституционни решения; че към 2002г. е влязъл в сила ПНИ за същия; че [община] е придобила собствеността върху имота на основание чл. 25 ЗСПЗЗ.