Решение № 42 от 10.05.2024, Районен съд - Гълъбово

РЕШЕНИЕ

№ 42 гр. Гълъбово, 10.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГЪЛЪБОВО в публично заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТОДОР АСЕНОВ при участието на секретаря АНТОАНЕТА ИВ. ДЕЛЧЕВА като разгледа докладваното от ТОДОР АСЕНОВ Гражданско дело № 20235550100431 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Искът е предявен от А. К. А. от гр. Гълъбово срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД гр. София и „Файненшъл България“ ЕООД гр. София, с която се иска съдът да прогласи нищожността на клаузите на чл. 4 от Договор за паричен заем № ******* от дата 21.11.2022г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД и на чл. 3 от Договор за гаранция № ******* сключен с „Файненшъл България“ ЕООД на основание чл.26, ал.1 пр.З от ЗЗД, като противоречащи на добрите нрави и поради това, че са сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП и да признае, че ищецът не дължи сума в размер на 2022,90лв. Претендират се разноски по делото. При проверката на редовността и допустимостта на подадената молба съдът констатира следното:

Подадената молба е родово подсъдна на районния съд съгласно разпоредбата на чл.103 от ГПК. Молбата отговаря на изискванията за допустимост, визирани в разпоредбата на чл.127 от ГПК, към нея са представени писмени доказателства.

Съгласно разпоредбата на чл.131 ГПК съдът е изпратил препис от исковата молба и доказателствата на ответниците за отговор. В едномесечния срок са постъпили писмени отговори от двамата ответници, изразено е становище по иска и са направени доказателствени искания.

По представените материали по делото съдът прави следния проект на доклад:

Искът е предявен от А. К. А. от гр. Гълъбово срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД гр. София и „Файненшъл България“ ЕООД гр. София. С исковата молба се твърди, че на 21.11.2022 г. бил сключен договор за потрибителски кредит с „Изи Асет Мениджмънт“ АД гр. София, по силата на който на ищеца били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1

2500,00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 35,00%, годишен процент на разходите – 41,71%, със срок на погасяване 44 седмици при двуседмична погасителна вноска от 132,05 лв. Заемателят се задължил в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора да представи на заемодателя едно от три обезпечения, подробно описани в три точки. За ищеца останало неясно как от същата дата към контракта се е появил „Договор за предоставяне на гаранция № *******“, сключен между втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД, абсолютно идентично с това на кредитора по сключения договор за заем № ******* между ищеца и първия ответник. Съгласно чл. 3, т. 1 от „Договора за предоставяне на гаранция“ ищецът е трябвало да плати 2022,90 лв. разсрочено, на вноски, всяка в размер на 91,95 лв., дължими на падежа на плащане на вноските по договора за кредит. Счита, че кредиторът нарочно е създал неизпълними условия, за може при неизпълнение да включи в договора „санкции или услуги“, „гаранция“ или „неустойка“ за оскъпяване на дължимата сума. Твърди, че нарочно е създаден Договор за предоставяне на гаранция с юридическо лице – „гарант“.

Трансформираната неустойка във „възнаграждение на Гаранта“ за неизпълнението на задължението за осигуряване на обезпечение била загубила присъщата на неустойката обезпечителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Счита че предвидената трансформирана неустойка за „възнаграждение на Гаранта“ в размер на 2022,90 лв. била излязла извън присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя надвишавала две трети на получената заемна сума от 2500 лв. и не зависела от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение.

Предвиждането в процесния договор, че при трансформираната неустойка за осигуряване на лично и реално обезпечение кредиторът имало право на обезщетение надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес и внасяло неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. На следващо място в договора било създадено препятствие да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да възникнели условия кредиторът да начисли допълнително оскъпяване под скритата форма на „възнаграждение на Гаранта“. Това вземане било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което то съставлявало печалба за търговеца скрита под формата на „възнаграждение на Гаранта“ – лихва. Цитира съдебна практика.

Излага съображения, че изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Съгласно процесния договор ищецът получил сумата от 2500лв., която сума следвало да бъде върната на 22 вноски. В чл. 3, т.1 от Договора за предоставяне на гаранция № ******* неразделна част от Договор за паричен заем № *******, следвало да заплати и допълнително оскъпяване в размер на 91,95 лв. към всяка вноска по погасителния план обаче, който е към договор за паричен 2 заем № *******, като по този начин общото задължение по договора с включена главница, лихва и трансформираната неустойка във „възнаграждение на Гаранта" по чл. 3 ставала общо в размер на 4 928,00 лв.

Моли съдът да прогласи нищожността на клаузите на чл. 4 от Договор за паричен заем № ******* от дата 21.11.2022г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД и на чл. 3 от Договор за гаранция № ******* сключен с „Файненшъл България“ ЕООД на основание чл.26, ал.1 пр.З от ЗЗД, като противоречащи на добрите нрави и поради това, че са сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП и да признае, че ищецът не дължи сума в размер на 2022,90 лв. Претендира разноски по делото.

Представя и моли да бъдат приети като писмени доказателства по делото копия на: Договор за паричен заем № ******* от 21.11.2022 г., ведно с погасителен план и СЕФ и Договор за гаранция № *******.

Моли да бъде допусната съдебно-счетоводна експертиза, която да отговори на следните въпроси: Какъв би бил размерът на ГПР по Договор за паричен заем № ******* в процентно измерение като в него бъде включено предвиденото оскъпяване по чл. 3 от Договор за гаранция № ******* в размер на 2022,90 лв.? Каква част от заема е изплатена и как е разнесено изплащането в счетоводните записвания на двамата ответника по пера за главница, договорна лихва, предвиденото оскъпяване по чл. 3 от договор за гаранция и други ако има такива?

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД гр. София, чрез пълномощник, в срока за писмен отговор оспорва иска. Счита че процесният договор за паричен заем е действителен и в пълно съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от ЗПК. Твърди, че съгласно чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК, в договора трябва да има информация за лихвения процент по кредита и условията за прилагането му и лихвеният процент по процесния договор бил фиксиран и бил ясно посочен в чл. 2, т. 6 от договора. Условията за прилагането на лихвения процент също били записани в договора.

Твърдението на ищеца, че клаузата за лихвения процент (възнаградителната лихва) била нищожна, тъй като договорения лихвен процент нарушавал добрите нрави било несъстоятелно. Счита че клаузата била изразена на ясен и разбираем език, поради което същата не се считала за неравноправна и не се правела преценка на неравноправния й характер и цитира съдебна практика.

Договорът за потребителски кредит бил в съответствие с изискванията на чл.

11, ал. 1 т. 10 ЗПК, тъй като бил посочен годишният процент на разходите, посочена била и общата сума дължима от потребителя. Заявява, че годишният процент на разходите по договора бил изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ГПК, и неговият размер е в съответствие с изискванията па чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита че нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК била дефинитивна.

Годишният процент на разходите включвал всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита. В годишния процент на разходите по процесния договор била включена само лихвата по кредита, тъй като това бил единственият разход по кредита за кредитополучателя.

Разликата в стойностите на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите се дължал на разликата в естеството и начина, по който се определяли и изчислявали ГПР и ГЛП. Счита за несъстоятелно твърдението на ищеца, че с клауза 4 от договора за паричен заем се заобикаляла нормата 3 на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като от тези обезпечения не възниквали разноски по кредита, които следвало да бъдат включени в ГПР. Несъстоятелно било и твърдението, че клауза 4, предвиждаща представяне на обезпечение, е неравноправна, тъй като не съдържала предпоставките за неравноправна клауза визирани в ЗЗП. На ищеца бил предоставен Стандартен европейски формуляр, в който били описани параметрите и условията на кредита, т.е. преди да сключи договора за кредит, той бил знаел, както параметрите на кредита, така и условието за предоставяне на обезпечение. И след предварително бил запознат със съществените условия на кредита бил изразил съгласие за сключване на договор.

Моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените от ищеца искове като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски по делото. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, в случай че решението е в полза на ищеца.

Ответникът възразява срещу поисканата от ищеца съдебно-счетоводна експертиза и срещу поставените въпроси.

Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД гр. София, чрез пълномощник, в срока за писмен отговор изразява становище, че искът е недопустим и неоснователен. Твърди, че първият ответник по делото е потърсил услугите на втория ответник за гаранция за плащане за изпълнение на задълженията му по Договор за паричен заем. Именно изпълнението на договорното задължение на Заемателя за обезпечаване на вземанията по Договора за паричен заем било породило сключването на Договора за предоставяне на гаранция, а Дружеството е сключило Договора поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. С оглед на това счита за неоснователно твърдението, че Договорът между ищцовата страна и „Файненшъл България“ ЕООД е бил лишен от правно основание.

Оспорва твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в противоречие на добрите нрави, тъй като в българското законодателство действал принципа на свободно договаряне. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се правела за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Ищецът не бил ангажирал доказателства в какво точно се изразява противоречието с добрите нрави.

Твърди, че изпълнявал задълженията си по договора и длъжникът, срещу възнаграждение получавал сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията си, ответникът ще ангажира отговорността на Гаранта. Ако насрещната страна била считала за несправедливо високо възнаграждението, то тя изобщо не би сключила договора. Твърди, че заемодателят не бил поставил изискване към Заемателят да обезпечи вземането по договора единствено чрез сключване на договор с дружество-гарант, а действайки добросъвестно и отчитайки индивидуалните предпочитания и възможности на всеки заемател, заемодателят му бил предоставил възможност да избере един от три възможни начина за обезпечаване на договора. Договорът за предоставяне па гаранция бил сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна и то само при условие, че ще получим уговореното възнаграждение.

По отношение на твърдението за нищожност на Договора за предоставяне на гаранция на основание чл. 143, ал.2, г.19 от ЗЗП като сключен при неспазване на нормите на чл.19, ал.4 ЗПК във връзка е чл.22 ЗПК заявява, че в исковата молба не била наведена никаква конкретна обосновка в тази връзка и 4 твърденията на ищеца се явявали напълно голословни и неподкрепени от аргументи или доказателствен материал. Искането за обявяване на нищожност на Договора за гаранция било напълно неотносимо към процесния договор, поради факта, че разпоредбата на чл. 11 ЗПК и последиците от неприлагането й били относими единствено и само за договори за потребителски кредит.

Разпечатката съдържа 30 от 87 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ecf7e74b-a833-42b4-a9c2-2087aee4be25