Определение № 2883 от 05.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2883 гр. София, 05.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Таня Орешарова Частно касационно гражданско дело № 20258003100887 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по две частни касационни жалби.

С частна касационна жалба с вх.№ 499/27.01.2025 г. В. Д. А., чрез адв. Й.

К., обжалва определение № 45 от 14.01.2025 г., постановено по възз. ч. гр. д.

№ 487/2024 г. на Окръжен съд – Разград, в частта, с която е потвърдено определение № 386 от 16.10.2024 г., постановено по гр. д. № 542/2023 г. на Районен съд – Исперих за прекратяване на производството поради липса на компетентност на българския съд по исковете за родителските права, дължимата издръжка за дете и определянето на лични отношения.

В жалбата си В. Д. А. сочи, че обжалваният съдебен акт е постановен в противоречие с материалния закон и е необоснован. Иска отмяната му в обжалваната част и връщане на делото на първоинстанционния съд. Смята, че са налице предпоставките на чл. 10 от Регламент 2019/1111 за избор на съд, направен от страните по делото. Посочва, че с отговора на исковата молба ответникът е приел компетентността на българския съд по претенциите за родителските права, издръжката за детето от брака и определянето на режима на лични отношения. Според В. А. в обжалвания съдебен акт не са разгледани обстоятелствата от значение за висшия интерес на детето. Навежда аргументи, че решение № 992 от 03.10.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 1986/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2097 от 10.04.2024 г., постановено по гр, д, № 1672/2024 г. на Софийски градски съд, в производството между същите страни по реда на Х. конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г. не обвързва съда в настоящото производство по въпросите за компетентността и 1 за родителския капацитет на майката. В последното е разпоредено връщането на детето на страните по делото А. Ф. Ю., [дата на раждане] , в държавата по обичайното му местопребиваване А..

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и се поставят следните въпроси: 1/ Има ли право българският съд да приеме, че е налице прехвърляне на компетентност на съд на друга държава-членка по отношение на искове за родителска отговорност при условията на член 12 от Регламент /ЕС/ № 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност и относно международното отвличане на деца, без да посочи коя хипотеза на чл. 12 от Регламента е приложима, да приеме, че не са били налице предпоставките на Регламента за избор на съд, без да отчете обстоятелството, че българският съд вече мълчаливо е приел международната си компетентност, отчитайки отговора на исковата молба и насрещния иск по образуваното пред него дело за развод и родителски права и издръжка и дори е провел две открити съдебни заседания?; 2/ Отпада ли приетата международна компетентност на българския съд, след като по влязло в сила решение, касаещо отвличане на детето от единия му родител /майката в случая/ е постановено, че друга държава е тази по последното обичайно местопребиваване на детето?; 3/ Преценката за висшия интерес на детето свързана ли е само с обстоятелството, че детето има обичайно местопребиваване на територията на друга държава-членка на ЕС? 4/ Ако българският съд вече е приел мълчаливо международната компетентност и е провел две открити съдебни заседания, има ли право да приема впоследствие, че му липсва международна компетентност, без да посочи изрично в определението за прекратяване на делото правна норма от действащия Регламент на ЕС /Регламент № 2019/1111/, която евентуално би била основание за прекратяването според съда или на друг действуващ нормативен акт /КМЧП/ и може ли липсваща аргументация да бъде заместена от такава на второинстанционния съд в неговия акт? Жалбоподателката смята, че първият и четвъртият въпрос са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а по втория и третия въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с определение № 4870 от 29.10.2024 г., постановено по ч.гр.д. № 3023/2024 г. на ВКС, IV г.о.

Ответникът по частната жалба – Ф. Ю. А. е подал писмен отговор, в който моли съдът да остави в сила обжалваното определение в тази му част като правилно. Твърди, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване и българският съд не е международно компетентен да се произнесе по посочените въпроси.

С частна касационна жалба с вх.№566/30.01.2025 г. Ф. А. обжалва определение № 45 от 14.01.2025 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 487/2024 г. на Окръжен съд – Разград, в частта, с която е потвърдено определение № 386 от 16.10.2024 г., постановено по гр. д. № 542/2023 г. на Районен съд – Исперих за приемане на компетентност от българския съд да се произнесе по иска за развод по чл. 49 СК и за фамилното име на съпругата след развода.

2

В частната си жалба Ф. А. излага съображения, че обжалваният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, постановен в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с практиката на ВКС. В изложението си касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3, като поставя следните въпроси: 1/ При спиране изцяло на съдебното производство за прекратяване на брака и съединените с него небрачни искове по реда на чл. 229, ал. 4 ГПК до приключване с окончателен съдебен акт на друго дело, с което ще бъде решен преюдициален въпрос за изхода на цялото производство, а именно кой е международно компетентният съд да го разгледа, процесуално допустимо ли е при възобновяване на спряното производство и без да е било направено искане от нито една от страните първоинстанционният съд по своя преценка и в противоречие с влязлото в сила съдебно решение по преюдициалния спор да постанови разделяне на иска по чл. 49 СК от задължително съединените с него искове по чл. 59 СК – за родителска отговорност?; 2/ По какъв начин се гарантират правата на родените от брака малолетни и непълнолетни деца при допускане на развод по реда на чл. 49 СК от страна на съда и разделянето на исковете по чл. 59 СК по негова преценка и без съгласието на страните?

Въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК излага съображения, че съдебният акт противоречи на тълкувателната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014 г. по т. д. № 2/2014 г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 г. по т. д. № 8/2013 г. на ОСГТК. Твърди, че е налице противоречие и с практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решение по дело С-289/20 и решение по дело С-68/2007. Сочи, че определението на въззивния съд е недопустимо и очевидно неправилно.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, за да се произнесе по частната жалба, съобрази следното:

Частните касационни жалби на страните са процесуално допустими – подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Разгледани по същество, частните жалби са неоснователни.

Съображенията за това са следните:

Производството пред РС-Исперих е образувано по искова молба, подадена от В. А. срещу Ф. А., с предмет иск с правно основание чл. 49 СК за прекратяване на брака между страните, сключен на 30.06.2018 г., като дълбоко и непоправимо разстроен. Искът по чл. 49 СК е съединен кумулативно с искове за упражняване на родителските права, местоживеенето, режима на личните отношения и издръжката на роденото от брака на страните малолетно дете – А., родено на 23.03.2019 г. Не е спорно по делото, че двамата съпрузи, както и роденото от брака дете, са български граждани. Последните са живеели заедно със своя син в периода юли 2021 – юли 2023 г. в [населено място], А., след което ищцата е взела детето А. и без съгласието на неговия 3 баща, се прибрали в България.

Съдът е установил, че по искова молба на бащата Ф. А. до Софийски градски съд е образувано производство по гр.д. №1672/2024 г. за връщането на детето А. в държавата по обичайното му местопребиваване А. по реда на Х. конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г.. След уведомяване за висящото производство пред СГС, производството пред РС Исперих е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. С решение № 2097 от 10.04.2024 г. Софийски градски съд е уважил искането на бащата и е разпоредено връщането на детето А. в държавата по обичайното му местопребиваване А.. Установено е, че след влизане в сила на решението на СГС, РС-Исперих е постановил определение № 386 от 16.10.2024 г., с което след като е възобновил производството е прекратил частично производството поради липса на компетентност на българския съд по исковете за родителските права, дължимата издръжка за дете и определянето на лични отношения, а по производството по иска за развод по чл. 49 СК и за фамилното име на съпругата след развода е насрочил разглеждането му и по които е приел, че е компетентен да се произнесе.

От правна страна съдът е извел, че е приложим Регламент 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца.

Последният отменя Регламент № 2201/2003 г., считано от 01.08.2022 г. По въпросите за издръжката ОС-Р. е посочил, че се прилага Регламент № 4/2009 г. от 18.12.2008 г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничество по въпроси, свързани със задължения и издръжка. В мотивите си въззивният съд е съобразил, че по иска за развод компетентен да се произнесе е българският съд на основание чл. 3, буква „б“ от Регламент 2019/1111, тъй като съпрузите са български граждани. Посочил е, че следва да се вземе предвид относно съединените искове за упражняването на родителските права, местоживеенето на детето, режимът на лични отношения и издръжката, постановеното по описа на СГС решение за връщането на детето А. в обичайното му местопребиваване в А..

Приел е още, че съгласно фактите, установени в производството по реда на Х. конвенция от 1980 г., детето има обичайно местопребиваване в А., тъй като живее там в периода от юли 2021 г. до отвеждането му без съгласието на баща му от неговата майка в България през юли 2023 г. С оглед на изложеното, въззивният съд е посочил, че не са налице предпоставките на чл. 10, ал. 1 от Регламент 2019/1111 за изричен избор на българския съд между родителите.

Поради това ОС-Разград е потвърдил определението на РС-Исперих, че при съобразяване с постановките от Регламент 2019/1111 при признато незаконно задържане на детето и разпоредено връщането му в А., още повече, че същото е й изпълнено, компетентен да се произнесе по тези искове е австрийският съд, тъй като в тази държава членка детето има обичайно местопребиваване. В останалата част също е споделил мотивите на първоинстанционния съд, че по иска за развод и за фамилното име българският съд има международна компетентност.

4

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.