Решение № 168 от 20.10.2021, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 168 гр. К., 20.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: НЕЙКО Г. НЕЙКОВ при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от НЕЙКО Г. НЕЙКОВ Гражданско дело № 20215510101488 по описа за 2021 година

Гражданско дело № 1488/2021 г. по описа на Районен съд-К. е образувано по предявен иск от „Първа Инвестиционна Банка“ АД, ЕИК ******, гр. С., чрез М. М. - юрисконсулт против П. Д. Т., ЕГН ********** и Д. Д. Д., ЕГН ********** с правно основание чл. 422, ал. 1, с цена на иска 3 430 евро.

Ищцовото дружество чрез процесуалния си представител сочи, че на 19.04.2012г. между П. Д. Т. с ЕГН **********, и Д. Д. Д. с ЕГН ********** и „Първа Инвестиционна Банка“ АД, ЕИК ****** /банката/ бил сключен Договор № ******* от 19.04.2012г. за банков кредит, с който договор банката отпуснала на длъжниците сумата от 1 300 евро /хиляда и триста евро/.

Крайният срок за погасяване на предоставения кредит, съгласно точка 3 от Договора, бил 19.04.2020 г.

Съгласно т.4 от Договора Кредитополучателят заплащал на Банката годишна лихва, в размер на Базов лихвен процент на Банката за евро, увеличен с договорна надбавка от 10,01 пункта. Базовият лихвен процент за евро към датата на сключване на договора бил в размер на 7,99 % годишно /последна промяна считано от 01.05.2010г./

Съгласно т. 10 от Договора Банката прилагала лихва при просрочие, в размер на договорената лихва, плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва.

Отпуснатият кредит бил изцяло усвоен еднократно от кредитополучателя на 19.04.2012г. по банкова сметка, открита на името на Д. Д. Д. в Банката.

Така усвоеният кредит бил погасяван частично по главница и лихви по обслужващата кредита банкова сметка

Крайният срок за погасяване на кредита бил 19.04.2020г. .

Сочи, че по кредита били просрочени 90 (деветдесет) броя погасителни вноски. Считано от датата на падежа /19.04.2020 г./ целият кредит бил изискуем.

1

Общият дълг на длъжниците П. Д. Т. с ЕГН **********, и Д. Д. Д. с ЕГН ********** по договора за банков кредит към 11.06.2020 г. възлизал на 3,430.98 евро /три хиляди четиристотин и тридесет евро и 0.98 евро цента /.

На 12.06.2020г. „Първа Инвестиционна Банка“ АД подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжниците въз основа на извлечение от счетоводните книги на Банката, било образувано частно гражданско дело ****/2020г. на Районен съд гр. К. и издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и съответния изпълнителен лист от 02.12.2019г.

По повод на този изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение на парично задьлжение и след подадена молба от „Първа Инвестиционна Банка“ АД, Частен съдебен изпълнител Д.Д., с район на действие - Окръжен съд СЗ, рег. № *** на КЧСИ, образувал изпълнително дело № ********** по описа за 2021г., с взискател „Първа Инвестиционна Банка“ АД и солидарни длъжници - П. Д. Т. с ЕГН ********** и Д. Д. Д. с ЕГН **********. Задълженията на ответниците не били погасени и към момента.

Сочи, че на 13.04.2021г. в „Първа Инвестиционна Банка“ АД, било получено съобщение от Районен съд - К., по ч.гр. д. ****/2020г., с което същият уведомява „Първа Инвестиционна Банка“ АД за обстоятелството, че длъжниците подали писмени възражения срещу издадените заповеди за незабавно изпълнение /възраженията не били изпратени/.

Моли съда да постанови решение, с което да установи, по отношение на ответниците, в качеството им на солидарно отговорни длъжници съшествуването на изискуемо парично вземане в полза на ищеца „Първа Инвестиционна Банка“ АД, произтичащо от Договор № ******* от 19.04.2012г за банков кредит и удостоверено в извлечение от счетоводните книги на „Първа Инвестиционна Банка“ АД, и за които са издадени Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и Изпълнителен лист от 15.06.2020г. на Районен съд - К., по ч.гр.д ****/2020 г., като изискуемото парично вземане има за предмет общо сума в размер на: 3,430.98 евро / три хиляди четиристотин и тридесет евро и 0.98 евро цента, /подробно описана по пера в исковата молба в табличен вид/.

Претендира за раноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника Д.

Д. Д., чрез процесуалния му представител адв. Н. И..

Сочи, че доверителят му получил препис от искова молба, депозирана от „Първа инвестиционна банка“ АД с ЕИК ****** по чл. 422 ГПК във връзка със заповедното производство по ч. гр. д. №****/2020 г. по описа на РС-К.. В исковата молба ищецът претендирал съдът да установи съществуването на парично вземане в негова полза срещу ответника Д. както следва: 1 269,25 евро - главница, 948,68 евро - т. 4 от договора - договорна лихва, 1145,18 евро - наказателна лихва - т. 10 от договора, 39.24 евро - раздел II, т. 4.1 от договора договорна лихва, 1.44 евро - раздел II, т. 4.1 от договора договорна лихва, 27.19 евро - наказателна лихва - раздел II т. 10 от процесния договор.

Счита, че така предявеният иск е недопустим, неоснователен и недоказан по основание, и по размер поради следните фактически обстоятелства и правни изводи:

Изрично оспорва между страните да е налице валидно облигационно правоотношение въз основа, на което за ответника да са възниквали каквито и да е било задължения към ищеца.

Твърди, че ако съдът приеме, че договорно правоотношение е налице, то 2 изрично оспорва процесната сума да е била предадена реално във фактическата власт на доверителя му. Сочи, че тъй като договорът за заем е вид реален договор, за да бъде осъществен фактическият му състав било необходимо да бъде установено по безспорен начин, че процесната сума реално е била предоставена кредитополучателя и последният я е усвоил. По делото не били налице доказателства в тази насока, поради което оспорва исковата претенция и на това основание.

Твърди, че процесната сума в настоящото производство била изцяло погасена по давност и поради тази причина исковата претенция се явявала напълно неоснователна и като такава подлежала на отхвърляне. Прави изрично възражение за погасяване по давност на претендираната сума.

Сочи, че правният ред следвало да почива на установеност в отношенията между правните субекти. В този ред на мисли и законът придавал на възложеното с времето фактическо положение, приоритет пред формално съществуващото правно положение посредством института на давността.

Неудовлетвореността на определено по съдържанието си правно очакване пораждало несигурност в отношенията между страните. Тъй като в основата на облигационните отношения стои частният интерес на участник в правоотношението, неговата реализация зависела изключително от инициативата на този, който имал основание да изисква определено по съдържанието си изпълнение. За да получи санкцията на държавата, т.е. възможността за принудително налагане на изпълнението, кредиторът следвало да прояви активност в тази насока в законоустановен срок.

Пропускът овластявал длъжника да се противопостави на поисканото изпълнение и съответно задължавал съда да откаже да зачете твърдяното притезание. По аргумент от чл. 118 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) изтеклият период от време не засягал самото материално право, а единствено възможността да бъде наложено изпълнението му. Съгласно чл.

120 от ЗЗД единствено длъжникът можел да реши дали и доколко да се ползва от тази защита. В този смисъл изтеклият период от време не лишавал от съществуване вземането и следователно не задължавал кредитора да заличи начисленото вземане. Институтът на давността водел до загуба на принципно признато качество на притезанието - възможността изпълнението му да бъде наложено принудително, въпреки че утвърждавал като принцип изпълнение на насрещното задължение. В този смисъл интересите на страните в правоотношението следвало да бъдат третирани еднакво - особеностите на правоотношението лишавали страна от принципно признати й права само ако и доколкото това било изрично указано в правна норма.

Твърди, че ако все пък съдът прецени, че е налице годна облигационна връзка между страните и че процесната сума била усвоена от ответника, които обстоятелства изрично оспорва, то изразява следното от правна и фактическа страна досежно недействителността на процесния договор за потребителски кредит:

Заявява, че било безспорно, че към процесния ДПК приложение намирал Законът за потребителския кредит, както и Закона за защита на потребителите като специални закони, като ответникът се ползва от пълната защита за потребителите-кредитополучатели, предвидени в тези закони. Съгласно легалното определение в чл. 9, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит бил договор, въз основа на който кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение 3 на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплащал стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно Параграф 4 от ДР на ЗПК, този Закон въвеждал разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април, 2008 г. относно договорите за потребителските кредити. Сочи, че при съобразяване на цитираните разпоредби следвало да се приеме, че договорът за кредит по своята правна характеристика бил двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за които се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. Договорът за кредит, както и останалите търговски сделки, се подчинявали на общите правила за сключването и действителността на сделките, установени в гражданското и търговското право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния закон за потребителския кредит не били предвидени особени правила за сключването и действителността му.

Счита, че на първо място процесният ДПК бил недействителен изцяло съгласно специалните правила на ЗПК.

Счита, че изискването за вид, форма и размер на шрифта, в който е изготвен процесният ДППК, не е спазено - видно от приложения препис от ДПК, същият бил изпълнен в различни по вид и форма шрифтове, съдържал таблици и разбивки, за потребителя не било ясно как е формирана общата сума на кредита и месечните му вноски. Счита, че не било спазено изискването договорът да е изготвен на ясен и разбираем за потребителя език, поради което ДППК бил недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 10, ал.

1 ЗПК.

Отделно от горното счита, че процесният ДПК бил недействителен, тъй като не съдържал и погасителен план, отговарящ на изискванията на ЗПК.

Действително, към ДПК била инкорпорирана таблица, която обаче не била достатъчно ясна и подробна и не съдържала законоизискуемите реквизита на погасителния план по смисъла на ЗПК.

Поради гореизложеното счита, че ДПК бил изцяло недействителен като неотговарящ на законовите изисквания.

Счита, че с оглед направените изявления от страна на ищцовото дружество, че ответникът е плащал суми, то чистата стойност на кредита била възстановена и съответно, исковете били неоснователни.

Ако съдът приеме, че процесният ДПК бил недействителен, това означавало, че не е налице договорно правоотношение между страните и исковете, предявени на договорно основание, били изцяло неоснователни. Чл. 23 ЗПК била специална хипотеза на неоснователното обогатяване при първоначална липса на основание, което означавало, че ако кредиторът твърдял, че длъжникът се е обогатил за негова сметка с чистата стойност на кредита, то и искът следвало да е предявен като неоснователно обогатяване, а не вземания по договорно правоотношение, каквото не съществува. Именно поради тази причина настоящият иск се явявал недопустим.

Сочи, че съгласно твърденията на ищцовото дружество, уговореният в Раздел VI от ДПК годишен лихвен процент бил 18,00%, с надбавка към референтния лихвен процент - 10.01%. Безспорно било, че посочената лихва била възнаградителна /за ползване на дадена парична сума/. Независимо че ГПР отговарял на законовите изисквания за горна граница, размерът на възнаградителната лихва, който бил 28,00%, представлявал нарушение на 4 добрите нрави. Поради това и клаузата, регламентираща договорна, възнаградителна лихва в размер на 28,00% била нищожна на посоченото основание - нарушение на добрите нрави. По отношение размера на възнаградителната лихва, и към момента била приложима задължителна съдебна практика на ВКС, в която различни състави на ВКС приемали, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от два пъти законната такава /в този смисъл е Решение №378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д.