Определение № 393 от 22.01.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 393 гр. Варна, 22.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова

Ралица Каменова като разгледа докладваното от Галина Чавдарова Въззивно частно гражданско дело № 20253100501347 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.278 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от МАКРОАДВАНС АД, ЕИК 201127485, със седалище гр.София, против определение №3496/17.03.2025г., в частта, в която е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното решение в частта за разноските на осн. чл.248 ГПК.

В частната жалба се навеждат твърдения за неправилност на определението. Излага доводи, че разноските следва да останат в тежест на ищеца, тъй като ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. Евентуално счита, че адв.възнаграждение следва да бъде в размер под минималния по Наредба №1 и без присъдено ДДС. Позовавайки се на съдебна практика и на решения на СЕС, счита, че съдът не е обвързан от праговете в наредбата, а адв.възнаграждение следва да се определи с оглед действителната правна и факт.сложност, като се съобрази и цената на иска. Излага и доводи, че в хипотезата на претендирано адв.възнаграждение по чл.38 ЗАдв. се предоставяло безплатна правна помощ, поради което и не се дължало ДДС, тъй като ДДС се начислявало само за възмездни сделки. Моли да бъде отменено обжалваното определение.

В законовия срок от ответната страна по частната жалба В. И. И., чрез адв.А.Д., е постъпил отговор, с който счита определението за правилно и моли да бъде потвърдено.

С определение №3313/11.07.25г. производството по в.ч.гр.д.

№1347/25г. на ВОС е спряно до приключване на дело С-744/23 на Съда на Европейския съюз.

С молба от 12.11.25г. възз.страна В. И. И., чрез адв.А.Д., е отправила искане за възобновяване на производството поради произнасяне на СЕС по дело С-744/23.

1

Настоящият съдебен състав, като съобрази, че Съдът на Европейския съюз се е произнесъл по преюдициалното запитване с решение от 23 октомври 2025г. по дело С-744/23, намира, че пречката за движение на настоящото производство е отпаднала и на осн. чл.230, ал.1 ГПК спряното производство по делото следва да бъде възобновено.

Съдът намира, че жалбата е подадена от легитимирана страна, чрез надлежен пълномощник, срещу акт, който подлежи на обжалване и в законовия срок за това, поради което и същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество съдът намира жалбата за частично основателна по следните съображения:

С решение №257/22.01.2025г. е прието за установено, че сключения между страните договор за потр.кредит №**************г. е нищожен поради противоречие със закона. Със същото решение в полза на адв.А.Д. са присъдени разноски в размер на 782лв с ДДС за адв.възнаграждение за предоставена безплатна пр.помощ по реда на осн. чл.38 ЗАдв.

В срока по чл.248 ГПК от МАКРОАДВАНС АД е постъпила молба за изменение на определението в частта за разноските като същите останат в тежест на ищеца съгласно чл.78, ал.2 ГПК, а евентуално да бъдат намалени под минималния размер по наредбата.

С определение №3496/17.03.2025г. е оставена без уважение молбата на МАКРОАДВАНС АД за изменение на решението в частта за разноските.

Жалбоподателят не оспорва факта на предоставена по делото безплатна правна помощ на ищеца, но счита, на първо място, че е налице хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК.

Разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК урежда правилото, обуславящо института на отговорността за разноски в случай на приключване на съдебното производство с акт по съществото на спора. В същото време законът в чл.78, ал.2 ГПК предвижда освобождаване на ответника от отговорност за разноски при кумулативното наличие на две предпоставки - да признае иска и да не е дал повод за завеждане на делото. Или съобразявайки тези законови постановки съдът намира, че определящо при разрешаване на въпроса за отговорността за разноски се явява поведението на ответника.

В настоящия случай безспорно с отговора на исковата молба ответникът е направил признание на иска. От данните по делото обаче не може да се изведе извода, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, доколкото същият се е ползвал от оспорения договор, приемайки извършените в негова полза плащания на уговорените вноски. Ето защо съдът намира, че няма основание съгласно чл.78, ал.2 ГПК разноските за производството да бъдат поети от ищеца.

На следващо място съдът съобразява, че с Решение на СЕС от 25.01.24г. по дело С-438/22 е прието, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с 2 наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. Прието е още, че чл.101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед на така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл.633 ГПК е задължително за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл.38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба №1/09.07.04г. минимални размери на адв.възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в понисък размер. Съгласно преобладаващата съдебна практика нормите от наредбата могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото.

В разглеждания случай съдът отчита, че защитата на ищцовата страна се изразява в подаване на искова молба и осъществяване на процес.представителство в проведено едно открито съдебно заседание без лично явяване и събиране на други доказателства, освен вече представените писмени такива. Спорът по делото не се отличава с особена фактическата и правна сложност предвид наличието на многобройна и постоянна съдебна практика по идентични дела. С оглед на изложеното, съобразявайки материалния интерес по делото и отчитайки извършените в производството действия по защитата на ищеца, настоящият състав намира, че в полза на проц.представител следва да се определи адв.възнаграждение в размер на 400лв., което се преценява за достатъчно да овъзмезди положения от адвоката труд по делото.

Неоснователно е възражението срещу присъждането на дължимото адв.възнаграждение с включен ДДС. С решение на СЕС от 23 октомври 2025г. по дело С-744/23 е прието, че ч лен 2, параграф 1, буква в) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че процесуалното представителство на страна от адвокат представлява възмездна доставка на услуги по смисъла на тази разпоредба, когато тази доставка е извършена безплатно, но законодателството на съответната държава членка предвижда, че ако насрещната страна бъде осъдена да заплати съдебните разноски, тя се осъжда и да заплати на адвоката възнаграждение в уреден от посоченото законодателство размер. С оглед на така даденото разрешение съдът приема, че при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адв.защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. във вр. с №2а от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да включва ДДС. В идентичен смисъл е 3 и трайната практика на ВКС / определение №50093/11.05.23г. по т.д.

№1638/21г. на ВКС и цитираните в него съдебни актове /, според която с присъждане на адв.възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. се овъзмездява предоставената от адвоката правна услуга, която е обект на облагане по см. чл.2, т.1 във вр. с чл.8 ЗДДС.

Ето защо настоящият състав намира, че присъденият от ВРС размер на адв.възнаграждение от 782лв с ДДС се явява завишен, като същият следва да бъде намален до размера от 480лв с ДДС.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ВЪЗОБНОВЯВА производството по в.ч.гр.дело №1347 по описа за 2025год. на ВОС, на осн. чл.230, ал.1 ГПК.

ОТМЕНЯ определение №3496/17.03.2025г., постановено по гр.д.

№9217/2024г. на Районен съд Варна, в частта, в която е оставена без уважение молбата на МАКРОАДВАНС АД, ЕИК 201127485, със седалище гр.София, за изменение на решение №257/22.01.2025г. по гр.д.№9217/2024г. на ВРС в частта за разноските за адв.възнаграждение за горницата над 480лв с ДДС до присъдения размер от 782лв с ДДС, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решение №257/22.01.2025г. по гр.д.№9217/2024г. на ВРС в частта му за разноските, като НАМАЛЯВА присъдената в полза на адв.А. Д. сума за адв.възнаграждение от 782лв с ДДС на 480лв с ДДС / равностойност на 245.42 евро/, на осн. чл.248 ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА определение №3496/17.03.2025г., постановено по гр.д.№9217/2024г. на Районен съд Варна в останалата му обжалвана част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4