Решение № 184 от 06.06.2023, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 184 гр. С.З., 06.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., II ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Румяна Б. Пенева

Членове:

Иванела Ат. Караджова

Трифон Ив. Минчев при участието на секретаря Даниела М. Калчева като разгледа докладваното от Трифон Ив. Минчев Въззивно търговско дело № 20235501000139 по описа за 2023 година

Обжалвано е решение № 44/27.01.2023 г., постановено по гр.д. № 1853/2022 г. по описа на Районен съд – К., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Ж. Т. К. против „А.“ АД иск съдът да признае за установено, че Ж. Т. К. не дължи на „А.“ АД сумата 120,27 лв., по сключения с

„Ф.Б.“

ЕООД договор за предоставяне на поръчителство/гаранция № 942549, вземанията по които са прехвърлени на „А.“ АД, на основание нищожност на договора по чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД, заобикаляне на закона на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и неравноправност по чл. 143 от ЗПК и е осъдена Ж. Т. К. да заплати на „А.“ АД сумата 360 лв., представляваща разноски по делото.

Въззивникът Ж. Т. К. излага доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, като са изложени подробни съображения в тази връзка. Посочена е съдебна практика. Направено е искане съдът да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи исковите претенции. Претендират се разноските пред двете инстанции. Доказателствени искания не са направени.

В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемия „А.“ АД, 1 с който взема становище по направените в жалбата оплаквания. Счита, че същата е неоснователна и недоказана. Счита обжалваното решение за правилно като излага подробни съображения. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноските пред настоящата инстанция. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна в случай, че същото надвишава предвидения размер в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното:

Пред първоинстанционния съд са предявени искове с правно основание чл.124 ГПК.

Ищцата Ж. Т. К., моли съда да признае за установено, че не дължи сумата 120,27 лв., по сключения с „Ф.Б.“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство/гаранция № 942549, вземанията по които са прехвърлени на „А.“ АД, тъй като последният е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД, поради заобикаляне на закона на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и като неравноправен по чл. 143 от ЗПК. Моли съда да осъди ответната страна да й заплати направените в настоящото производство разноски.

Ответникът „А.“ АД, счита предявения иск за изцяло неоснователен, поради което го оспорва. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове. Моли да му бъдат присъдени направените разноски в настоящата инстанция юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв.

По делото не е спорно, че ищцата като заемател и „А.Ф." ООД като заемодател са сключили договор за паричен заем „А1“ Бърз Кредит № 942549/30.07.2021 г., по силата на който заемодателят предоставил на заемателя в заем сумата от 400 лв. с 40% фиксиран лихвен процент по заема, които ищцата се задължила да върне на 7 равни месечни вноски от по 65,01 лв. с падежни дати от 03.09.2021 г. до 02.03.2022 год. В договора е посочено, че сумата, която подлежи на връщане е 455,07 лв. и ГПР съставлява 49,01%.

Договорът влиза в сила след подписването му и предаване на заемната сума.

2

В чл.3, ал.1 от договора заемателят е поел задължението в срок от 5 дни от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: ФЛ-порчител, работещо по безсрочен трудов договор с доход не по-малко от 1500 лв. бруто, с платени осигуровки през последните две години, да не е заемател или поръчител по договор за заем със заемател „А.Ф." ООД, да има кредитна история в ЦКР при БНБ със статус „период на просрочие“ от 0 до 30 дни“; банкова гаранция с бенефициер заемателя; одобрено от заемодателя дружество – гарант.

Видно от представения договор за предоставяне на гаранция № 942549/30.07.2021 г., на същата дата, на която е подписан договорът за заем, в изпълнение на изискванията на чл.3, ал.1 от същия, ищцата е предоставила обезпечение – одобрено от заемателя дружество -гарант. С договорът страните се съгласяват гарантът „Ф.Б.“ ЕООД да гарантира пред „А.Ф." ООД считано от 04.08.2021 г. изпълнението на всички поети с договора за заем задължения срещу възнаграждение в размер на 148, 26 лв., платимо на разсрочени вноски, всяка от които в размер на 21,17 лв. като вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по Договора за кредит, сключен с „А.Ф." ООД.

Безспорно в отношенията между страните е, че вземането по договор за предоставяне на гаранция № 942549/30.07.2021 г. сключен между ищцата и „Ф.Б.“ ЕООД е прехвърлено от „Ф.Б.“ ЕООД на ответника „А.“ АД като възнаграждение по гаранционна сделка /поръчителство/ в размер на 120,27 лв.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Въззивният съд намира, че сключеният между ищцата и „А.Ф.“ ООД договор за потребителски кредит, е приложима правната регламентация на ЗПК. В тази връзка съдът приема, че сключеният между „Ф.Б.“ ЕООД и ищцата договор за предоставяне на гаранция е неразривно свързан с договора за кредит, тъй като се касае за главно и акцесорно правоотношения, които следва да бъдат разглеждани заедно. Това е така, тъй като и двата договора са сключени в един и същ ден, отделни разпоредби от същите препращат един към друг, дължимите в полза на търговците престации са обединени в общ погасителен план и имат едни и същи падежи. Възнаграждението, което 3 ищцата се е задължила да заплаща на гаранта, е свързано с договора за кредит, доколкото предмет на процесния договор е именно поемане от страна на гаранта на задължение да обезпечи поетите от кредитополучателя към кредитора задължения по договора за кредит. Поради тази причина преценката относно действителността на процесния договор за предоставяне на гаранция също следва да се извърши, както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложим към договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът обезпечава.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49, 01 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК . Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в 4 резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

С оглед изложеното, въззивният съд намира, че възнаграждението, дължимо в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.

Видно от съдържанието на клаузите относно обезпечението на кредита става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускането му, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с одобрено от кредитора юридическо лице - гарант. Начинът, по който е предвидено да се отпуска кредитът - възможните предвидени обезпечения в клаузата на чл. 3 от договора за кредит, създава значително неравновесие в правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на практика лишават длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Също така задължението на потребителя да осигури на кредитора обезпечение е изпълнимо след сключването на договора за кредит, но фактически договорите с потребителя са сключени едновременно – в един и същ ден, като е изготвен погасителен план, обединяващ задълженията на потребителя по двата договора. Безспорно кредитополучателят е икономически по-слабата страна по правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от кредитодателя лице.

С оглед изложеното, следва да се приеме, че след като възнаграждението на гаранта по договора за предоставяне на гаранция не е включено като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Ето защо въззивният съд приема, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, доколкото със същия се нарушават изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 , вр. чл.

19, ал. 4 ЗПК, като сумата, по процесния договор за гаранция не е включена в ГПР, посочен в договора за кредит, като при включване на възнаграждението по същия, действителният ГПР по договора за кредит би бил в размер, надхвърлящ установеното в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение.

Съдът счита, че процесният договор е нищожен, поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като води до значителна нееквивалентност на насрещните престации по 5 договорното съглашение. Когато е налице явна не еквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В настоящият случай, такава нееквивалентност между престациите е налице, тъй като сумата, която се претендира чрез него е без ищцата да получава нищо насреща, напротив същата е принудена да сключи Договор за предоставяне гаранция и то с предварително избрано от заемателя дружество, „Ф.Б.“ ЕООД, за да й бъде отпуснат заем.

Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което следва да се прогласи за нищожен договор за предоставяне на поръчителство/гаранция № 942549/30.07.2021 г. сключен между „Ф.Б.“ ЕООД и Ж. Т. К. , вземанията по които са прехвърлени на „А.“ АД, на основание чл.

26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД.

По отговорността за разноски:

В първоинстанционното производство ищцата е заплатила държавна такса в размер на 50 лв.

От представените по делото доказателства се установява, че ищцата е материално затруднено лице, поради което адвокатската защита ще бъде осъществявана безплатно.

Съгласно нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът, оказващ безплатно адвокатска помощ, има право на адвокатско възнаграждение, ако се касае за случай по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по Закона за адвокатурата и осъжда другата страна да го заплати. Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза.