Определение № 383 от 17.04.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 383 гр. Перник, 17.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно частно гражданско дело № 20261700500240 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна въззивна жалба от Е. Д. М. против Определение № 4775/28.01.2025г., постановено по гр. д. № 77769/2024 г. по описа на Софийския районен съд, с което на основание чл. 130 ГПК е върната искова молба с вх. № 422779/31.12.2024г. на частния жалбоподател срещу Софийски градски съд и производството по делото е прекратено, както и е оставено без уважение искането на Е. М. за освобождаване от заплащането на държавни такси по делото и за предоставяне на правна помощ под формата на процесуално представителство.

В жалбата се развиват доводи за незаконност на обжалваното определение, тъй като няма идентичност на цитираните от СРС дела и всички цитирани от СРС дела са с различен предмет, страни и период на увреждане. Моли за отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

Пернишкият окръжен съд, като съобрази изложените в жалбата доводи и материалите по делото намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимирана страна в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Настоящият въззивен състав споделя мотивите на обжалваното определение, поради което и на осн. чл. 272 във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК препраща към тях. В допълнение следва да се добави и следното:

С исковата си молба ищецът не е изложил такива твърдения, които да обосновават съществено нарушение на норми от правото на ЕС, а излага оплаквания относно законосъобразността на влязла в сила присъда, която е била проверена за нейната законосъобразност от последващ инстанционен контрол и е влязла в сила. В случая позоваването на нарушение на правото на ЕС е формално и цели злоупотреба с процесуални права, чрез използване на сравнително широкия обхват на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ, а 1 липсата на конкретно посочване на съществено нарушение на правна норма на общностното право е въпрос, относим към допустимостта на иска. Поради това твърденията за неправилност на съдебния акт не съставляват надлежни фактически твърдения и обстоятелства за предявения иск за вреди от противоправно поведение на посочения държавен орган. Ето защо, с оглед на приетото в мотивите по т. 16 от ТР № 4/2014 г. по т. д.

№ 4/2013 г. на ОСГТК, искът е недопустим, а даването на каквито и да е указания за поправяне на нередовности на исковата молба не би могло да доведе до промяна на този извод (Опр. № 1187 от 18.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1703/2023 г., III г. о., ГК, Опр. № 3974 от 30.08.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2831/2024 г., IV г. о., ГК), поради което първоинстанционният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 130 ГПК без преди това да дава указания на отстраняване на нередовности в молбата.

В случая ищецът не е изложил надлежни твърдения относно фактите, от които произтича претенцията му за деликтно обезщетение. Това е така, тъй като изложените в исковата молба съображения не удовлетворяват изискването на чл. 2в ЗОДОВ, за да възникне правото на обезвреда. Освен това следва да се има предвид, че соченото нарушение на ХОПЕС в исковата молба, не е релевантно. Хартата ще се прилага в случай, че ответникът е прилагал съюзна правна норма, каквито твърдения не се излагат. Видно е, че ответникът е прилагал норми от вътрешното право, а не от правото на ЕС, поради което ХОПЕС не се прилага. Твърдението за нарушение на ЕКПЧОС само по себе си е извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ. Освен това ЕКПЧОС се прилагат субсидиарно, доколкото липсва вътрешна правна уредба или норма от вътрешното право е тълкувана и приложена в нарушение на норма от ЕКПЧОС. В случая обаче липсват фактически твърдения за тези обстоятелства. Ищецът се е ограничил само да даде правна квалификация на претенцията си, която обаче не обвързва съда. Заради липсата на твърдения, които да се подвеждат под хипотезата на нормата на чл. 2в ЗОДОВ, съдът намира, че предявеният иск е недопустим и по това правно основание, посочено от ищеца.

Правилен се явява и направеният от районния съд извод, че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като в случая е налице злоупотреба с право по смисъла на чл.

57, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 3 от ГПК. В този случай, съдебната практика е непротиворечива по отношение на последицата от злоупотребата с право, като приема, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. Аналогична на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено.

При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият съдебен състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Предявените от М. пред Съда искания за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за нарушаване на правото на ЕС, което е свързано с позоваване на сходни по своя характер факти, като делата срещу съответните ответници се отличават единствено по заявения период на търпене на вредите. Така посоченото процесуално поведение на ищеца поражда основателни съмнения дали същият има валидно защитим правен интерес, който да се нуждае от санкцията на съда, за да бъде реализиран.

Така освен, че със сезирането на гражданските и административните съдилища с хиляди дела, се създават условия за затруднения на същите да изпълняват пълноценно възложените им по Конституция правораздавателни функции поради ангажиране само с една страна, същевременно тази страна фактически се отклонява от установения режим на 2 изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода", с оглед полаганите усилия от съдилищата да гарантират правото на тази страна на справедлив процес. Така с подаването на поредната искова молба се постига цел, която не е предвидена от закона – осигурява се още една възможност за страната да се отклони фактически от ефективното изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода", чрез извеждане от мястото, където следва да го търпи.

Оплакването на частния жалбоподател е за липса на идентичност в предмета и страните по заведените от него дела. В настоящия случай, основният мотив за прекратяване на исковото производство като недопустимо, е не наличието на висящ процес със същия предмет и страни, като основание за прекратяване на делото на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, а предявяването на иска при очевидна злоупотреба с процесуални права. В такива хипотези не е от значение пълната идентичност в предмета и страните по делата, а наличието на достатъчно на брой искови молби, от твърденията и петитума на които може да се изведе единствен извод, че преследваната от подаването им цел не е защита на субективно право на ищеца, а други цели, несъвместими с добросъвестността.

Константа е практиката на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (Опр.№ 4406 от 20.12.2022 г. на ВКС по ч. гр. дело № 4239/2022 г., III г. о., ГК и Опр. № 60354 от 04.11.2021 г. на ВКС по ч. гр. дело № 1126/2020 г., IV г. о., ГК, както и Решение от 28.07.2016 г. по дело С-168/15 на СЕС и решение от 13.06.2006 г. по дело С-173/03 на СЕС), в които е прието, че за да се ангажира отговорността на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция по реда на чл.

2в ЗОДОВ, следва да се твърди кое съществено нарушение на приложимото право на Съюза е допуснато и от кого, е приел, че такива твърдения в исковата молба липсват. Ищецът индивидуализира предмета на иска, чрез правопораждащите юридически факти, петитум и страни, а основанието на иска, т. е. обстоятелствата на които се основава същият, обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право. При търсене на обезщетение за причинени вреди от нарушение правото на ЕС последните трябва да бъдат ясно посочени поотделно по вид и по размер, както и всяка вреда в резултат на чие поведение е и в какво се изразява деликтното поведение, каквито твърдения в случая липсват. Искът за вреди, причинени на ищеца в резултат на твърдения за допуснати от съдилищата нарушения на националното законодателство при администриране и разглеждане на посочените в исковата молба наказателни дела и при изпълнение на влязлата в сила осъдителна присъда, е недопустим. Пороците на съдебните актове се отстраняват по реда на инстанционния контрол и веднъж влезли в сила те не могат инцидентно да се проверяват, поради което в случая правилно е прието, че предявеният иск е недопустим и исковата молба е върната (в този смисъл Опр. № 3974 от 30.08.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2831/2024 г., IV г. о., ГК).

С оглед очевидната недопустимост на исковата молба, правилен е и изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на молбата за предоставяне на правна помощ и за освобождаване от заплащането на държавни такси по делото, включително на основание чл. 24, т. 1 и т. 2 ЗПП. В хипотезата на предявен недопустим иск, основан на ненадлежни твърдения, от които претендираното право е принципно невъзможно да бъде породено, в полза на ищеца е неоправдано да бъде допусната правна помощ, съгласно чл. 24, т. 2 ЗПП.

Това е така, тъй като съдът достигна до извод за недопустимост на предявения иск, а съгласно чл. 24, т. 2 ЗПП правна помощ не се предоставя, когато претенцията е очевидно недопустима.

С оглед съвпадане на крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд, жалбата е неоснователна, а определението следва да бъде потвърдено.

По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд

3

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 4775/28.01.2025г., постановено по гр. д. № 77769/2024 г. по описа на Софийския районен съд .

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 274, ал. 3 и ал. 4, вр. чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в 1седмичен срок от връчването му на частния жалбоподател.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4