Определение № 28267 от 01.07.2025, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 28267 гр. София, 01.07.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в закрито заседание на първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ П. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от СИЛВИЯ П. НИКОЛОВА Гражданско дело № 20231110166836 по описа за 2023 година

Ищецът Н. И. П., чрез своя пълномощник, твърди, че договорът за потребителски кредит № 924814 от 07.09.2023 г., сключен между него и „...“ ЕООД, е изцяло нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, поради противоречие с повелителни разпоредби на Закона за потребителския кредит. Според изложеното в искането, този договор нарушава изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва ясно определяне на прилагания лихвен процент. Не е уточнено дали лихвата е фиксирана или променлива, а също така не са посочени условията, при които тя се прилага. Освен това договорът не съдържа информация относно начина на изчисление на годишния процент на разходите (ГПР), което прави невъзможно за потребителя да установи какви разходи ще понесе реално.

Ищецът също така поддържа, че в договора липсва яснота относно компонентите, включени в ГПР. По тази причина потребителят не може да прецени дали разходи като договорената неустойка са включени в изчислението. В подкрепа на твърдението си ищецът посочва, че съгласно ЗПК ГПР трябва да отразява всички преки и косвени разходи, свързани с кредита, включително комисионни, такси и други плащания, свързани с изпълнението му. В конкретния случай, договорът съдържа само числова стойност на ГПР, но не съдържа методологията за неговото формиране, което представлява съществено нарушение на закона.

Също така ищецът твърди, че договорът нарушава и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, който забранява определянето на ГПР, надвишаващ петкратния размер на законната лихва. В случая договореният ГПР е в размер на 58.34%, което надвишава допустимия по закон таван и представлява основание за нищожност на договора. Наред с това, при включването на предвидената неустойка в общата сума на задължението, реалният ГПР би нараснал още повече, което допълнително утежнява положението на потребителя.

В подкрепа на главното си искане ищецът се позовава и на чл. 22 от ЗПК, който предвижда, че договорът за потребителски кредит е нищожен, ако не съдържа задължителните елементи, посочени в чл. 11 от същия закон. В случая, според твърденията в искането, договорът не отговаря на изискванията за съдържание и прозрачност, и поради това следва 1 да бъде обявен за нищожен.

При условията на евентуалност ищецът поддържа, че разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от договора, която предвижда задължение за заплащане на неустойка в размер на 4959.88 лева, също е нищожна. Това се твърди на основание чл. 26, ал. 1, изречение трето от ЗЗД, тъй като клаузата противоречи на добрите нрави. Освен това се сочи, че тази разпоредба е неравноправна по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от Закона за защита на потребителите, тъй като е включена в предварително изготвени договорни условия, които не са индивидуално уговорени с потребителя. Размерът на неустойката представлява над 170% от главницата по кредита, което е несъразмерно и несправедливо, и води до необосновано облагодетелстване на кредитора за сметка на потребителя. По този начин се нарушават принципите на добросъвестност, справедливост и равнопоставеност, които са в основата на договорното право.

Ищецът изтъква още, че така формулираната неустойка прехвърля върху потребителя последствията от задължения, които всъщност са на кредитора – а именно оценката на кредитоспособността преди сключване на договора. Това е в противоречие както със ЗПК, така и с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент. Освен това, според практиката на Върховния касационен съд, неустойката, която е уговорена извън присъщите функции – обезпечителна, обезщетителна или санкционна, и служи единствено за увеличаване на печалбата на кредитора, се счита за нищожна като противоречаща на добрите нрави.

На последно място, ищецът заявява, че не са налице основания за прилагане на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като договорът не може да бъде запазен чрез замяна на нищожните клаузи с императивни норми на закона. Също така, при липса на тези клаузи, договорът не би бил сключен изобщо, тъй като те засягат основни елементи от съдържанието му, включително цената и условията на кредита.

В обобщение, ищецът поддържа, че поради съществени нарушения на императивни законови разпоредби и въвеждането на клаузи, които нарушават добрите нрави и правата на потребителя, договорът за потребителски кредит следва да бъде обявен за нищожен, а при условията на евентуалност – клаузата за неустойка да бъде обявена за недействителна.

Ответникът, „...“ ЕООД, твърди, че исковете на Н. И. П. за обявяване на нищожност на договора за потребителски кредит и клаузата за неустойка са неоснователни. Според него, договорът за потребителски кредит № 924814 от 07.09.2023 г. е действителен и не нарушава разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК), както твърди ищецът. Ответникът настоява, че договорът отговаря на всички изисквания на ЗПК и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), като представя доказателства, сред които логфайл, искане за сключване на договор и Стандартен европейски формуляр (СЕФ), изпратен на ищеца на 07.09.2023 г.

По отношение на годишния процент на разходите (ГПР), ответникът твърди, че всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 ЗПК са изпълнени. В договора за потребителски кредит и в СЕФ ясно е посочен размерът на ГПР и начинът на неговото 2 формиране, включително всички компоненти, които са необходими за информираността на потребителя. Относно лихвения процент (ГЛП), ответникът категорично оспорва твърденията на ищеца, че в договора липсва информация дали лихвеният процент е фиксиран или променлив. В договора лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора и е в размер на 47%. Това е ясно посочено в договора и СЕФ. Ответникът отбелязва също, че договорът включва погасителен план, в който се описват размерът, броят и периодичността на вноските.

Относно неустойката в чл. 18, ал. 1 от договора, ответникът твърди, че тя е напълно валидна.

Тази клауза е уговорена като санкция за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение в рамките на определен срок. Ответникът отбелязва, че кредитополучателят е имал възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок, но не е направил това, поради което неустойката е възникнала на основание неизпълнение на договора. Според ответника, предоставянето на обезпечение е било ясно посочено в условията на договора и неустойката е напълно законна.

По отношение на неравноправността на клаузата за неустойка, ответникът заявява, че тя не е неравноправна, тъй като е индивидуално договорена и кредитополучателят е бил напълно информиран за всички условия по договора. Той поддържа, че неустойката е била уговорена за обезпечение на заема и нейният размер и условия за нейното плащане са били ясни и разбрани от страните при подписването на договора.

Ответникът също така предявява насрещен иск срещу Н. И. П. за заплащане на част от неизплатеното задължение по договора за потребителски кредит. Според ответника, в момента има задължение за заплащане на сума от 2600 лв. за част от главницата, поради неизпълнение на задълженията на ищеца. Ответникът твърди, че ищецът не е изпълнил задължението си да предостави обезпечение съобразно условията на чл. 6 от договора, поради което се е активирала договорената неустойка.

В заключение, ответникът поддържа, че всички условия за сключване на договора са спазени, включително изискванията за информираност на потребителя относно ГПР и лихвените проценти. Неустойката по договора е законна и валидна, а исканията за обявяване на договора за нищожен и за неравноправност на клаузата за неустойка са неоснователни.

Предявен еи насрещен иск, който следва да се приеме за съвместно разглеждане.

В подадената насрещна искова молба ответникът „...“ ЕООД излага следните твърдения:

Между страните е сключен договор за потребителски кредит на дата 07.09.2023 г. Съгласно този договор, „...“ ЕООД е предоставило на Н. И. П. заемна сума в размер на 2900 лв., като сумата е изплатена в пълен размер чрез Изипей. Кредитополучателят се е задължил да върне заемната сума на 16 месечни вноски при фиксиран лихвен процент от 47%. Първата вноска е следвало да бъде извършена на 09.10.2023 г., а последната – на 07.01.2025 г.

Ответникът изрично признава, че договорът е сключен при условията, посочени от ищеца, и не оспорва съдържанието и параметрите му. Твърди се, че след усвояване на сумата, кредитополучателят не е изпълнил поетото в договора задължение да предостави 3 обезпечение, каквото е било изискуемо съгласно клаузите на договора, по-конкретно чл. 6.

Поради това се е активирала договорената неустойка, уредена в чл. 18 от договора.

Освен това, насрещният ищец твърди, че кредитополучателят е извършил само едно плащане в размер на 300 лв. на 25.10.2023 г., след което е спрял да обслужва задължението си. Поради това се намира в просрочие по всички вноски. На това основание „...“ ЕООД е обявило кредита за предсрочно изискуем, като към дата 02.01.2024 г. общото задължение възлиза на 4893.72 лв., от които 2900.00 лв. главница, 432.78 лв. възнаградителна лихва, 1429.90 лв. договорна неустойка и 131.04 лв. такси.

Предвид изложеното, насрещният ищец предявява насрещен иск за частично изплащане на главницата в размер на 2600.00 лв., представляваща част от неизплатеното задължение за главница. Твърди се, че този иск е обоснован както при действителност на договора – на основание чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, така и при евентуална недействителност на договора – на основание чл. 23 от Закона за потребителския кредит.

Твърди се, че за „...“ ЕООД съществува правен интерес от предявяването на този иск, тъй като заемната сума е предоставена, а поетите задължения не са изпълнени.

Към насрещната искова молба са приложени доказателства, включително логфайл по договора, извлечения за направени и дължими плащания, уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост, както и Стандартният европейски формуляр и искането за сключване на договора. Ответникът поддържа, че всички условия по договора са били предварително известни на кредитополучателя, който е имал възможност да се запознае с тях и да се откаже от договора в законоустановения срок. Поради тези обстоятелства, „...“ ЕООД моли съда да отхвърли исковете на ищеца като неоснователни или да уважи насрещния иск - предявен при условията, че се уважи галвният иск.

В отговора на насрещната искова молба, пълномощникът на Н. И. П. – адв. М. М. – излага следните твърдения и възражения по същество: Първо, се заявява, че макар насрещната искова молба да е допустима и редовна, предявеният иск е изцяло неоснователен и недоказан. Основното възражение на ответника по насрещния иск е, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 22 от Закона за потребителския кредит, поради нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, касаещи точността и пълнотата на изчисления годишен процент на разходите (ГПР).

Твърди се, че в договора не са включени всички разходи в изчислението на ГПР, въпреки че това е задължително съгласно закона и съответстващата европейска директива. Тази липса лишава потребителя от възможността да направи информиран избор относно кредита и нарушава правото му на яснота и прозрачност при потребителски договори. Изрично се цитира решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C‑714/22, според което, когато ГПР не отразява всички задължителни компоненти, договорът следва да се счита за нищожен и потребителят дължи само главницата.

Поддържа се, че в процесния договор не е отчетена неустойката като част от разходите, поради което ГПР е занижен и подвеждащ. Това е в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК и 4 съответстващите му норми от правото на ЕС. Като последица от нищожността, според чл. 22 и чл. 23 от ЗПК, потребителят следва да върне само получената главница по кредита.