Определение № 341 от 03.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 341 гр. София, 03.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20248002901954 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на насрещните страни по спора – ищеца Д. Г. Д. и ответника “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК 000694749, против решение № 282/13.03.2024 г. по в.гр.д. № 1525/2023 г. на Апелативен съд – София, с което е частично потвърдено и отменено решение № 2786/ 14.10.2022 г. по гр.д. № 14790/2021 г. на Софийски градски съд, и е потвърдено допълнително решение № 994/28.02.2023 г. на СГС.

С касационната жалба на ищеца Д. Г. Д. се атакува въззивното решение в частта, с която са потвърдени решение № 2786/14.10.2022 г. и допълнително решение № 994/28.02.2023 г. по гр.д. № 14790/2021 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от него против “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 19 432,27 швейцарски франка, представляваща разлика между платените и дължимите възнаградителни лихви по договор за жилищен кредит № 2646/R–2008 от 15.09.2008 г. за периода 05.11.2015 г. – 05.11.2020 г. Въвеждат се оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита се, че при формиране на мотивите, че разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от договора е неравноправна и кредитополучателят следвало да заплаща за целия период първоначално посочения лихвен процент, въззивният съд не е обсъдил аргументите относно начина на изчисляване на ГЛП, нито че при заплащане на първоначалния такъв ще се достигне до недопустима подмяна на волята на страните. Изтъква се, че от израза “посоката на движение” става ясно, че актуализацията се извършва с промяната на съответния пазарен индекс (намаляване или увеличаване) с толкова процентни пункта, колкото е изменението, както е 1 изчислено от вещото лице. Ако се приеме тази клауза за неравноправна, се поставя въпросът как ще се определя дължимия ГЛП, като касаторът ищец се противопоставя на прилагането на БЛП в размер на 5,16% за целия срок на договора. Счита се, че посочването на БЛП като число, без наличието на формула за изчисляването му и информация за колебанията му в миналото, води до извод, че същият не отговаря на изискванията за равноправност.

Разпоредбата относно стойността на същия е нищожна и не следва да бъде включвана при изчисляването на ГЛП. Релевира се, че разрешението на въззивния съд за прилагане на първоначалния ГЛП за целия срок на договора означава, че ГЛП от променлив такъв се превръща във фиксиран, което представлява изменение на договора с цел отстраняване на порока за изчисляване на лихвения процент, съответно не съставлява ефективно средство за преустановяване включването от банките на неравноправни клаузи в договорите с потребителите. Акцентира се, че съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин (чл. 147, ал. 2 ЗЗП), а от края на 2008 г. всички реални измерватели на стойността на паричните средства (Euribor, Libor, др.) са намалели с повече от 4 пункта и са станали отрицателни величини, което при даденото от въззивната инстанция тълкуване не ползва потребителя. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната отхвърлителна част и осъждане на ответника да му възстанови разлика между платените и дължимите възнаградителни лихви.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска от касатора ищец допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.

280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Съдът трябва ли да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните?”.

Позовава се на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради несъответствие на въззивното решение с практика на ВКС, обективирана в решения № 124/28.04.2010 г. по гр.д. № 3972/2008 г., № 331 по гр.д. № 257/2009 г., № 411/27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г., № 445/02.11.2011 г. по гр.д. № 1733/2010 г., № 344/21.09.2012 г. по гр.д. № 862/2011 г. на ВКС, IV г.о.

2 . “Равноправна ли е клауза относно начина на изчисляване на променлив ГЛП, в която не са посочени начините на изчисляване на БЛП и не е предоставяна информация за колебанията в миналото на БЛП, въз основа на който се начислява същият лихвен процент?”.

По този въпрос се твърди противоречие с решение от 03.03.2020 г. по дело С-125/2018 на СЕС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК).

3. “При договорен променлив годишен лихвен процент и нищожност на клаузата относно промяната на ГЛП следва ли да се начислява ГЛП в размер на първоначално посочения в договора за целия период на действие на договора? Прилагането на първоначалният лихвен процент за целия период на договора превръща ли договорения променлив лихвен процент във фиксиран и същото съставлява ли изменение на договора?”.

4. “При нищожност на клаузата относно промяната на ГЛП какъв ГЛП следва да заплаща потребителя при условие, че договорът е сключен при променлив лихвен процент?”.

По третото и четвъртото питане се въвеждат доводи за наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК поради отклонение на 2 въззивния акт от решение от 25.11.2020 г. по дело С-269/2019 на СЕС.

По всички поставени въпроси се сочи, че е налице и основанието по чл.

280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С касационната жалба на ответника “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД се оспорва уважителното въззивно решение в частта за сумата над 43 259,05 лева до 35 264,57 швейцарски франка, съставляваща платена без основание сума поради валутна разлика по договор за жилищен кредит № 2646/R–2008 от 15.09.2008 г. в периода 05.11.2015 г. – 05.11.2020 г., ведно със законната лихва върху същата до окончателното й плащане. Правят се оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение в тази част поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и съответно т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Релевира се, че предмет на спора са кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.

55, ал. 1 ЗЗД, включително този за валутни разлики за сумата от 43 259,05 лева, съгласно допуснатото увеличение на иска на основание чл. 214 ГПК, но не е претендирана от ищеца Д. сумата от 35 264,57 швейцарски франка.

Според касатора ответник, недопустимо е въззивният съд да осъди банката да заплати валута, различна от тази в исковата молба, която по курса на БНБ към 18.04.2024 г. възлиза на 71 075,38 лева. Добавя се, че в нарушение на принципа за диспозитивното начало в процеса по чл. 6, ал. 2 ГПК апелативният съд е присъдил нещо, което не е поискано от страната – сума в швейцарски франкове, превалутирана по курс от 2008 г. По този начин въззивният съд присъжда курсовите разлики в двоен размер, тъй като те вече са били установени с изслушаната по делото експертиза като 43 259,05 лева – разлика между курса при усвояването на кредита и този, приложим към датата на плащане на съответната вноска. Така ищецът получавал допълнителна сума, която нито е претендирал по делото, нито е доказал плащането й. Иска се да бъде обезсилено въззивното решение в обжалваната част за сумата над 43 259,05 лева до 35 264,57 швейцарски франка, а при условията на евентуалност, ако същото е допустимо - да бъде отменено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допуск до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост, съответно предл. 3 от цитираната разпоредба поради очевидна неправилност, с аргумента, че ответникът е осъден да заплати валутната разлика в швейцарски франкове, въпреки претендирането й от ищеца в лева. По отношение на поддържаната хипотеза “очевидна неправилност” се релевира посоченото от въззивния съд в мотивите, че това “няма да представлява присъждане на друго, тъй като изразява същата стойност на недължимо платеното”. Според банката, подобна теза би била вярна, ако сумата се претендира на договорно основание, а не на извъндоговорно, какъвто е разглежданият случай.

Искането за допускане на касационен контрол се основава и на чл.280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК по следния въпрос: “Допустимо ли е съдът сам да се намесва във волята на страните по делото и да отсъжда във валута, различна от тази, която е поискана в исковата молба, без да отчита кой е бил приложимият спрямо всяка вноска валутен курс към датата на падежа й, 3 когато се претендират суми на извъндоговорно основание?”.

По така формулирания въпрос се твърди, че е налице хипотезата на чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалвания съдебен акт със задължителна практика на касационната инстанция – Tълкувателно решение № 2/01.12.1997 г. по тълк. дело № 2/1997 г. на ОСГК на ВКС и Tълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, както и на казуалната практика на ВКС – решение № 213/10.09.2012 г. по гр.д. № 370/2011 г. на ВКС, IV г.о. Извън горното основание се сочи и отклонение от приетото в решение № 360/16.02.2023 г. по гр.д. № 2860/2022 г. ва РС – Бургас.

Всяка от насрещните страни оспорва искането за достъп до касация и подадената касационна жалба на другата като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационните жалби са допустими – подадени са от легитимирани лица, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в срока по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, сезиран с въззивна жалба на ищците Д. Г. Д. и Д. П. Д., за да потвърди и отмени частично първоинстанционното решение и да потвърди изцяло допълнителното решение по чл. 250 ГПК, е приел, че съгласно клаузата на чл. 13, ал.1 от договора за жилищен кредит № 2646/R– 2008, сключен на 15.09.2008 г. с праводателя на ответната банка – “Банка Пиреос България” АД, за ползвания кредит кредитополучателите заплащат на банката годишен лихвен процент (ГЛП), който се формира от БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове плюс надбавка от 1,30 %; съгласно чл. 13, ал. 3 от същия БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове се актуализира на първия работен ден на всеки месец, като се формира на база посоката на движение на съответната за деня стойност на 1м LIBOR в швейцарски франкове; във въззивното производство банката не оспорва правилността на правния извод на СГС, че са неравноправни клаузите на чл. 25 и чл. 28 б. “в” от договора, с които се поема от кредитополучателите рискът от повишаване размера на дължимите вноски по кредита в левова или еврова равностойност при покачването на швейцарския франк спрямо лева или еврото, както и че същите са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 18 ЗЗП (в ред. преди изм. ДВ, бр. 57 от 2015 г.), аналогичен на посочения в решението на СГС чл. 143, ал. 2, т. 20 ЗЗП (в последна редакция), съответно нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Апелативният съд е отбелязал, че с въззивната жалба на ищците се оспорва изводът, че като неравноправна е нищожна клаузата на чл. 13, ал.3 от договора за промяна на БЛП. Не е възприел становището на СГС, че е необходима изрична дефиниция в договора за термина “1м LIBOR” и 4 посочване как този пазарен индекс се определя и от какво зависи, тъй като съгласно заключението на вещото лице от 11.05.2021 г. същият е усреднен лихвен процент, отразяващ лихвите, по които банките предлагат негарантирани заеми на лондонския междубанков пазар; използва се като референтен курс за определяне на лихвата при различни банкови операции; публикува се ежедневно от Британската Банкова Асоциация. Споделил е мотивите на СГС, че в горецитираната клауза не е посочено как и при какви конкретни изменения в индекса ще се изменя БЛП. Дори и при тълкуването й, не може да бъде установена волята на страните за методиката или формулата, по която БЛП ще се актуализира съобразно “посоката на движение” на 1мLIBOR. Формирал е извод, че при липса на ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина за актуализирането на БЛП, банката кредитор получава възможност произволно да променя размера на лихвите по кредита, а кредитополучателят се лишава от възможност да направи прогноза за него в нарушение на принципа на добросъвестността, като така се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. При това положение е намерил, че клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП (в ред. преди изм. ДВ, бр. 57 от 2015 г.) и като неиндивидуално уговорена е нищожна. Изтъкнал е, че неприлагането на неравноправната клауза не съставлява нарушение, тъй като с оглед гореизложеното относно липсата на съгласуван в нея ясен и точен начин за изменение на БЛП в хода на изпълнение на договора, не може да се приеме, че задълженията за лихва в исковия период са възникнали в размери според автоматично “актуализиран” БЛП. При преценката на последиците от неравноправните клаузи на чл. 13, ал. 3, чл. 25 и чл. 28 б. “в” на договора, касаещи актуализирането на БЛП и възлагане на валутния риск, и с оглед правилото на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, въззивният съд е счел, че договорът може да се изпълнява и без тях, което не води до изменение на естеството на основния му предмет предвид правилото на чл. 430 ТЗ. Прието е, че кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута, ведно с възнаградителна лихва в първоначално уговорения размер от 5,16 %. Съгласно заключението на ССчЕ от 11.05.2021 г. (отговор 2.Б, таблица на л.110-112 от делото на СРС) и това от 06.06.2022 г. (отговор 3.Б, таблица на л. 33-34 от делото на СГС) в периода 02.11.2015 г. – 29.11.2019 г. е начислявана възнаградителна лихва на база понисък от 5,16 % ГЛП – сбор от БЛП (винаги по-нисък от 3,86 %) + надбавка от 1,30 %, а в периода от 29.12.2019 г. до 29.10.2020 г. (след вливането на “Банка Пиреос” в “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД) – на база само БЛП без надбавка, също по-нисък от 5,16 %. При тези данни апелативният съд е направил извод, че начислената възнаградителна лихва от общо 37 172,83 CHF не надхвърля действително дължимата такава според уговореното в чл. 13, ал. 1 и ал. 4 от договора и плащането й не е без основание, поради което исковете на ищците за недължимо платена възнаградителна лихва са неоснователни.