Решение № 2835 от 14.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2835 гр. София, 14.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Мингова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело № 20231100507225 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 10581 от 30.09.2022 г., постановено по гр. д. № 42576 по описа за 2021 г. на СРС, 45 състав, е осъден „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на М. П. С., ЕГН **********, сумата в размер на 56, 77 лева (петдесет и шест лева и седемдесет и седем стотинки), представляваща заплатена без правно основание сума по Договор за потребителски кредит с № 488815 от 16.03.2017 г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 20.07.2021 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното изплащане на вземането.

Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, който го обжалва с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

Счита, че изводите на съда за нищожност на договора са неправилни. В чл. 13 от договора за кредит се съдържала информация за всички компоненти, на база на които законът изисква да се изчисли ГПР, поради което неправилен бил изводът на съда, че годишният процент на разходите по кредита не съответства на действителните разходи по кредита. Потребителят можел да обезпечи отпуснатия кредит по различни начини, включително с поръчителство от избрани от него физически лица и сключването на договор за поръчителство с „Ф. Банк” (Малта) не било задължително условие за 1 отпускане на кредита. Поради това кредитодателят нямал право да включи сумата по договора за предоставяне на поръчителство в ГПР по кредита.

Кредиторът не изисквал от потребителя такси, които не са уговорени в договора за кредит по вид и размер, тъй като възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не се уговаряло, нито се дължало на дружеството, отпуснало кредита. Ответникът не знаел възнаграждението, дължимо от ищеца към поръчителя, освен при избран поръчител „Ф. Банк”, поради което било обективно невъзможно да включи тази сума в ГПР. Счита, че ГПР е посочен правилно в договора за кредит. Уговарянето на задължение за обезпечаване на отпуснат кредит, поето доброволно от едната страна, не нарушавало закона и не представлявало неравноправна клауза. Ищецът получил информация за условията на договора и за задължението му да обезпечи отпуснатия кредит на етап кандидатстване. Клаузата за обезпечаване на кредита следвало да бъде преценявана при съобразяване на баланса между правата и интересите на кредитора и кредитополучателя по договор за потребителски кредит, вземайки предвид рисковете за дружествата, предоставящи малки потребителски кредити. Освен това ответникът не се обогатил с преведените от ищеца суми по сключения от него с трето по делото лице договор за гаранция. Ответникът имал право да събира тези задължения и следователно имал правно основание да получи сумата, но тя не била част от дължимите на ответника суми по договора за потребителски кредит. Следователно възнаграждението по договора за гаранция било заплатено в полза на трето за спора лице. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски за двете съдебни инстанции, съобразно изхода на спора.

Въззиваемата страна по жалбата на ответника – М. П. С., ЕГН ********** – ищец в първоинстанционното производство, с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Счита, че договорът за кредит е нищожен като противоречащ на императивни правни норми. В договора само формално били посочени размерът на лихвения процент и на ГПР, но липсвали условията на неговото прилагане, тъй като не бил посочен видът на лихвения процент, дали стойността му е фиксирана и дали подлежи на промяна, както и на каква база се начислява. В договора бил посочен грешен размер на ГПР, а действителният ГПР възлизал на 572, 47%.

Сключеният договор за поръчителство нямал за цел обезпечаване на заема, а единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита. Било налице уредено в ЗПК задължение на кредитора преди сключване на договора за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна такава да откаже сключване на договор. Поради това клаузата за обезпечаване на заема с поръчителство се намирала в пряко противоречие със ЗПК, доколкото тази преценка следвало да бъде извършена преди сключване на договора. Клаузата била изцяло неравноправна и нищожна, тъй като била изцяло във вреда на потребителя, не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните, както и не 2 била индивидуално уговорена. В нарушение за закона разходите по договора за поръчителство не били включени в ГПР, въпреки че по същество представлявали печалба за кредитора. Налице било противоречие с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че грешното посочване на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР, водеща до недействителност на договора. Поради това счита, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, като нищожността на договора за потребителски кредит водела до нищожност и на свързания с него договор за гаранция. Счита, че не следва да бъдат присъждани разноски в полза на ответника, като се позовава на практика на СЕС. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената от първостепенния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото доказателства.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от М. П. С. срещу „Ф.Б.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платена на ответника по нищожен договор за потребителски кредит № 488815 от 16.03.2017 г. сума в размер 56, 77 лева, ведно със законната лихва, считано от 20.07.2021 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното плащане.

3

Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, вкл. в случаите на нищожни договори (т. 1 на ППВС № 1/1979 г.). Съгласно правилото на чл.

154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото.

Не е спорно между страните по делото и се установява от събраните по делото доказателства, че между ищцата като кредитополучател и ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит № 488815 от 16.03.2017 г., с който „Ф.Б.“ ЕООД като заемодател е предоставило на М. П.

С., като заемател, паричен заем в размер на 700,00 лева, който ищцата е следвало да върне в срок до пет дни от сключване на договора – 21.03.2017 г.

Общата сума, която е следвало да върне ищцата е в размер 703,85 лева, включваща 700,00 лева главница и 3,85 лихва, при лихвен процент от 0,55% и ГПР от 49,24 %. В чл. 5 от договора страните договорили, че заемната сума се обезпечава с поръчителство, предоставено от F. Bank в полза на дружеството, заемодател. Договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е отпуснат заемът. С чл. 5 от договора страните също така уговорили, че одобряване от дружеството на така предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението, не може да се отмени, нито от заемателя, нито от лицето предоставило обезпечението, като одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряване на заема.

От изслушаната в първоинстанционното производство съдебно счетоводна експертиза, се установява, че общата сума изплатена от ищцата на „Ф.Б.“ ЕООД е в размер на 756,77 лева, от които сумата в размер на 700,00 лева за главница, сумата в размер на 3,85 лева за лихва и сумата в размер на 52,92 лева, заплатена към Ф. банк на основание чл. 16.2, б. „а“ и б. „б“ от ОУ.

Спорни пред настоящата инстанция са въпросите относно действителността на процесния договор за кредит и оттук получената ли е сумата в размер 56, 77 лева от страна на ответника на правно основание.

В случая се касае до договор сключен от разстояние по реда на ЗПФУР.

Същевременно при съобразяване на съдържанието на процесния договор за кредит, както и на поетите с него права и задължения въззивният съд намира, че последният има правната характеристика на договор за потребителски кредит (ДПК) и страните по него са подчинени на правилата на ЗПК.

Потребителският кредит е самостоятелен, обособен вид договор, уреден в ЗПК, действащ през процесния период, при които заемополучател е физическо лице, което действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност.

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в ДПК, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

В чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с 4 договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е недействителен.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.