Решение № 2507 от 26.09.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2507 гр. София, 20.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Десислава Алексиева при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100501327 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 13.11.2021 год., постановено по гр.дело №36469/2020 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Р. Б. Й. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 400.77 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия през периода от м.декември 2016 год. до м.април 2019 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, бл*******, абонатен №353764 и сумата от 39.37 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от м.април 2017 год. до м.април 2019 год., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №70210/2019 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в – 04.12.2019 год. до окончателното им изплащане, като искът за главницата за топлинна енергия е отхвърлен в останалата му част до пълните предявени размер и период; отхвърлени са предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Р. Б. Й. искове с правно основание чл. 86, ал.

1 ЗЗД за сумата от 357.78 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2017 год. до 25.11.2019 год. и за сумата от 5.81 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за такса за дялово разпределение за периода от 31.05.2017 год. до 25.11.2019 год. и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 369.40 лв. и направените разноски в заповедното производство в 1 размер на 85.61 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 121.33 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.“ ООД.

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.

Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил уважил възражението за давност на ответника, като приел, че вземанията за периода от м.май 2016 год. до м.декември 2016 год. да погасени по давност. Действително за вземанията бил приложим тригодишният давностен срок, но същият започвал да тече от деня, в който всяко месечно вземане било станало изискуемо. Моментът на настъпване на изискуемостта на вземанията бил обусловен от издаването на общите фактури. През процесния период били в сила Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители от 2016 год., в сила от 11.07.2016 год. В чл. 33, ал. 2 от тях било предвидено, че клиентите са длъжни за заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок за периода, за който се отнасят. През процесния период били издадени общи фактури от м.юли 2017 год., м.юли 2018 год. и м.юли 2019 год., като задълженията по тях ставали изискуеми съответно от 15.09.2017 год., 15.09.2018 год. и 15.09.2019 год., като от този момент започвали да текат давностните срокове. Следователно с оглед датата, на която било подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 04.12.2019 год., то следвало да се приеме, че вземанията не били погасени по давност. Освен това според Общите условия клиентите трябвало да заплатят дължимите суми в 45-дневен срок от публикуването на сайта на дружеството, след което изпадали в забава, без да е необходимо кредиторът да отправя покана. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени.

Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата Р. Б. Й. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част. Поддържа, че представените по делото фактури били документ с невярно съдържание, като следвало да се има предвид и нормата на чл. 25, ал. 4 ЗДДС. Не била изследвана счетоводната оперативна програма, използвана от ищеца. Съобщенията към фактури не били първичен счетоводен документ. По делото не бил представен писмен договор, от който да е видно, че ответникът бил приел максималната цена, определена от КЕВР за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Ищецът бил изменил едностранно цената на доставката. По делото били представени само частни документи, които не се ползвали с материална доказателствена сила. Технологичните разходи били определени неправилно. Съдът бил длъжен да следи за неравноправни клаузи в договорите. Общите условия на ищеца противоречали на Решението на КС №11 от 03.07.2018 год., на чл. 147 ЗЗП, както и на правото на ЕС.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, са подадени в 2 законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивни жалби от ответника Р. Б. Й..

Жалбоподателят поддържа, че с оглед Решение от 22.10.2019 год. по адм.дело 6372/2019 год. на ВАС, 5-членен състав, заповедта за изпълнение и заявлението за издаването й били по отменени образци. Поради това, че заповедта за изпълнение не била влязла в сила, същата не подлежала на обжалване, а в настоящото производство се извършвала преценка за законосъобразност на издадената заповед за изпълнение и нямало колизия между материална законосъобразно и сила на присъдено нещо /в гражданското производство материалната законосъобразност се определяла при постановяване на съдебното решение/.

Предявените установителни искове били недопустими, тъй като нямало валидна заповед за изпълнение. Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК и съдебното решение били невалидни, постановени при липса на компетентност съгласно практиката на Европейския съд приета и с Решение по адм.дело №4468/2009 год. на ВАС, 5-членен състав. Заповедта противоречала на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Съгласно практика на ЕС, заповедта по чл. 410 ГПК била издадена при липса на компетентност, тъй като не било приложено Общностното право. В нарушение на т. 2б от Тълкувателно решение №4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК – липсвала индивидуализация на дълга. Нарушен бил чл. 411, ал. 2 ГПК.

Следователно заповедта била нищожна. Нарушени бил и чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България; чл. 8 ЗЗД; чл. 298 от ТЗ и чл. 16 от ЗЗД /липсвал валиден правен документ (договор), а именно: писмено изявление, спогодба, споразумение или друг писмен документ, с който да се обективира наличието на фактическия състав на чл. 16, изр. 1 ЗЗД и чл. 298 ТЗ. В заповедното производство ответникът бил лишен от защита както в първия стадий на производството така и от последния. Заповедта за изпълнение била издадена в нарушение на чл. 22, ал. 1 ГПК. Не била приложена разпоредбата на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ.

Общите условия за продажба на топлинна енергия на ищеца нямали никаква юридическа сила, тъй като не били приети, а от друга страна противоречали на законова разпоредба.

Нямало наличен писмен документ, обективиращ създаване на правна връзка между продавача и купувача, по силата на който купувачът да е приел да встъпи в дълг с цел заместване на продавача спрямо неговия доставчик /топлинния счетоводител/, при условията на чл. 102 от ЗЗД. Реално ищецът бил предявил чужд дълг на фирмата за дялово разпределение – „Т.С.“ ЕООД, по който дълг самият той имал задължение. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение не бил посочен правопораждащия договорното правоотношение юридически факт, което на основание чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК било абсолютна предпоставка за издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение.

Тъй като се касаело за потребителски договор от разстояние между два равноправни частни субекти, то задължителна била писмената форма /арг. чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ/, като изрично трябвало да бъдат посочени датата на сключване на писмения договор и неговия предмет.

Ответникът бил лишен от възможността за участва в открито съдебно заседание.

Първоинстанционният съд бил основал изводите си на документи, които се намирали у ищеца и/или у третото лице-подизпълнител на ищеца и които не били представени по делото, а на тях се било позовало вещото лице. Не следвало да бъде кредитирано заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното 3 производство съдебно-техническата експертиза. Методиката, уредена в Наредба №16-334 от 2007 год. противоречала на ЗЕ, ЗЗП и редица Директиви.Представените по делото фактури не били частни документи, тъй като нямали издател. По силата на чл. 153, ал. 1 вр. с чл. 150, ал. 2 ЗЕ не можело да възникне облигационно правоотношение. Неправилно СРС бил приел, че облигационното отношение между ищеца и ответника е възникнало по силата на закон предвид чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тези разпоредби влизали в колизия с разпоредбата в ЗЗП. От друга страна обвързването на потребителя със собственик или ползвател на имот влизало в колизия с разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България. Общите условия на ищеца съдържали неравноправни клаузи. Първоинстанционният съд не бил изяснил в съдебното си решение основни елементи от продажбата на топлинна енергия, а именно: мястото на продажба при поставен топломер на изхода в абонатната станция; страни по продажбата и индивидуализация на родово определена вещ. Не било отчетено, че по отношение на доставената енергия до потребителя е приложима клаузата за непоръчани доставки – чл. 62 ЗЗП. Представените писмени документи за сключен договор между етажната собственост и фирмата за дялово разпределение нямали никаква стойност. Освен това сочи, че измервателният уред не бил поставен на границата на етажната собственост, каквото било установеното в закона изискване. Неправилно била възприета разпоредбата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕС, в която било залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия. Наредба №16-334 за топлоснабдяването била недействителна. Не била спазена методиката по т. 6.1.1. от наредбата. Начисляването на лихви по прогнозните сметки било нищожно, тъй като начислявано на лихви по неликвидни суми било в разрез с нормата на чл. 86 ЗЗД. Не следвало да бъде кредитирано и заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част.

Третото лице-помагач „Б.“ ООД не изразява становища по въззивната жалба на ответника.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на всяка от насрещните страни, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваните му части, но е частично неправилно.

4

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателите за нищожност и недопустимост на обжалваното решение, поради следните съображения:

Действително основанията за нищожност на съдебното решение не са изчерпателно изброени в закона, но съдебната практика приема, че нищожност е налице в следните фактически хипотези: решението е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на тълкуването.