Определение № 178 от 29.04.2024, Окръжен съд - Смолян

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 178 гр. Смолян, 29.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Н. Кокудева

Членове:

Петранка Р. Прахова

Зоя Ст. Шопова като разгледа докладваното от Зоя Ст. Шопова Въззивно частно гражданско дело № 20245400500158 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по 274-279 във вр. с чл.248 ГПК.

С определение № 149/21.03.2024 г. по гр.дело № 350/2023 г.

Маданският районен съд, по постъпилата молба вх. № 755/05.03.2024 г. от „П.К.Б.“ ЕООД, изменя, на осн. чл. 248 от ГПК, Решение № 44/19.02.2024 г. по гр.д. № 350/2023 г. на РС-Мадан в частта за разноските, като осъжда „П.К.Б.“ ЕООД-гр.София да заплати на Еднолично адвокатско дружество Е.И.

- гр. Пловдив сумата от 480 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, вместо първоначално присъденото възнаграждение от 1 699 лв.

Срещу това определение е подадена допустима частна жалба от адв.Е.И., която е пълномощник на ищцата Ф. Б., с искане да бъде отменено.

Жалбоподателката твърди, че ответното дружество не е направило възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, като цитира чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Извежда довод, че определянето на адвокатско възнаграждение от съда по неясни и необективни критерии е недопустимо. Позовава се на чл.68 ГПК, чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 от посочената наредба, като заключава, че адвокатското възнаграждение не е определено 1 правилно и съобразно наредбата, защото не държи сметка, че такова е дължимо за всеки отделен иск според вида и цената му и материалния интерес по смисъла на чл.7, ал.2 от наредбата. Счита, че за всеки отделен иск се дължи поне минималното възнаграждение по наредбата, а след това възнагражденията по всеки иск се събират и се присъжда техният сбор. Сочи определения на ВКС, които, според нея, са в поддържания от нея смисъл.

Изтъква се в жалбата и че следва да се отчете как няма отговор в решението по дело С-438/2022 г. на СЕС от 25.01.2024 г. на въпроса на запитващата юрисдикция по какъв механизъм съдът следва да извърши намалението на разноски за адвокатско възнаграждение. Предлага се по аналогия да се приложи разрешението, дадено с решението по дело С57/15 на СЕС, като чл.78, ал.5 ГПК се тълкува при съобразяване принципите за разумност и пропорционалност на разноските. Направено е позоваване на решение на СЕС от 05.12.2006 г. по съединени дела С-94/04 и С-202/04 с довод, че, ако съдът не прилага наредбата, са налице опасностите, описани в това решение.

Анализирайки решението на СЕС от 25.01.2024 г., жалбоподателката твърди, че СЕС приема как правната уредба, постигната с Наредба № 1/2004 г., не попада непременно в обхвата на забраната на чл.101, § 1 ДФЕС, а преценка в този смисъл следва да бъде направена от националния съд, след като отчете общия контекст, в който наредбата на Висшия адвокатски съвет е приета или проявява последиците си и по-конкретно: какви са легитимните цели на националната правна уредба и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи то нея, са присъщи на преследването на тези цели.

Жалбоподателката заключава, че не може да се приеме, че решението на СЕС позволява да не се прилага наредбата само поради посочената в решението евентуална възможност за противоречие между чл.101, §1 ДФЕС и предвидените в националното законодателство, с оглед механизма на определянето им, минимални размери на адвокатските възнаграждения. Според жалбоподателката, решението на СЕС всъщност възлага на националния съд да прецени дали чл.38, ал.2 от ЗАдв и чл.78, ал.5 ГПК във вр. с чл.1 от Наредба № 1/2004 г. са приети в изпълнение на и насочени към постигането на легитимна цел и дали ограничаващите 2 конкуренцията последици, произтичащи от посочените разпоредби, са присъщи на преследването на тази цел.

Твърди се в жалбата, че легитимната цел на разпоредбите на чл.36, ал.2 от ЗА и чл.78, ал.5 от ГПК, вр. чл.1 от Наредба №1/2004 г., забраняващи договаряне, съответно присъждане на адвокатско възнаграждение в по-нисък от минималния посочен в наредбата размер, е създаване на гаранции /наред със съществуващите в ЗАдв професионални правила за организацията, квалификациите, професионалната етика, надзора и отговорността на адвокатите/ за осигуряване на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, вкл. чрез предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на това качество и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и интересите на правосъдието.

Според жалбоподателката, следва да се вземе предвид и обстоятелството, че нивото на минималните размери на адвокатските възнаграждения не е по-високо от съдебните разноски, вкл. предвидените държавни такси за достъп до съд, а равният достъп на физическите лица до правосъдие и предоставяне на ефективна правна помощ е осигурен от разпоредбите на ЗПП и чл.38 от ЗАдв. С оглед изложеното и предвид очертаната връзка между предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения и качеството на услугите, предоставяни от адвокатите, жалбоподателката намира, че ограниченията, въведени от законодателя, въпреки присъщите им ограничаващи конкуренцията ефекти, се свеждат до това, което е необходимо за осигуряване изпълнението на визираната легитимна цел.

С отговор по чл.276, ал.1 ГПК ответникът по частната жалба „ П.К.Б.“ ЕАД-гр.София, я оспорва и моли за потвърждаване на определението.

Въззивният съд намира, че определението следва да се потвърди, като се имат предвид изложените от Маданския районен съд мотиви на осн.чл.272 ГПК. По оплакванията в частната жалба съобразява следното:

Неоснователно е оплакването за неправилност на определението, тъй като от ответното дружество не било направено възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК. От приложения към исковата молба договор за правна защита и съдействие от 12.09.2023 г. е видно, че адв.И.

3 защитава ищцата Ф. Б. безплатно на осн.чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. Независимо от това, с отговора на исковата молба/л.50 от делото на РС/ ответното дружество прави възражение за прекомерност на осн.чл.78, ал.5 ГПК, което повтаря и в молбата по чл.248 ГПК.

Съгласно чл.633 ГПК, решението на СЕС по преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България.

С решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 СЕС приема, че:

1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 4

ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС , националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Действително, с решението няма отговор поотделно на всеки един от въпросите на запитващия съд, като на въпросите от 2-ри до 9-ти от преюдициалното запитване е даден един общ отговор по т.2 от решението.

Дори да се счете, че с въпроси 8 и 9 запитващата юрисдикция цели да получи и някакъв ориентир за определяне размера на адвокатското възнаграждение, ако не прилага наредбата, както се поддържа в жалбата, разбирането на СЕС е в друг смисъл - по т.42 от мотивите на решението СЕС приема, че с въпроси от втори до девети, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска да получи уточнения, на първо място, относно „легитимните цели", на които трябва да отговаря национална правна уредба — съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет; и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния — за да бъде в съответствие с член 101, параграф 1 ДФЕС , и на второ място, относно контрола, който този съд е длъжен да извърши в този контекст.

Настоящият съдебен състав споделя изразеното в частната жалба виждане, че, относно начина, по който се определя от съда възнаграждението на адвоката, следва да се приложат критериите по решението по дело С-57/15 на СЕС за разумност и пропорционалност. В същото време обаче съставът счита, че възнаграждението в обжалваното определение е установено именно при спазване тези критерии, т.е., изпълнено е от МРС задължението за съответстващо тълкуване, за което става въпрос в частната жалба. В случая МРС е взел предвид изтъкнатите в жалбата условия като предмет на спора, неговата цена и труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право, т.е., каква е фактическата и правна сложност на делото и обемът на извършените от пълномощника действия по защитата.

5

Посочената в жалбата и в това решение Директива 2004/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. е относно упражняването на права върху интелектуалната собственост. Чл.14 от нея предвижда, че държавите-членки гарантират, че понесените от печелившата страна разумни и пропорционални съдебни разноски и други разходи, са за сметка на губещата страна, освен ако това не се позволява от съображения за справедливост.

Във връзка с този член, с решението на СЕС от 28.07.2016 г. по дело С-57/15, на което се позовава жалбоподателката, са дадени следните отговори на преюдициално запитване:

1) Член 14 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като разглежданата по главното производство, която предвижда, че загубилата делото страна се осъжда да понесе направените от спечелилата делото страна съдебни разноски, която предоставя на съда, натоварен да произнесе това осъждане, възможността да отчита специфичните особености на делото, с което е сезиран, и която съдържа система от фиксирани тарифи за възстановяването на разходите за адвокатска помощ, при условие че тези тарифи гарантират, че разноските, които трябва да понесе загубилата делото страна, са разумни, което запитващата юрисдикция има задачата да провери. При все това член 14 от тази директива не допуска национална правна уредба, предвиждаща фиксирани тарифи, които, поради съдържащите се в тях твърде ниски максимални размери, не гарантират, че загубилата делото страна ще понесе поне една значителна и подходяща част от разумните разноски, направени от спечелилата делото страна.