Решение № 436 от 10.07.2026, Районен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 436 гр. Монтана, 10.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, СЕДМИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АЛЕКСАНДРА НАНОВА при участието на секретаря НИКОЛИНКА Г. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от АЛЕКСАНДРА НАНОВА Гражданско дело № 20261630101425 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 235 и следващите от

Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).

Исковото производство пред Районен съд - гр. Монтана е образувано по искова молба, неразделна част от която е уточняваща молба с вх. № 9106 от 05.06.2026 г., подадена от Б. Д. Ц., ЕГН **********, в качеството му на ищец, действащ чрез адвокат М. С., срещу „е е“ ЕАД, ЕИК 111111111111111, в качеството му на ответник, по повод на възникнал между тях потребителски спор. С нея е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

В обстоятелствената част на исковата молба ищецът посочва, че между него, в качеството на еополучател, и ответника, в качеството на еодател, е сключен договор за паричен заем о № ,,,,,,,,,,,,, от 09.10.2025 г.

Предоставената по него сума била в размер на 1000 лв. (511,29 евро), платима на 12 месечни вноски, а общо дължимата сума за погасяване с лихвата 1 232,52 лв. (630,18 евро). На същата дата и място между тях бил сключен и договор за допълнителен пакет услуги „е“ с начислени допълнително 1132,20 лв. (578,88 евро), платими на 12 равни месечни вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем. По този начин общият размер на задължението по договора бил 2 364,72 лв. (1209,06 евро). Твърди за противоречие на договора със закона, поради неточно посочен в него ГПР, който не включвал в себе си разходите за допълнителната услуга „е“, които били във връзка с него.

Изтъква, че ако това е било сторено ГПР би надвишавал законовото 1 ограничение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че според чл. 22 от ЗПК договорът е недействителен, а съгласно чл. 23 от ЗПК дължи връщане само на чистата стойност.

Иска да бъде признато за установено, че процесният договор за паричен заем е нищожен в цялост поради противоречието му със закона.

Претендира разноски.

В преклузивния срок по чл. 131 от ГПК ответникът, чрез адвокат Г. М., е подал отговор на исковата молба. Счита иска за нищожност на договора за заем за неоснователен. Твърди, че договорът отговаря на изискванията на ЗПК и ЗЗП, като съдържа всички задължителни елементи (ГПР, ГЛП, общ размер на еа, размер на месечна вноски и обща дължима сума). Дори да се приеме, че възнаграждението за предоставяне на допълнителни услуги неправилно не е включено в ГПР и с това се превишава допустимият ГПР, то поддържа, че това би довело единствено до нищожност на конкретната клауза която го урежда, респ. договор за допълнителна услуга, но не и до недействителност на договора за заем. Настоява, че дори в този случай договорът за заем остава валиден.

Иска искът да бъде отхвърлен.

В открито съдебно заседание ищецът не се явява. Преди него от адвоката му е подадена молба, с която предявеният иск се поддържа. Към нея се представя списък на разноски. За ответника не се явява представител. Преди заседанието от адвоката му е подадено писмено становище, с което се поддържа подаденият отговор. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на адвоката на ищеца.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, относимите доказателства събрани по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Събраните по делото доказателства са писмени.

От фактическа страна се установява, че страните са в облигационно правоотношение от 09.10.2025 г., когато е сключен Договор за заем о № ,,,,,,,,,,,,, между ********** като заемодател и Б. Д. Ц., като заемополучател.

По делото няма спор, че посоченият в договора заемодател е регистриран като финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, което определя дружеството и като еор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Отпуснатият заем на ищеца като физическо лице пък представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и същият има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

При извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски е, чиято правна регламентация се съдържа в Закона за потребителския е, а по силата на 2 препращащата разпоредба на чл. 24 от ЗПК и в Закона за защита на потребителите.

Отпуснатата заемна сума, съгласно текста на договора, е в размер на 1 000 лв./511,29 евро. Не се спори, че заемната сума по договора за заем е изцяло усвоена в брой в офиса на заемодателя.

Предвидена е и договорна лихва, добавена към всяка вноска, с различен размер, поетапно намаляващ, видно от погасителния план към договора за заем, с която общата стойност на плащанията, съгласно договора, е в размер на 1 232,52 лв./630,18 евро.

Наред с договора за заем, на 09.10.2025 г., т. е. в деня на сключване на договора за заем, между „е е“ ЕАД, като изпълнител и Б. Д. Ц., като клиент е сключен Договор за допълнителни услуги към заем microcredit № ,,,,,,,,,,,,,.

С този договор, съгласно т. 3 от него, дружеството предоставя на клиента пакет от допълнителни услуги „е“, за който се предвижда месечна такса при вноска в размер на 94,35 лв./48,24 евро, която се заплаща разсрочено на равни части през периода на заема, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план, съвпадаща с падежните дати по договора за заем, дължима за 12 месеца, т. е. в общ размер на 1132,20 лв. (578,88 евро).

Така, общото задължение по еа, включващо главница, договорна лихва и такса за пакет от допълнителни услуги „е“, възлиза на сумата от 2 364,72 лв./1 209,06 евро.

Според договора заемополучателят клиент се е задължил да върне общата парична сума на 12 равни месечни вноски.

При тълкуване на клаузите на процесния договор за заем и на договора за допълнителни услуги, съдържащи препратки един към друг, съдът достига до извод, че се касае за едно ено правоотношение. Очевидно е, че договорът за допълнителни услуги няма самостоятелен предмет, който да може да се предостави на потребител, необвързан с договор по заем, а това налага общото третиране на двата договора като един, т. е. основният договор за заем и допълващият го договор за допълнителни услуги следва да се разглеждат като единно ено правоотношение, по което ищецът е потребител.

Още повече, че в самия договор за допълнителни услуги е посочено, че той се сключва „като допълнение“ към договора за заем и че вноските по него се дължат заедно с вноските по договора за заем и на същата падежна дата.

След подробен прочит на съдържанието на процесния договор за паричен заем се установява, че същият е сключен при предварително определени от страна на заемодателя договорни клаузи. Представеният договор е бланков, от което следва, че той не е бил предмет на предварително договаряне между страните. Договорът, макар и определен като индивидуален, всъщност е сключен при придружени към него общи условия и не е налице индивидуално уговаряне на неговите условия. Видно от договора, финансовата институция е посочила абсолютни стойности на лихвения процент по еа, годишен процент на разходите и годишното му оскъпяване.

3

Това налага извод, че заемополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. Именно поради това, съдът има правото и задължението да извърши преценка за наличие както на неравноправни и нищожни клаузи, така и да съобрази хипотезите, в които това води до нищожност на целия договор.

Законът въвежда императивни изисквания, относно формата и съдържанието на договора за потребителски е, посочени в разпоредбите на чл.

10 и чл. 11 от ЗПК.

Разпоредбата на чл. 21 от ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски е, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна. Според изричната разпоредба на чл. 22 от ЗПК, договорът за е е недействителен, когато при сключването му са нарушени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 и чл.

12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. В чл. 24 от ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски е се прилагат и чл. 143-148 от ЗЗП.

При преценка на действителността на процесния договор, съдът намира, че същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради следното:

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за потребителски е следва да се посочи ГПР по еа и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за е. Използваният съюз „и“ означава, че тези две изисквания следва да са кумулативно и коректно посочени, като неспазването дори само на едно от тях води до последиците предвидени в закона за недействителност. Целта на тази разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с договора за е, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

В ГПР е необходимо да бъдат описани всички разходи, които длъжникът трябва да заплати. Той изразява общите разходи по еа за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, включително тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения е (чл. 19, ал. 1 от ЗПК).

В Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, 9 -и състав, също е прието, че в ГПР следва да бъдат включени всички разходи, които ще понесе потребителят, а годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение.

В случая процесният договор за заем формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на ГПР и общата дължима сума по еа.

Годишният процент на разходите по еа е определен в договора за заем на 48,90 %. Този размер на ГПР обаче не отразява реалния такъв.

4

Получаването на заема при предлаГ.те условия в случая включва заплащането на услугата за пакет „е“. Следователно услугата за пакет „е“ представлява разход за потребителя по еа, поради което попада в обхвата на понятието „общ разход по еа за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по чл. 19, ал. 1 от ЗПК.

Разходът за услугата за пакет „е“ не е включен при изчисляване на размера на ГПР, предвид и изявлението на ответника в отговора, който излага доводи защо според него този разход въобще не следва да се калкулира в ГПР.

По закон това е следвало да бъде сторено. Така посоченият в процесния договор ГПР е формиран само на база на възнаградителната лихва, без в него да е включен разходът за услугата за пакет „е“.

При това положение договорът за заем не е изготвен в съответствие на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като записаният в него процентен размер на ГПР явно не съответства на предвидените разходи за заплащане на такси за услугата пакет „е“, които при включване в него ще доведат до значително по - висок процентен цифров израз в неколкократен на този размер.

Съдът намира, че в процесния договор за заем липсва яснота за действителния размер на ГПР. Посоченият ГПР е в значително по - нисък от реалния размер. Той е в очевидно противоречие с действителната финансова тежест на заема и не отразява реалните разходи, които потребителят следва да понесе. Това противоречие между числовите му параметри и разходите по договора обективно води до извод, че ГПР е посочен само формално и не съответства на действителния такъв, поради което не изпълнява основната си функция - да информира потребителя за реалното оскъпяване на еа и да му позволи да извърши информиран избор. В случая уговореният размер на допълнителния пакет „е“ е на обща стойност 1132,20 лв. (578,88 евро) и е по - висок от размера на самия заем 1 000 лв./511,29 евро. Не е ясно въз основа на какви критерии е формиран този необосновано висок размер, което пък е допълнително основание да се приеме, че по същество с така уговорената допълнителна сума за плащане на услуги, за които въобще не се твърди, че са реално предоставени на заемополучателя, по скрит начин се оскъпява предоставения заем.