Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Акт от 22.01.2020, Окръжен съд - Сливен

Съд
Окръжен съд - Сливен
Дело
624/2019
Подписан
22.01.2020

Цитирани разпоредби

  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 260 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 261 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 32 т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 45 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 49 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 50 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86 · Закон за задълженията и договорите

Р Е

Ш Е Н

И Е N 8 гр.

Сливен, 22.01.2020 г.

В И

М Е Т

О Н А

Н А Р

О Д А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на двадесет и втори януари през двехиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 624 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 1102/17.10.2019г. по гр.д. № 1743/2019г. на СлРС, с което са осъдени на основание чл. 50 от ЗЗД А.Д.Х. и С.Х.Х. да заплатят солидарно на

„Медистил“ ЕООД, гр. Сливен сумата 1 546 лв. представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от наводнение, настъпило на 28.10.2017г., предизвикано от спукване на два радиатора в жилището на ответниците, констатирани при оглед, извършен от вещо лице на 18.06.2019г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 03.04.2019г. до окончателното изплащане, осъдени са на основание чл. 86 от ЗЗД А.Д.Х. и С.Х.Х. да заплатят солидарно на „Медистил“ ЕООД, гр. Сливен сумата 224 лв. представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение от 1546 лв. за периода 28.10.2017г.-03.04.2019г. и са присъдени на ищеца разноски по делото в размер на 738, 20 лв.

Решението е обжалвано изцяло от ответниците в първоинстанционното производство.

Въззивниците атакуват цитираното решение, като твърдят, че то е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Заявяват, че са допуснати съществени процесуални нарушения, нарушени са и основни принципи в процеса – на равнопоставеност на страните и на диспозитивното начало, а изводите на съда противоречат на събраните доказателства. Считата, че ищецът не е ангажирал никакви доказателства относно наличието на предпоставките по чл. 45 от ЗЗД за реализиране на отговорността на ответниците за непозволено увреждане. Развиват съображения във връзка с неправилното виждане на съда относно причината за изтичането на вода от парната инсталация в дома на ответниците, като твърдят, че от експертизата не може да се направи категоричен извод за конкретния механизъм на повредите в инсталацията.

Така не е проведена по делото успешно причинно-следствената връзка между твърдяното събитие и причинените вреди. Освен това въззивниците заявяват, че неправилно съдът е приел, че отговорността им следва да се ангажира по чл. 50 от ЗЗД, тъй като не са налице заложените в правната норма и поддържани от правната доктрина предпоставки за това. Развиват детайлни съображения в тази насока, като освен това заявяват и, че съгласно ППВС от 1995г. собственикът на вещта може да се освободи от отговорност, когато се установи, че вредите са в резултат от непреодолима сила или изключителна вреда на пострадалия, а в случая било налице именно такова правоизключващо обстоятелство – ответниците са изпълнили решение на съда във връзка с експлоатацията и управлението на парната инсталация, радиаторите им са били в изправност и течът е предизвикан поради преустройството на апартамента на ищцовото дружество в офис, при което са премахнати носещи стени и е разбита парната инсталация.

Тези обстоятелства са установени посредством гласните доказателствени средства, но съдът не ги е взел предвид. Въззивниците правят анализ на свидетелските показания и извеждат заключение, че от тях не може да се установи, че вредите са настъпили в резултат на качествата на самата вещ, а в резултат на човешки действия. Също така заявяват, че съдът е дължал защита в рамките посочени от ищеца, а не да излиза извън тях и да се самосезира с непредявен иск. Неправилно е кредитирал заключението на вещото лице, неправилно е ценил показанията на свидетелите, а не е допуснал събиране на относими и необходими доказателства и така първоинстанционният съд е достигнал до невярна фактическа обстановка, въз основа на която е направил и неправилни правни изводи.

С оглед всичко изложено въззивниците молят въззивния съд да отмени като неправилно атакуваното решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло предявените искове. Претендират разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че атакуваното решение е постановено при спазване на процесуалните и материалните разпореби. Развива аргументация, сходна на поддържаната в отговора и защитата си по същество в първоинстанционното производство. Анализирайки събраните доказателства, заявява че съдът е действал изцяло в рамките на процесуалните правила и не е допуснал нарушения на материалноправните норми. Счита, че правилно е квалифициран главният иск и са събрани убедителни доказателства за неговата основателност, както и тази на акцесорния и двата са правилно уважени. Липсват пороци, водещи до отмяна на съдебния акт, поради което въззиваемият моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба, да потвърди обжалваното решение и да му присъди разноските за тази инстанция.

Противопоставя се на уважаването на доказателствените искания, направени във въззивната жалба, като счита, че са недопустими и неотносими.

В отговора не са направени нови доказателствени искания.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват и не се представляват, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържат въззивната жалба и молят съда да я уважи, оспорват отговора. Развиват подробни съображения в защита по същество. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл.

32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа отговора, няма доказателствени или други процесуални искания. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, като го счита за правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

На първо място е неоснователно оплакването за излизане извън рамките на търсената защита поради неправилно квалифициране на иска и своеволно определяне на основанието за даване на съдебна защита от страна на решаващия съд.

По начало съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца, нито дори от правното основание, което той е избрал да назове, ако то не отговаря на изложените твърдения. Правното основание на един иск се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, описваща характера на правото и по какъв начин то е засегнато.

Доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска. Накратко - определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане.

Така, в случая, от изложеното в исковата молба е видно, че релевираните факти следва да бъдат субсумирани под правната норма на чл. 50 от ЗЗД във връзка с общия състав на деликта по чл. 45 от ЗЗД. Акцесорната обусловена претенция е такава по чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът е посочил в антетната част на исковата си молба правна квалификация на главните искове по чл. 45 от ЗЗД, но първостепенният съд е извел като такава специалната норма на чл. 50 от ЗЗД, вр. чл. 45 от ЗЗД. Въззивната инстанция споделя това виждане. От една страна водещият фактор при разграничаването на отговорността по двата състава е произходът на вредата и когато тя е пряк резултат от качеството на една вещ, законодателят е въвел олекотен режим на реализиране на отговорността, а отношението на лицето, което я носи е от съпътстващо значение. От друга - фактическите обстоятелства, които подлежат на изясняване както относно претенциите по чл. 50 от ЗЗД, така и относно тези по чл. 49 от ЗЗД, са по принцип идентични, тъй като в основата си двете имат един и същ облигационен източник – деликт, и правнозначимите факти са тъждествени.

Този въззивен състав счита, че са доказани обективните обстоятелства, които в условията на кумулативна даденост, водят до активиране на механизма за ангажиране на гражданската недоговорна отговорност на ответниците за обезвреда по чл. 50 от ЗЗД. В тази хипотеза отговорността е обективна и не е свързана с наличие на някаква форма на вина като субективен фактор, но трябва да са налице изискуемите предпоставки: да са настъпили вреди за ищеца, те да са произтекли от вещ, тя да е собственост на лицето, от което се търси отговорност, или да се намира под негов надзор, да е налице бездействие на собственика, причинна връзка между това и вредите, а последните трябва да са пряка и непосредствена последица от това, че собственикът, или упражняващият надзор, са бездействали и не са препятствали възможността вещта да причини щети. Липсата на която и да е от тях извежда отношението от дефиницията на деликт от вещ.

Горните условия намират своето пълно проявление при установената фактология.

Ищецът, в чиято тежест бе да докаже положителните факти, от съществуването на които извлича благоприятните за себе си правни последици, успешно е успял да убеди съда в наличието на всички елементи от сложния фактически състав на чл. 50 от ЗЗД, уреждащ квалифициран случай на непозволено увреждане, причинено от вещ, в случая – пукнати два броя радиатори от парната инсталация в апартамента на двамата ответници.

Доказано е безспорно, че те са собственици и ползватели на жилището, намиращо се над офиса на ищцвото дружество, както и че при отваряне на крановете на радиаторите им /указано на всички обитатели с ТЕЦ/ във връзка със започването на новия отоплителен сезон и напълване на инсталацията с вода, два от радиаторите се спукали и се получил теч, който причинил вреди в няколко помещения в офиса на ищеца, описани подробно по вид, качество и стойност от вещото лице. Причинната връзка между двата факта е установена непререкаемо, като т.н. от въззивниците „механизъм“ на повредата, освен, че е невъзможно да се изследва с оглед изминалите 20 месеца от събитието, на практика е ясно посочен от вещото лице – проникване на вода в офиса от жилището на ответниците, а източниците на теча са безусловно двата спукани радиатора, собственост на последните.

Така въззивният съд намира, че е установено надлежно наличието на всички елементи на сложносъставния облигационен източник, регламентиран в специфичната хипотеза на непозволено увреждане от вещ. Твърдяната от ищеца поредица производни факти, включващи се в състава на чл. 50 от ЗЗД – наличието на повреда на вещта на ответниците, която предизвиква теч, от който са настъпили вреди за него, е убедително доказана посредством ангажираните гласни и писмени доказателствени средства.