Определение № 3341 от 27.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3341 гр. София, 27.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Ирина Петрова Касационно търговско дело № 20258002901550 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „ЗД Евроинс“АД срещу решение № 500 от 22.04.2025г. по в.гр.д.№ 2778/2024г. на АС София, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 7/2024г. на ОС Видин и касаторът е осъден да заплати на В. В. В., родена 1985г. на основаниечл.432,ал.1 КЗ разликата над 2 000лв. до присъдените 9 500лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата като пострадала пешеходка при пътно произшествие, настъпило на 08.05.2023г. в село Арчар, обл. Видин.

Твърдението е, че ищцата е претърпяла контузия на главата с лекостепенна промяна на съзнанието, съставляваща лека телесна повреда, с оглед на което присъденото обезщетение е завишено и постановеното решение не е съобразено с материалния и процесуалния закон. Оспорва се и правилността на извода за недоказаност на въведеното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване от пешеходката, като се поддържа, че тя е пресичала на непредназначено за целта място и е могла да види своевременно движещият се с 6км./ч. лек автомобил. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на иска за разликата над 2 000лв.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите:

1/„Явява ли се нарушен критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД, 1 когато съдът само е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е формирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните?“ като се твърди противоречие на обжалвания акт по този въпрос с ППВС№ 4/1968г. и цитирани решения на състави на ТО на ВКС.

2/ „При установено правонарушение, извършено от пострадалия, което е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и за което има своевременно въведено възражение в процеса, следва ли обезщетението за вреди да се намали съобразно степента на съпричиняване?“ като се твърди несъответствие на даденото от въззивния съд разрешение на въпроса с т.7 ППВС№ 17:18.11.1963г. и решението по т.д.№ 93/2010г. на 2 т.о. на ВКС.

3/ „Длъжен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички въведени от страните в процеса възражения, както и да изложи собствени мотиви по тях и допустимо ли е да формира правните си изводи въз основа на предположения?“ с посочване, че въззивният акт не е съобразен с указанията по т.2 на ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от ТР №1/04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС.

В писмен отговор ищцата В. В. оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Въззивната инстанция е била сезирана с жалба на ответника аналогична на настоящата - в частта за уважаване на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 2 000лв. до присъдените от първоинстанционния съд 9 500лв.

Съставът на апелативния съд е приел за установено, че е инцидентът е настъпил на обособен селски площад в с. Арчар, пред Търговския дом при предприемане от водача на лекия автомобил марка „Опел“, модел „Зафира“ Й.

Ангелов на маневра „включване в движение, чрез обръщане на посоката си на движение“, в който момент ищцата вече е предприела пресичане на площада със спокоен ход. Съгласно показанията на свидетеля Илчо Г. - пряк очевидец на инцидента, преди да предприеме пресичане на площада, ищцата се огледала, нямало коли, а ударът е настъпил в гръб.

2

Решаващият въззивен състав е кредитирал показанията на свидетеля с аргументите, че са логични и последователни, свързани са с лично възприети от него факти и обстоятелства, както и изцяло кореспондират с останалите събрани по делото доказателства. Показанията на водача, че ищцата излязла внезапно пред автомобила, не са възприети като изолирани и неподкрепени с други факти. Акцентирано е, че самият водач свидетелства, че не е видял ищцата - обстоятелство, кореспондиращо на показанията на Г., който е пряк очевидец и на това, че шофьорът не само не е видял пресичащата пред автомобила, но е спрял колата едва след намесата на Г. на и още едно лице, присъствало на мястото на инцидента. Обсъдено е, че доколкото водачът е започнал маневрата „включване в движение чрез обръщане посоката на движение“, след като ищцата е предприела пресичане на площада със спокоен ход и същата е била с гръб към него, за нея е било обективно невъзможно да възприеме тази маневра и да съобрази поведението си с нея. Анализирано е, че водачът е могъл и е бил длъжен при започване на маневрата да се убеди, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението и да извърши маневрата, като се съобрази с положението на ищцата, посоката и скоростта й на движение. С тези съображения относно възприетия механизъм на злополуката, въззивната инстанция е мотивирала извода си, че ищцата не е допринесла с поведението си за настъпването на вредоносния резултат, поради което възражението на ответника се явява неоснователно, в каквато насока са били и изводите на първоинстанционния съд.

Прието е за установено въз основа на съдебно-медицинската експертиза, че в резултат от настъпилата пътна злополука ищцата е получила контузия на главата с лекостепенна промяна на съзнанието – мозъчно сътресение, както и мекотъканна травма на шията, наложили оказване на спешна медицинска помощ; лекувана последователно в две болнични заведения. Като изключително тежки са преценени посочените в съдебно психологическата експертиза и установените от свидетелските показания психологически последици от инцидента върху емоционалното състояние на пострадалата, наложили оказване на психиатрично лечение, с назначаване на медикаментозна терапия с поставена диагноза „реакция на тежък стрес и разстройства в адаптацията“, „смесено тревожно-депресивно разстройство“.

Анализирано е, че и понастоящем при ищцата е налице изразена тревожност и склонност към психосоматика, фиксация в избягване на събития, които тя 3 възприема за рискови – пресичане на улици; че отброява стъпките по време на пресичане, броя пресичания, когато се налага да стигне до определено място, което дава отражение върху ежедневието й и създава осезаем дискомфорт, влияе на спокойствието и самочувствието й. Прието е за установено, че пострадалата изпитва напрегнатост, страхова зареденост, разстроен сън с кошмарни сънища, свързани с преживения инцидент. Като от значение е преценено и обстоятелството, че към датата на инцидента ищцата е била на 38 години – в млада, активна, трудоспособна възраст, както и че и понастоящем тя е в състояние на тревожност със склонност към психосоматика, т.е. негативните последици от инцидента не са преодолени окончателно.

Със съображенията за вида и степента на получените от ищцата травми, отражението на инцидента върху емоционално-психологическото й състояние, което не е превъзмогнато понастоящем, въз основа на принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, конкретната икономическа обстановка към момента на настъпване на ПТП, установените застрахователни лимити, както и задължителните указания, дадени с ППВС № 4/23.12.1968г., въззивната инстанция е мотивирала извода си, че обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 9 500 лв. , в който смисъл е и изводът на първоинстанционния съд.

Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено:

Отсъства основание за преценка при произнасянето си по първия поставен въпрос въззивната инстанция да се е отклонила от трайно установените разрешения по приложението на критериите на чл.52 ЗЗД, основани на разясненията на ППВС № 4/23.12.1961г. и доразвити с решения на касационната инстанция по чл.290 ГПК - за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този 4 момент, макар те да нямат самостоятелно значение, а следва да се преценяват в съвкупност с другите критерии.

Съставът на апелативния съд е преценявал конкретните, обективно установени специфични за спора обстоятелства. Съдът е изложил своите фактически и правни изводи и вследствие на самостоятелна преценка е дал отговор за справедливия паричен еквивалент на доказаните претърпени морални вреди

Не съответства на фактите, установени в хода на съдебното производство тезата, която касаторът защитава, че ищцата е напълно възстановена. Обжалващата страна не държи сметка за акцентираното в мотивите към обжалваното решение отражение на инцидента върху емоционално-психологическото състояние на пострадалата, което не е превъзмогнато и понастоящем, една от причините за което е обстоятелството, че ударът е причинен в гръб, в момент, в който той е напълно неочакван, тъй като пострадалата преди пресичането е установила отсъствие на движещи се автомобили по пътното платно.

Невъзможността за допускане на факултативния касационен контрол по втория въпрос по приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД пряко произтича от обстоятелството, че той е некоректен и подвеждащ, основан на теза, че по делото е „установено правонарушение от пострадалия в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат...“ Преценката на въззивната инстанция е в противоположен смисъл на заложената във въпроса предпоставка. Поради това въпросът е хипотетичен, което отнема характеристиката му на обуславящ като съществен елемент от хипотезиса на разпоредбата на чл.280,ал.1 ГПК като обща предпоставка за допускане на касационната проверка, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

Третият въпрос е формално поставен без посочени аргументи по кои спорни въпроси въззивната инстанция не се е произнесла, кои въведени доводи и възражения на застрахователното дружество не са обсъдени и анализирани, кои са „предположенията“, въз основа на които са формирани правни изводи , поради което отсъства възможност въз основа на него да бъде извършена касационна проверка за правилността на обжалвания акт.

Ответницата в касационното производство претендира разноски за адвокатско възнаграждение на нейния пълномощник, осъществил безплатно 5 процесуално представителство за изготвянето на отговор на касационната жалба, които да бъдат присъдени на основание чл.38,ал.2 ЗАдв. Настоящият състав определя като справедливо и адекватно адвокатско възнаграждение за положения от пълномощника труд в размер на 1 050лв.

По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 500 от 22.04.2025г. по в.гр.д.№ 2778/2024г. на АС София.

Осъжда „ЗД Евроинс АД“ да заплати на основание чл.38,ал.2 ЗАдв. на адвокат Й. Д. от САК сумата 1 050лв. адвокатско възнаграждение за настоящото производство.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6