Решение № 2944 от 09.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2944 гр. Пловдив, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20255330111161 по описа за 2025 година

Производството е по установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал.

1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19 ЗПК, както и по насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД, предявен при условията на евентуалност и с оглед последиците по чл. 23 ЗПК.

Ищецът по първоначалния иск Д. С. А. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. М. В. М., със съдебен адрес: гр. ***, е предявил против „ЛЕНДИВО“ ООД, ЕИК 203811241, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от *** С. Н. Т., иск за прогласяване нищожността/недействителността на Договор за кредит № *** г., сключен между страните от разстояние, а при условията на евентуалност – за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 27, ал. 1 от договора, предвиждаща неустойка при непредоставяне на обезпечение.

С отговора на исковата молба ответникът по първоначалния иск „ЛЕНДИВО“ ООД е предявил насрещна искова молба против Д. С. А. за осъждането му да заплати сумата от 560,00 лева, представляваща част от неизплатено задължение за главница по Договор за паричен заем № ****г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещния иск – 28.07.2025 г. до окончателното плащане. При условията на евентуалност, в случай че договорът бъде обявен за недействителен, същата сума се претендира като чиста стойност на кредита по чл. 23 ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

Ищецът по първоначалния иск твърди, че на 26.12.2024 г. между него и ответното дружество бил сключен Договор за кредит № ****, по силата на който кредитодателят се задължил да 1 предостави на кредитополучателя кредит в размер на 800,00 лева, а кредитополучателят се задължил да върне сумата от 1040,00 лева при срок на договора 30 дни. В договора бил посочен годишен процент на разходите 42,58 %, а годишен лихвен процент 36 %. Според изложеното в исковата молба договорът е потребителски по смисъла на ЗПК, тъй като кредиторът е търговско дружество, което предоставя кредити по занятие, а кредитополучателят е физическо лице, действащо извън рамките на търговска или професионална дейност.

Ищецът сочи, че в чл. 27, ал. 1 от договора е предвидено, че ако кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение, дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като съгласно ал. 2 от същата разпоредба неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. Твърди се, че на ищеца е начислена неустойка в общ размер на 216,00 лева, добавена към дължимата главница и лихва и отразена в погасителния план.

Поддържа се, че договорът е недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като в него не е посочено ясно как е формиран годишният процент на разходите, кои разходи са включени в него и дали уговорената неустойка е отчетена при определяне на общата цена на кредита. Според ищеца посочването единствено на цифрова стойност на ГПР не изпълнява изискването на закона, доколкото потребителят следва да може ясно и разбираемо да установи какви са компонентите на ГПР и каква е реалната икономическа тежест на договора.

Ищецът твърди още, че неустойката не изпълнява присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а представлява скрито възнаграждение на кредитора и способ за заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че чрез поставяне на задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на договора и след отпускане на средствата се създава предпоставка за начисляване на допълнителна сума, която фактически увеличава цената на кредита, без да се включва в ГПР. Поради това клаузата за неустойка била нищожна поради противоречие с добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

Ответникът по първоначалния иск „ЛЕНДИВО“ ООД оспорва иска. Поддържа, че процесният договор е валидно сключен чрез средства за комуникация от разстояние при спазване на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗД и ЗПК. Твърди, че кредитополучателят е отправил заявка чрез интернет страницата на кредитодателя, предоставил е личните си данни, избрал е параметрите на кредита, получил е преддоговорна информация, стандартен европейски формуляр, общи условия и проект на договор, след което е потвърдил сключването чрез електронната система на кредитора.

Ответникът счита, че договорът съдържа всички изискуеми реквизити, включително главница, срок, лихва, ГПР, погасителен план и обща дължима сума. Твърди, че неустойката не следва да бъде включвана в ГПР, защото е последица от неизпълнение на акцесорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не разход, дължим при нормално изпълнение на договора. Позовава се на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК и поддържа, че ГПР следва да отразява 2 разходите при добросъвестно и точно изпълнение, а не санкционни плащания при неизпълнение.

Твърди, че нищожността на отделна клауза не води до недействителност на целия договор, доколкото договорът може да се прилага и без нея, съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Ответникът поддържа, че основните параметри на договора – главница и лихва – са валидно уговорени, а евентуалната нищожност на неустоечната клауза би имала за последица единствено неприложимост на тази клауза, без да засяга действителността на останалата част от правоотношението.

С насрещната искова молба „ЛЕНДИВО“ ООД твърди, че е предоставило на Д. С. А. кредитна сума, като в насрещния иск е претендирана част от неизплатено задължение за главница в размер на 560,00 лева. В изложението се сочи, че общият размер на главницата по договора е 800,00 лева, като кредитополучателят не е извършил плащания. В условията на евентуалност, при уважаване на първоначалния иск и прогласяване недействителността на договора, се поддържа, че кредитополучателят дължи връщане на чистата стойност на кредита по правилото на чл. 23 ЗПК.

Ответникът по насрещния иск оспорва насрещната претенция като неоснователна и недоказана. Поддържа, че договорът е недействителен поради неправилно посочване на ГПР и невключване на всички разходи, поради което при евентуално уважаване на претенция на кредитора потребителят може да дължи само реално получената чиста стойност на кредита, но не лихви, неустойки, такси или други разходи. Прави се искане, ако съдът уважи първоначалния иск, разноските да останат в тежест на ответното дружество, доколкото спорът е обусловен от включване на неравноправни и нищожни клаузи в договор, изготвен от кредитора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, доводите на страните и относимата съдебна практика, приема за установено следното от фактическа страна:

Не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между Д. С. А. и „ЛЕНДИВО“ ООД е възникнало правоотношение във връзка с Договор за кредит № ****г. От представената искова молба и отговора на ответника се установява, че страните не спорят по параметрите на договора: кредитна сума 800,00 лева, срок 30 дни, годишен лихвен процент 36 %, посочен ГПР 42,58 %, както и договорена неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 0,9 % дневно от стойността на усвоената сума, начислена в общ размер на 216,00 лева.

От доказателствата се установява, че спорната клауза за неустойка е разположена в договорната уредба на задължението за предоставяне на обезпечение. По силата на тази клауза кредитополучателят следва да предостави обезпечение след сключване на договора, а при неизпълнение дължи неустойка, която не е еднократно санкционно плащане, а е разсрочена и фактически включена към погасителните вноски. Точно тази договорна конструкция е от значение при преценката дали сумата има самостоятелна обезщетителна 3 функция или представлява предварително заложен компонент от цената на кредита.

Съдът кредитира представените писмени доказателства относно съдържанието на договора и насрещните твърдения на страните. Видно от договора, кредитът е краткосрочен, сумата е 800,00 лева, а начислената неустойка от 216,00 лева представлява значителна част от главницата. Неустойката е уговорена не за неплащане на падежа, а за неизпълнение на задължение за представяне на обезпечение, което по естеството си следва да бъде преценено от кредитора преди отпускане на кредита, когато кредиторът извършва оценка на кредитоспособността и решава дали да предостави финансовия ресурс.

По първоначалния иск:

Процесният договор представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредиторът е търговско дружество, което предоставя кредити в рамките на професионалната си дейност, а кредитополучателят е физическо лице, действащо извън търговската или професионалната си дейност. Поради това съдът следи служебно за спазване на императивните изисквания на ЗПК, както и за наличие на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП, включително когато потребителят е въвел конкретни възражения само относно част от клаузите.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляването на ГПР по определения в закона начин. ГПР е съществен елемент от договора, тъй като чрез него потребителят получава информация за реалното оскъпяване и може да сравни различни предложения за кредит. Неточното, непълното или заблуждаващо посочване на ГПР има същия практически ефект като непосочването му, когато лишава потребителя от възможност да разбере обхвата на поетото задължение.

В конкретния случай посоченият в договора ГПР от 42,58 % не отразява реалната икономическа тежест на договора, доколкото не включва неустойката от 216,00 лева, която е пряко свързана с договора, известна е на кредитора още към момента на сключването му, разсрочена е с погасителните вноски и е предвидена като автоматична последица от непредоставяне на обезпечение след отпускане на кредита. Тази неустойка не може да бъде разглеждана като случайно, непредвидимо и външно спрямо цената на кредита плащане.

Напротив, тя е предварително изчислена и включена в погасителния модел, като съществено увеличава общата дължима сума.

Неоснователно е възражението на ответното дружество, че неустойката е плащане при неизпълнение и поради това по принцип не се включва в ГПР. Макар чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК да предвижда, че при изчисляването на ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора, съдът следва да прецени действителната икономическа функция на конкретната клауза, а не само използваното от страните наименование. Когато формално уговорената неустойка не обезщетява конкретни вреди, а е предвидена като сигурно и предварително калкулирано оскъпяване, тя не може 4 чрез формално квалифициране като санкция да бъде извадена от общия разход по кредита.

Задължението за предоставяне на обезпечение след отпускане на сумата е акцесорно спрямо основното задължение за връщане на кредита. Добросъвестният интерес на кредитора е да провери платежоспособността и обезпечеността преди отпускане на средствата. Когато кредиторът предоставя сумата, а едва след това въвежда кратък срок за предоставяне на обезпечение, неизпълнението на това задължение не поражда вреди в размер, равен на начислената неустойка. Рискът от неплащане на кредита съществува независимо от тази клауза и се покрива от лихвата и от общите способи за защита на кредитора.

Клаузата за неустойка в случая води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните във вреда на потребителя. При главница 800,00 лева уговорената неустойка 216,00 лева представлява съществено увеличение на дълга, без да е доказано наличие на съответни вреди за кредитора. Нейното начисляване не зависи от настъпване на реална вреда, от влошаване на възможността за събиране на вземането или от конкретно неизпълнение на главното задължение. Поради това съдът приема, че клаузата излиза извън присъщите функции на неустойката по чл. 92 ЗЗД и противоречи на добрите нрави.