Определение № 38 от 23.01.2024, Окръжен съд - Монтана

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 38 гр. М., 18.01.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – М. в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Аделина Тушева

Членове:

Елизабета Кралева

Таня Живкова като разгледа докладваното от Аделина Тушева Въззивно частно гражданско дело № 20231600500474 по описа за 2023 година

Производството с правно основание чл. 121 във връзка с чл. 119 ГПК е образувано по жалба на П. ООД гр. С. против определение № 1381 от 26.10.2023г. на РС М., постановено по гр.дело № 1722/2023г. по описа му в частта, с която съдът е отхвърлил като неоснователно искането на жалбоподателя –ответник по исковата молба – делото да бъде изпратено за разглеждане от РС С. като местно компетентен съд с оглед седалището на ответника в гр. С. .

Твърди се в жалбата, че определението е неправилно като постановено в нарушение на процесуалните правила , уреждащи местната подсъдност. Изтъкват се доводи, че седалището на ответника е в гр. С. , поради което и съгласно чл. 105 във връзка с чл. 108,ал.

1 от ГПК компетентен по правилата за местна подсъдност е РС С. , като ищецът не е навел доводи за наличие на обстоятелства, които да изключват приложението на общата местна подсъдност, включително такива за качеството си на „потребител“ , за да е налице специалната привръзка на иска с компетентността на РС М., предвидена в чл. 113 от ГПК.

В исковата молба е посочен само постоянния адрес на ищеца, който е в гр. С., а съдебният адрес в гр. М. не обосновава подсъдност на спора пред сезирания съд .Иска се отмяна на определението в частта, с която не е уважено възражението му относно местната подсъдност и постановяване на ново, с което делото се изпрати по подсъдност на РС С..

Насрещната по жалбата страна Г. Г. Г. изразява становище за неоснователност на жалбата , като се позовава на определение № 12793/12.12.2022г. на СГС по в.гр.дело № 20221100511129, с което по аналогична жалба е прието, че компетентен е РС М., като и на ТР №3/23.02.2022г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 3/2019г. .

Окръжен съд М. , като разгледа приложеното гр.дело № 1722/2023г. по описа на РС М. , предвид твърденията на страните, обжалваното определение и въз основа на закона , приема следното:

Частната жалба е подадена по реда на чл. 121 от ответника в първоинстанционното 1 производство срещу определение на МРС от 26.10.2023г., постановено по реда на чл. 140 ГПК в частта, с която е оставено без уважение възражение на ответника П. ООД , направено с отговора на исковата молба относно местната подсъдност на спора с оглед седалището му в гр. С. .

Разгледана по същество жалбата е основателна.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Г. Г. Г. с посочен постоянен адрес в гр. С. и съдебен адрес в гр. М. срещу П. ООД гр. С. с искане за изменение на сключен между страните договор за аренда на земеделски земи, сключен 2010г., изменен с Анекс от 2015г.. с твърдения, че ищецът е собственик на ¾ идеални части от земеделските имоти, предмет на арендния договор , като правото на собственост е придобил от арендодателите по сключения 2015 година Анекс към договора за аренда.

Ответникът е арендатор, като се иска увеличение на дължимата от него арендна цена за ползване на имотите от 15 лева на 100 лева на декар за стопанската 2022/2023г..

По исковата молба е образувано пред РС М. гр.дело № 1722/2023г. , като с отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за местна неподсъдност на спора пред РС М. с оглед чл. 105 във връзка с чл. 108,ал. 1 от ГПК и седалището му в гр. С.. С определението от 26.10.2023 г. РС М. е приел, че възражението е неоснователно . Позовал се е на произнасяне на съда (СГС – О 12793 от 12.12.2022 година по ч.гр.д. № 20221100511129), в което по идентичен случай е прието, че се касае до ищец – потребител, който със сключване на договора цели удовлетворяване на свои лични потребности, поради което и е приложима разпоредбата на чл. 113 ГПК, дерогираща общата местна подсъдност.

Конкретни доводи защо съдът приема , че е компетентен да разгледа спора, предвид посочения в исковата молба постоянен адрес на ищеца в гр. С. и липса на служебно извършена справка за настоящ адрес на ищеца с оглед разпоредбата на чл. 113 ГПК в определението не са изложени.

Въззивният съд приема, че в случая разпоредбата на чл. 113 ГПК, предвиждаща , че исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда , в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на такъв –по постоянния е неприложима към спорното правоотношение.

Преценката за това, дали се касае за иск на или срещу потребител, следва да се извърши при зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т.1 от ДР на ЗЗП , доколкото в приложимия по спора Закон за арендата в земеделието /ЗАЗ/ липсва легално определение на това понятие . Потребител по смисъла на ЗЗП съгласно § 13.т.1 от ДР на ЗЗП е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Същият параграф съдържа и определенията на "стока" и "услуга" за целите на ЗЗП, като според т. 13 "стока" е движимата материална вещ, а съгласно т. 14 "услуга" е всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет 2 прехвърляне владение на вещ. Според практиката на СЕС по приложение на разпоредбата на чл. 2, б. "б" от Директива 93/13/ЕИО, транспонирана в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, и на разпоредбата на чл. 2, б. "в" от Директивата, съгласно която "продавач или доставчик" означава всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст, качествата "продавач или доставчик" и "потребител" трябва да се преценяват във всеки отделен случай в зависимост от конкретно разглеждан договор, като се имат предвид естеството и целта на договора и обстоятелството, че Директивата има за цел да защитава потребителите, които обикновено са по-слабата страна. Поради това, за да определи спора като потребителски, съдът е задължен да извърши проверка на всички факти и обстоятелства, включително чрез тълкуване на клаузите на договора при приложение на критериите на чл. 20 ЗЗД, за да установи дали договорното правоотношение попада сред дейностите, извършвани от продавача или доставчика по занятие, и дали по силата на договора физическото лице придобива стоки или ползва услуги, както и дали при сключване на конкретния договор физическото лице е действало извън рамките на осъществяваната от него търговска или професионална дейност.

В конкретния случай предмет на спора е изменение на сключен между страните по реда на ЗАЗ договор за аренда , по силата на който ищецът като физическо лице е поел задължение да предостави на ответника , търговско дружество, за временно ползване два земеделски имота срещу заплащане от арендатора определено арендно плащане. От съдържанието на арендния договор е видно, че ищецът като арендатор нито придобива стоки, нито ползва услуги по смисъла на понятието за такива, определени в ЗЗП. По арендния договор арендодателят има задължение да предостави на арендатора ползването на земеделските имоти, т.е. да му предадени държанмето върху тях, като няма поето задължение да плати цена срещу получаване на стока или услуга. Самият арендодател по силата на договора получаване заплащане на цена срещу предоставеното ползване на земеделските имоти. С оглед основното съдържанието на арендния договор , то ищецът като физическо лице -арендодател нито придобива стоки, нито ползва услуги, поради което и няма качеството на потребител по смисъла на ЗЗП. Целта на ЗЗП е да осигури защита на основните права на потребителите , посочени в чл. 2 - право на информация за стоките и услугите; право на защита срещу рискове от придобиването на стоки и услуги, които могат да застрашат живота, здравето или имуществото им; право на защита на икономическите им интереси при придобиването на стоки и услуги при нелоялни търговски практики и способи за продажба, неравноправни договорни условия; право на обезщетение за вреди, причинени от дефект на стоки; право на достъп до съдебни и извънсъдебни процедури за разрешаване на потребителски спорове; право на образование по въпроси, отнасящи се до защитата им; право на сдружаване с цел защита на интересите им; право на представителство пред държавните органи, вземащи решения по въпроси, които ги засягат. Договорът за аренда с оглед съдържанието му, дадено в чл. 2 ЗАЗ не попада сред договорите, предмет на ЗЗП, поради което и страните по такъв договор не са потребители по смисъла на ЗЗП, съответно 3 за споровете с предмет договор за аренда не е приложима специалната подсъдност, предвидена в чл. 113 ГПК.

В подкрепа на извода, че договорът за аренда не попада в приложното поле на ЗЗП , съответно страните по него нямата качеството на потребители по смисъла на § 13,т.1 ДР ЗЗП съдът съобрази практика на ВКС - Определение № 783 от 12.10.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 1083/2023 г., I т. о., ТК, Решение № 198 от 11.03.2020 г. на ВКС по т. д. № 1620/2019 г., II т. о., ТК, Решение №142 от 24.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 918/2020 г., I т. о., ТК. В посочените актове се приема, че страните наемодателят по договор за наем не е потребител по смисъла на ЗЗП с оглед специфичната дължима от него престация- предаване държането на недвижим имот. Тази съдебна практика е относима и към договора за аренда , доколкото същият е разновидност на договора за наем предвид основното му съдържание – временно и възмездно ползване на земеделска земя срещу заплащане на цена, като разликата е само в обекта и възможността арендаторът да придобива собственост върху плодовете. Договорът за аренда на земеделска земя урежда обществените отношения, свързани със стопанското ползване на земеделската земя и извличане на плодовете, на които арендаторът става собственик; съществена специфика на земеделската земя е, че при ползването (обработването) й тя дава плодове; това обяснява режимът на специално правно регулиране, създаден със Закона за аренда в земеделието.

Определението на СГС, на което се е позовал първостепенният съд, за да остави без уважение възражението за местна подсъдност, няма задължителен за съдилищата характер.

Съгласно чл. 118 ГПК всеки съд сам решава дали делото ми е подсъдно, като изхожда от конкретните факти и обстоятелства по спора, за разглеждане на който е сезиран.

Предвид гореизложеното с оглед премета на спора с правно основание чл. 16 от Закона за арендата в земеделието за изменение на арендно плащане по сключен договор за аренда, то особената местна подсъдност по чл. 113 ГПК е неприложима.

Възражението на ответника по реда на чл. 119,ал.4 ГПК за местна неподсъдност с оглед седалището му в гр. С. е направено своевременно с отговора на исковата молба, като е безспорно по делото, че ответното дружество има седалище в гр. С..

Местно компетентен да разгледа спор съгласно чл. 105 във връзка с чл. 108,ал.1 ГПК е съдът по седалището на ответното дружество- Районен съд – С..

Обжалваното определение се явява неправилно и следва да се отмени, като вместо него се постанови ново, с което делото се изпрати на компетентния по правилата за местна подсъдност съд по седалището на ответника – РС С. .

Настоящето определение не подлежи на касационно обжалване по реда на чл.

274,ал.1,т.3 във връзка с ал. 4 ГПК , тъй като решението по делото не подлежи на касационно обжалване с оглед чл. 280,ал.3,т.1 ГПК. Искът за изменение арендно плащане по договор за аренда е оценяем, като цената му се определя по реда на чл. 69,ал.1,т.5 ГПК от исканото увеличение на арендното плащане на 100 лева при договорено такива 15 лева на декар за стопанската 2022/2023г. или увеличение със 85 лева за земеделските имоти с обща 4 площ 39.025 дка , което е 3317.13 лева , под прага за граждански дела посочен в чл.