Определение № 548 от 24.03.2020, Окръжен съд - Пловдив

О П

Р Е Д

Е Л Е

Н И Е № 548 гр.Пловдив, 24. 03. 2020 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

Пловдивският окръжен съд, въззивно отделение – V с., в закритото заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и двадесета година, в състав:

Председател : Светлана Изева

Членове : Радостина

Стефанова

Зорница Тухчиева

Като разгледа

Докладваното от съдия Радостина Стефанова

Възз.ч.гр.д. № 540/2020г.

И за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на 274 във вр. с 410 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление- гр. София, бул. „Панайот Волов“ № 29, етаж 3, представлявано от И. К. и Я. Я. - Управител, чрез юрк. И.Т., против Разпореждане № 675/20.01.2020г. на ПдРС –XIII гр.с. по ч.гр.д.№ 675/2020г., с което е оставено без уважение искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу Г.И.М., ЕГН – **********, с настоящ адрес ***, за сумата от 499,51 лв., в това число 499,51 лв. - главница, 122,30 лв. договорна лихва за периода 17.05.2018 г. до 06.01.2019 г., 172,15 лв. неустойка за неизпълнение на задължението за периода 06.06.2018 г. до 06.01.2019 г., 200,00 лева разходи и такси за извънсъдебно събиране, 50,12 лв. законна лихва за периода 07.01.2019 г. до 13.12.2019 г., законна лихва от завеждане на заявлението до изплащане на вземането. Моли да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което да се постанови връщането на делото на Районен съд - Пловдив за продължаване на процесуалните действия.

Пловдивският окръжен съд- V възз. гр. с., констатира следното:

С жалбата се аргументира становище,че атакуваното разпореждане е необосновано и постановено при съществено нарушение на съдо -производствените правила. Изразява се несъгласие с изводите на първостепенния съд, че са налице пречките на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение за всички суми, предмет на задължението. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 413, ал. 2 ГПК, жалбоподателят посочва, че съдът е следвало да откаже издаването на заповед за изпълнение за конкретните искания, по отношение на които е достигнал до извод, че се основават на неравноправни клаузи, а именно – неустойка и разходи, и такси за извънсъдебно събиране на задължението. Доколкото клаузите за главница, договорна лихва и законна лихва за забава категорично не произтичали от клаузи с неравноправен характер то не би следвало да е налице пречка за издаване на заповед за изпълнение за същите.

Алтернативно, излагат се съображения за неправилност на заключението на първоинстанционният съд, че претендираните вземания се основават на клаузи с неравноправен характер. В частност, сочи се, че съдът неправилно е констатирал, че в процесния договор годишният процент на разходите е прекомерен и противоречи на добрите нрави. Предвид гореизложеното се моли атакуваният съдебен акт да бъде отменен изцяло, като се разпореди издаването на заповед за изпълнение за сумите, претендирани със Заявлението по чл. 410 ГПК.

Настоящият съдебен състав на Пловдивски окръжен съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и взе предвид данните по делото, намира следното:

Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.

269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по обжалване на определения. Според мотивите на цитираното тълкувателно решение съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

Следователно и въззивната инстанция в производството по чл. 274 и сл. ГПК дължи освен проверка за валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт, и такава досежно неговата правилност без да е обвързана от доводите за незаконосъобразност, посочени в частната жалба.

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, заповедният съд е задължен да се произнесе по въпроса за противоречието на искането със закона или с добрите нрави. Или казано по друг начин – съдът още на фаза на заповедно производство следва да осъществи защита на по – слабата страна в договорните правоотношения – потребителя, като регламента на чл. 411, ал. 2, т.2 ГПК предоставя възможност съдът да гарантира в пълна степен правата на потребителя като прехвърля тежестта на кредитора да докаже съществуването на вземането си в осъдително исково производство.

В тази връзка следва да бъде посочено, че към настоящия момент е в сила новата редакция на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК. Нормата е императивна и задължава заповедния съд да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор или е налице обоснована вероятност за това. Разпоредбата на чл. 410, ал. 3 ГПК предвижда, че когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива.

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.

269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по обжалване на определения. Според мотивите на цитираното тълкувателно решение съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

Следователно и въззивната инстанция в производството по чл. 274 и сл. от ГПК дължи освен проверка за валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт, и такава досежно неговата правилност без да е обвързана от доводите за незаконосъобразност, посочени в частната жалба.

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, заповедният съд е задължен да се произнесе по въпроса за противоречието на искането със закона или с добрите нрави. Или казано по друг начин – съдът още на фаза на заповедно производство следва да осъществи защита на по – слабата страна в договорните правоотношения – потребителя, като регламента на чл. 411, ал. 2, т.2 от ГПК предоставя възможност съдът да гарантира в пълна степен правата на потребителя като прехвърля тежестта на кредитора да докаже съществуването на вземането си в осъдително исково производство.

В тази връзка следва да бъде посочено, че към настоящия момент е в сила новата редакция на чл. 411, ал. 2, т. 3 от