Определение № 4751 от 19.12.2023, Окръжен съд - Варна
- Съд
- Окръжен съд - Варна
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 2348/2023
- Вид
- Определение № 4751
- Подписан
- 19.12.2023
- В сила
- 11.01.2024
- Състав
- Невин Реджебова Шакирова, Николай Свиленов Стоянов, мл.с. Виляна Николаева Михалева
Цитирани разпоредби
- чл.140 · Граждански процесуален кодекс
- чл.214, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274, ал.3, т.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.276, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.71, ал.1, изр.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.74, изр.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.76, изр.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.83, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.83, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 4751 гр. Варна, 18.12.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Невин Р. Шакирова
Членове:
Николай Св. Стоянов мл.с. Виляна Н. Михалева като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20233100502348 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на „В.“ ООД, ЕИК..............., срещу протоколно определение от о.с.з. на 28.06.2023г. по гр. дело №9526/2022г. на ВРС, 48-ми състав, с което е оставена без уважение молбата от 09.05.2023г.
(л.79 от дело на ВРС) на дружеството за възстановяване държавна такса от 839.87лв., внесена по искането на ищеца за увеличаване размера на част от исковете по делото, оставено без уважение от ВРС и ВОС.
В жалбата се излагат излагат доводи за неправилност на акта на ВРС, тъй като таксата е недълж.о платена и липсва основание за нейното внасяне по см. на чл.3 от ЗДТ. Държавната такса се заплаща за предявяване на иск чрез подаване на искова молба до съответния съд. Основанието за нейното плащане не е извършването на съдопроизводствено действие от страна на съда. В този смисъл се сочи, че законът регулира механизма за определяне на държавната такса, но не и как следва да процедира съда при подадена искова молба. Твърди се, че в случая исково производство не е водено, тъй като не е допуснато исканото увеличение на размера на иска. Моли се въззивния съд да отмени определението и да постанови възстановяване на внесената държавна такса за увеличението на иска в размер на 839.87лв.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК насрещната страна депозира отговор, с който оспорва изцяло подадената жалба, излага съображения за нейна неправилност .оли за потвърждаване на акта на ВРС.
1
При извършената служебна проверка съдът намира жалбата за редовна и допуст.а, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и съдържа изискуемите за нейната редовност реквизити, като отделно е надлежно администрирана, поради което следва да бъде разгледана.
По съществото на жалбата, като взе предвид изложените в нея доводи и оплаквания, събраните по делото доказателства и прилож.ата нормативна за случая регламентация, настоящият съдебен състав намира следното:
Производството пред ВРС е образувано по искова молба на „В .“ ООД против П. С. М., с искане да бъде прието за установено между страните по делото, че ответницата дължи на ищеца сумата от 5 630 лева, получена без правно основание, както и законна лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК -28.03.2022 г. до нейното окончателно изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на основание чл. 410 от ГПК от 31.03.2022 г. по гр. дело № 3894/2022 г. по описа на ВРС.
След изготвяне на определението по чл.140 от ГПК ищецът е отправил молба от 24.01.2023г. за изменение на иска, посредством неговото увеличение до 27 966,43 /22336.43 лева и първоначално предявения размер 5630 лева/, което вземане е сбор от следните суми: 24 130 лева – получени по банковата сметка на П. С. М. на 04.10.2021г.; 2 500 лева - получена по банковата сметка на П. С. М. на 10.09.2021г.;1 336.43лева - разлика между дълж.ите 2663.57лв. и реално получените като трудово възнаграждение и обезщетение за неползван годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение 4000.00лв. за периода м.08-м.09.2021г., ведно със законната лихва върху сумата от 1336.43лв., считано от завеждане на исковата претенция до окончателното изплащане; 218.74 лева. - обезщетение за забава върху главницата от 2500.00лв. за периода от 10.09.2021г. до датата на исковата молбла-21.07.2022г.; 950.51лева - обезщетение за забава върху главницата от 24130.00лв. за периода от 04.10.2021г. до датата на исковата молба 21.07.2022г.;112.60лева - дълж.а държавна такса в заповедното производство и 450 лева – адв. възнаграждение в заповедното производство.
Във връзка с искането по чл.214, ал.1 от ГПК за увеличаване на размера на исковете дружеството е внесло държавна такса по сметка на ВОС в размер на 980.70лв., което страната е доказала с платежно нареждане от 24.01.2023г.
(л.65 от делото на ВРС.)
Молбата на ищеца по чл.214, ал.1 ГПК е била разгледана в първото о.с.з. пред ВРС на 25.01.2023г. (протокол №468/30.01.2023г.) и е била оставена без уважение в нейната цялост.
С определение № 1419/10.04.2023г. по в.ч.гр. дело № 517/2023 г. на ВОС въззивният съд е оставил без разглеждане и е прекратил производството по делото в една част – за предявеното от дружеството вземане с молба от 2
24.01.2023 г., включващо следните суми: 1 336.43 лева, 218.74 лева и 1 950.51 лева. Със същия акт ВОС е потвърдил протоколно определение от о.с.з. на 25.01.2023г. в частта, с която е било оставено без уважение искането на ищеца „В .“ ООД за изменение на предявения иск чрез увеличение на основание чл.214, ал.1 от ГПК, в частта за разликата над 3133.30 лева до посочената в молбата сума от 24 130 лева.
След влизане в сила на акта на ВОС по отхвърленото искане по чл.214, ал.1 от ГПК, на 09.05.2023г. е постъпила пред ВРС молба от дружеството – ищец за възстановяване на платената държавна такса за увеличението на иска в размер на 980.70лева.
В о.с.з. на 28.06.2023г. (протокол №3616/29.06.2023г.) ВРС е постановил да се възстановят на ищеца 140.83лв. от внесената ДТ, съобразно оставената без разглеждане от ВОС жалба срещу отказа за приемане на нови искове, но е оставил без уважение искането за възстановяване на сумата от 839.87лева, с оглед потвърденото от ВОС отхвърляне на искането за увеличаване размера на част от предявените искове.
Последното определение на ВРС е предмет на обжалване в момента.
Съгласно чл. 4б от ЗДТ по искане на заинтересованата страна се връщат недълж.о платените държавни такси. Установената практика на ВКС, още с мотивите към т.10 на тълк. д. №5/2015г. на ОСГТК и последвалата казуална, приема, че „недълж.о платени“ са държавните такси в следните случаи: 1/ по молби, по които съответното на тях съдебно производство изобщо не е било образувано; 2/ при предходно освобождаване на ищеца от задължение за такса (било по закон, било след акт на съда по чл.83, ал.2 ГПК); 3/ при надвнесени такива поради техническа грешка или неточно пресмятане; 4/ при плащане по искане, по което изначално не се дължи такса. В тези случаи таксите се приемат като платени без правно основание по смисъла на чл. 3 и чл. 4б от ЗДТ, като преценката е на съда според конкретиката на случая.
Анализът на чл.3 ЗДТ показва, че основанието за внасяне на държавна такса е самото отправяне на искането до съдилищата, с което искане сезира съда и се създава висащност на производството по него. Законът не свързва основанието за внасяне на държавна такса със задължението на съда да постанови определен съдебен акт, тоест основанието за внасяне на таксата не е обвързано с очаквания от вносителя правен резултат, за разлика от таксите за издаване на документ, дълж.и само при издаването му. В този смисъл е без значение е как ще приключи производството по сезиращото искане, дали то ще бъде отхвърлено, уважено или прекратено в началото или впоследствие.
При всякакво произнасяне по отправеното искане, което само по себе си налага заплащане на държавна такса, същата не подлежи на връщане при неизгоден за страната резултат от акта на съда.
От тази принципна постановка следва изводът, че в случая не е налице хипотезата на чл.4б от ЗДТ. Молителят е превел по сметка на съда 839.87лева държавна такса във връзка с отправеното искане за увеличаване на размера на исковете по реда на чл.214, ал.1 от ГПК. Плащането е било дълж.о, тъй като 3 при искане за увеличение на размера на иска ищецът следва да представи на съда доказателства за доплатена държавна такса, съответна на претендирания по-голям размер на иска (чл.74, изр.2 от ГПК вр. чл.76, изр.1 от ГПК вр. чл.71, ал.1, изр.1 от ГПК). Отхвърлянето на искането по чл.214, ал.1 от ГПК, впрочем по други процесуални причини, не е основание за връзщане на таксата.
Отделно от това с определение № 1419/10.04.2023г. е било потвърдено произнасянето на ВРС по молбата по чл.214, ал.1 от ГПК, с което правилността му е била стабилизирана, а въпросът е бил разгледан и пред втора инстанция. Няма данни на следващо място страната да е освободена от такси по делото, нито да попада сред категориите лица по чл.83, ал.1 от ГПК.
Дружеството е и платило таксата с отправянето на искането, с което е сезирал съда, а не според разпореждане на съда. Както беше посочено по-горе законодателят не поставя връщането на таксата в завис.ост от това как е процедирал съда по молбата, по която е била внесена, стига при внасянето тя да е била изискуема от закона, както в случая. Ето защо таксата не е била „недълж.о платена“ по смисъла на чл.4б от ЗДТ за да подлежи на връщане.
На последно място Определение №522/02.08.2013г. по ч.гр.д. №3461 от 2013г. на ВКС, на което се позовава жалбоподателят, е неотнос.о за случая, тъй като визира заплатена такса относно съединено в делбено производство възражение за нищожност на преюдициална за съсобствеността сделка в полза на съделител. За такива възражения изначално не се следва държавна такса, поради което плащането й е изначално „недълж.о“, за разлика от настоящия случай.
По изложените съображения въззивният съд преценява, че при данните по делото доводите в жалбата са неоснователни, а обжалваният съдебен акт е законосъобразен и като такъв следва да бъде потвърден.
Воден от горното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от о.с.з. на 28.06.2023г. по гр. дело №9526/2022г. на ВРС, 48-ми състав, с което е оставена без уважение молбата от 09.05.2023г. на „В .“ ООД, ЕИК............... за възстановяване на държавна такса от 839.87лв., внесена съобразно поисканото от ищеца увеличаване размера на част от исковете по делото, оставено без уважение от ВРС и ВОС, на осн. чл.4б от ЗДТ.
Определението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едноседмичен срок от получаване на съобщението от страните, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, на осн. чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Председател: _______________________
4
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
5