Определение № 950 от 29.06.2026, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 950 гр. Велико Търново, 29.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодорина Д.

Членове:

Димо Колев

Катина Минева като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно частно гражданско дело № 20264100500557 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 ал. 1 т. 2 вр. чл. 248 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Кредисимо“ ЕАД гр. София, подадена чрез пълномощника му юк. Ал. И. против определение № 557/18.03.2026г. по гр.д. № 2654/2025г. на ВТРС, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на постановено по делото решение в частта за разноските, чрез намаляване на присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение.

В частната жалбата се правят оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, тъй като делото, имащо за предмет иск за недействителност на договор за кредит и иск за връщане на недължимо получени плащания по него, не се отличава с фактическа и правна сложност. В тази връзка се изтъква, че част от релевантните за спора факти са били безспорни между страните, че произнасянето по осъдителния иск по чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД е обусловено от изхода на спора по иска с правно основание чл. 26 ал. 1 пред. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и че в тази връзка пълномощникът на ищеца не е положил повече усилия за доказване на всеки от исковете, тъй като по тях е свършил една и съща работа. Акцентира се, че дейността на процесуалния представител на ищеца се свежда единствено до депозиране на искова молба и становище по делото, както и че при определяне размера на възнаграждението по чл. 38 ал. 2 ЗА съдът не е обвързан от минималните прагове по Наредба № 1/09.07.2004г. По тези съображения се отправя искане до ВТОС да отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което да присъди адвокатско възнаграждение в справедлив размер, съобразно фактическата и правна сложност на делото и под минималните прагове.

1

В срока по чл. 276 ал. 1 ГПК насрещната страна по жалбата не е подала отговор по нея.

Великотърновският окръжен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите в частната жалба, намира следното от фактическа страна:

Предмет на гр.д. № 2654/2025г. по описа на ВТРС са предявени срещу жалбоподателя в условията на обективно кумулативно съединяване иск с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 26 ал. 1 пред. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит от 19.12.2023г., а в евентуалност и искове за нищожност на отделни договорни клаузи, както и иск с правно основание чл.

55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 1809, 95 лв. като платена без основание, поради нищожността на договора за заем. Предявен е и иск срещу друго дружество гарант за прогласяване нищожността на сключен с него договор за предоставяне на поръчителство към договора за кредит. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът сключил с частния жалбоподател договор за паричен кредит, по който му е отпусната сумата от 3000 лв., която следвало да върне в срок на месечни вноски, заедно с уговорена договорна лихва в размер на 40 % и ГПР в размер на 48, 21 %, по погасителен план, неразделна част от договора. Посочено е още, че наред с договора за кредит е подписан и договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който ищецът е следвало да заплаща възнаграждение на гаранта. Твърди се, че двата договора за свързани и че възнаграждението по втория е разход по договора за кредит и е следвало да бъде отразен в ГПР по него, което не е сторено. В тази връзка се изтъква, че е налице нарушение на закона – чл. 19 ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, водещо до нищожност на целия кредитен договор, а по отношение недействителността на клаузите за възнаградителна лихва и за задължението за осигуряване на обезпечение, са развити съображения за противоречието им с добрите нрави. С твърдяната от ищеца недействителност на целия договор за кредит е изведена основателността на претенцията му за връщане на платеното по него над чистата стойност на кредита в размер на 1809, 95 лв., като получено без основание от кредитора по арг. от чл. 23 ЗПК.

С отговора на исковата молба ответникът – частен жалбоподател, е оспорил исковете като неоснователно и недоказани. Развил е доводи, че процесния договор за кредит не е недействителен на соченото от ищеца основание, тъй като при формиране на ГПР-то по него възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не следва да участва, тъй като сключването му не е задължително условие за отпускане на заема.

С определение по чл. 140 ГПК съдът е насрочил делото в открито съдебно заседание, на което процесуалния представител на ищеца е участвал, чрез преупълномощен адвокат, който е взел становище по доклада на делото, по 2 приемането на писмените доказателства и е направил доказателствено искане по чл.

190 ГПК. В следващото съдебно заседание пълномощника на ищеца се е явил лично и въз основа на изисканото по реда на чл. 190 ГПК доказателство е увеличил размера на иска по чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД на 2255, 56 лв. В това заседание делото е било обявено за решаване и с решение № 24/08.01.2026г. предявените главни искове са уважени изцяло, като в тежест на частния жалбоподател е възложено адв. възнаграждение в размер на 800 лв. по предявените срещу него два иска.

С обжалваното определение по чл. 248 ГПК първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на съдебното решение в частта на разноските, като е изложил съображения, че направеното от него възражение за прекомерност е обсъдено още с решението и е прието за неоснователно.

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, която има интерес да обжалва определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, поради което се явява процесуално допустима. В случая допустимостта на частната жалба не е обусловена от представянето на списък на разноските по чл. 80 ГПК, тъй като същата е насочена срещу присъдените в полза на насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Фактическите състави на чл. 78 ГПК, уреждащи въпроса за отговорността за сторените по делото разноски, предвиждат задължение за страната, която неоснователно е предизвикала спора да възстанови разходите, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си. Отговорността за разноски в гражданския процес се ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от изхода по спора. С възражението по чл. 78 ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските страна поставя пред съда въпроса за обективните предели на отговорността си, с оплаквания, че насрещната страна съществено е надценила труда на своя адвокат, като е уговорила и заплатила възнаграждение, чийто размер значително надвишава обичайния и разумния за защита по конкретното дело. Следователно с възражението по чл. 78 ал. 5 ГПК се оспорва причинно следствената връзка на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на уговореното и платено възнаграждение от другата страна.

Въведеният от закона критерий за границите на деликтната отговорност на страната предизвикала спора е обективен и е свързан с изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото. Това означава, че преценката на съда се съсредоточава върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. За да е прекомерно по 3 смисъла на закона, уговореното възнаграждение следва да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнагражденията за дела с подобна фактическа и правна сложност, при съобразяване, че от страната възложила защитата не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито се очаква да избере адвоката, оценяващ най – ниско труда си. Само ако се установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение от наложената от този пазар обичайна мяра на размера му, съдът има законовото основание да намали отговорността на страната, неоснователно предизвикала спора, в рамките на същата.

Преценката на съда се извършва към момента на сключване на договора и се основава на опитните правила. В тази преценка съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/09.07.2004г. и зачитайки действието на решението от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, не е длъжен по силата на чл. 78 ал. 5 in fine ГПК да прилага ограничението, което те поставят, но само и след като установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. В този случай платеното в повече няма за причина поведението на страна, предизвикала спора, а има за причина поведението на насрещната страна, която не е положила дължимата грижа, поради което уговорено в повече остава в нейна тежест. В този смисъл е константната практика на ВКС, намерила израз в Определение № 2995/13.06.2024г. по ч.гр.д. № 991/2024г., в Определение № 3975/30.08.2024г. оп ч.гр.д. № 2806/2024г., двете на IV г.о., на ВКС.

При съобразяване на предмета на делото, вида и количеството на свършената от пълномощника на ищеца работа, настоящият състав на ВТОС намира, че заплатения и уговорен хонорар в размер на по 400 лв. за иска за прогласяване нищожността на договора за кредит и за осъждане на жалбоподателя да върне недължимо получената сума от 2255, 56 лв., поради тази недействителност, не е прекомерен и съответства на обичайно заплащаните възнаграждения за този вид дела.

В случая производството срещу жалбоподателя има за предмет два обективно кумулативно съединени иска – обуславящ - за нищожност на договора за кредит, поради нарушаване на изискването на чл. 19 ал. 4 ЗПК и обусловен - за връщане на недължимо платена сума по него в горепосочения размер, по които обикновено се заплащат адвокатски възнаграждения към и малко под праговете по Наредба № 1/09.07.2004г. В тази връзка последните могат да се ползват като ориентир за преценката на съда относно справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение. При оценяеми искове, размера на адвокатското възнаграждение е поставен в зависимост от защитавания материален интерес /арг. от чл. 7 ал. 2 от Наредбата/. Цената на иск за нищожност на договор за кредит е стойността на договора - чл. 69 ал. 1 т. 4 ГПК, а тя се определя от сбора на главницата и дължимата възнаградителна лихва, като съществени и основни престации по него. В случая цената на иск по чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 26 ал. 1 пред. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, с оглед 4 на размера на отпуснатия заем и уговорената лихва, възлиза на 4441, 25 лв., а цената на иска по чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД е размера на търсената сума – 2255, 56 лв. В тази връзка съобразно посоченото в чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. и при съобразяване на правилото на чл. 2 ал. 5 от с.н., приложимо при обективно съединяване на искове, както е понастоящем, общият размер на минималното възнаграждение за процесуално представителство възлиза на 1269, 69 лв., като по първия иск то е 744, 13 лв., а по втория – 525, 56 лв. Следователно уговореното и платено по договора от 18.08.2025г. адвокатско възнаграждение от по 400 лв. за всеки от исковете се явява в по – нисък размер от минималния по Наредба № 1/09.07.2004г. т.е и от обичайно уговаряния по подобен вид дела.

Освен, че е под размера на ориентировъчния минимум, фактическата и правна сложно на делото, както и положените от адвоката на ищеца усилия, не налагат редуциране на платеното възнаграждение. Вярно е, че делото не се отличава с изключителен обем на подлежащите на доказване факти и със значителна правна сложност и че предявените искове се намират във връзка на обусловеност един от друг.

От друга страна обаче, немалка част от релевантните по всеки от исковете факти се различават, а процесуалният представител на ищеца е изложил надлежни твърдения в исковата си молба по отношение на тях и е ангажирал нужните доказателства – писмени и искане за изслушване на СИЕ, за да установи тези, за които тежестта на доказване лежи върху него. Същият е цитирал съдебна практика за издирването на която безспорно е положил усилия, явил се е в открито по делото заседание и е взел становище по извършения от съда доклад по чл. 146 ГПК, представените от страните доказателства, предприел е действие за увеличаване цената на осъдителния иск, съобразно представените от ответника документи. Частният жалбоподател през целия процес е оспорвал основателността на предявените претенции, поради което извършената от ищцовия представител процесуална защита е съответна на правните очаквания при сключване на договора за правна защита и съдействие респ. платения хонорар се явява обоснован и справедлив по своя размер.