Определение № 492 от 30.12.2024, Окръжен съд - Кърджали

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 492 гр. Кърджали, 30.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева като разгледа докладваното от Веселина Ат. Кашикова Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20245100500284 по описа за 2024 година Производството е по чл. 278 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от Г. П. В. чрез представител по пълномощие против определение № 1001/ от 10.09.2024 г. по гр. д. № 778/2024 г. на Районен съд – К., с което е прекратено производството по делото поради международна некомпетентност на българския съд.

В жалбата се навеждат твърдения, че първоинстанционният съд не е съобразил фактическата обстановка, изложена в исковата молба и представените по делото писмени доказателства, както не се е задълбочил в изследването им. Частният жалбодател сочи, че на 19.09.2022 г. родителите на Ат. Ил. постигнали споразумение, според което ще упражняват съвместно правото на местоживеене на детето, като Ат. Ил. ще живее под опеката на майка си Г. П. В., като попечителството е на територията на Ф. Р. Г.. Бащата Ат. Ем. Ил. подписал декларация за съгласие синът му да пътува зад граница с майка си Г. П. В.. Жалбодателят твърди, че ответникът дал съгласие детето да пътува до Б., като в последствие решил, че не е съгласен синът му да живее в Б. и сезирал СГС с молба по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, по която било образувано гр.д. № 393/2023 г. по описа на същия съд, VIII брачен състав. От представените по делото съдебни решения на Районен съд – К., Г. се установило, че в периода от м.октомври 2022 г. до 14.03.2024 г. детето Ат. Ил. живяло при майка си и сестра си в гр. К., поради което твърдението за неправомерното му отвеждане от Г. се явявало неоснователно. Сочи се, че на 14.03.2024 г. бащата Ат. Ем. Ил. нахлул в детска градина в гр. К., взел сина си и го отвел в Г.. По силата на съдебно решение № 523 F 2055/22SО на Районен съд К. – Г., постановено на 23.05.2024 г., родителските права върху детето Ат. Ил. били прехвърлени на бащата. Чрез инстанционния контрол същото се обжалвало и не било влязло в законна сила. Частният жалбодател твърди, че липсвало неправомерно отвеждане или задържане на детето. С оглед на посоченото, моли въззивния съд да отмени обжалваното определение и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на спора по същество.

Въззивният съд, за да се произнесе по частната жалба, взе предвид:

1

Жалбата е подадена в срок и от лице, имащо интерес от обжалваното, поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна, макар и по различни от изложените в същата съображения.

Предявен за разглеждане пред първоинстанционния Районен съд – К. е иск за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на детето Ат. Ил., родено на **.**.**** г. в Г., притежаващ българско и немско гражданство на майката Г. П. В., като за бащата Ат. Ем. Ил., майката, с оглед съхраняване връзка между баща и син има готовност и желание да бъде определен максимално разширен режим, с отчитане на обстоятелството, че бащата постоянно живее във Ф. Р. Г.; определяне местоживеенето на общото на страните дете Ат. Ил. при майката по актуалното й местоживеене; за осъждане на бащата Ат. Ем. Ил. да заплаща на малолетното си дете Ат. Ил. чрез неговата майка и законен представител Г. П.

В. ежемесечна издръжка в размер на 500 лв. /петстотин лева/ месечно, считано от датата на подаване на исковата молба до настъпването на законна причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяко едно просрочено задължение.

С обжалваното определение, първоинстанционният съд е приел, че не следва да бъде връчен препис от исковата молба на ответника на посочения адрес във Ф. Р. Г. въз основа на Регламент (ЕС) 2020/1784 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2020 г. относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела за отговор, тъй като въпросът за компетентността на съда касае допустимостта на исковата молба. Приел е, че детето не е било преместено правомерно от Ф. Р. Г. в Р. Б. от майка му в края на м. октомври, началото на м. ноември 2022 г., за да придобие ново обичайно местопребиваване в Б., съгласно разпоредбата на чл. 8 от Регламент (ЕС) № 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца, и спорът относно родителските права е разрешен от съд във Ф. Р. Г., поради което на основание чл.18 от Регламент (ЕС) № 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г. е прогласил, че не е компетентен да се произнесе по предявения от Г. П. В. срещу Ат. Ем. Ил. иск за предоставяне на родителските права, определяне на местоживеенето, личните отношения и издръжката по отношение на детето Ат. поради подсъдността им на съд във Ф. Р. Г. и е прекратил производството по делото.

Така постановеното определение е неправилно. Местната компетентност на българския съд е обоснована в исковата молба с наличието на предпоставките на чл. 8 и чл.

10 от Регламент /ЕС/2019/1111 на Съвета от 25.06.2019 г., като същевременно е повдигнат спор за подсъдност на основание чл. 13, т. 1 от Регламента. С оглед изложените обстоятелства и твърдения в исковата молба и във връзка с приложените към същата писмени доказателства, за продължително пребиваване на детето в Б., за създадената тясна връзка с тази държава членка предвид това, че майката като носител на родителска отговорност има обичайно местопребиваване в нея; тази държава членка е предходното обичайно местопребиваване на детето и детето е неин гражданин, прогласената международна некомпетентност на българския съд с обжалваното определение, без да се изследват тези въпроси, е преждевременно.

В случая се касае за предявен иск по чл. 127, ал. 2 СК относно родителски права, местоживеене и издръжка на детето Ат. Ил., родено на **.**.**** г. в Г. от съжителство между Г. П. В. срещу Ат. Ем. Ил. (бащата е признал бащинството) до Районен съд – К. на 18.06.2024 г. Към исковата молба са представени Решение от 23.05.2024 г. по дело № 523 F1226/22 EAGS на Районен съд К. – Г. и Решение № 523 F 2055/22SО на Районен съд К. – Г., както и служебна бележка от ДГ „*****“, гр. К., удостоверяваща, че за периода от 21.11.2022 г. до 14.03.2024 г. детето е посещавало детското заведение. Бащата на детето притежава немско и българско гражданство, майката е с българско гражданство, а детето е с немско и 2 българско гражданство. Изложени в исковата молба са твърдения за неправомерно отвеждане на детето от баща му в Г..

Предвид горното следва да се приеме, че се касае за отношения с международноправен елемент на държави членки на ЕС (Б. и Г.) и приложим за определяне на международно компетентния съд да разгледа иска по чл. 127, ал. 2 СК е Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 година относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца, в сила от 1 август 2022 г. В членове 7 - 13 от посочения Регламент е установена система от правила за компетентност относно основанията, на които съдилищата на дадена държава членка са компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност. Общото правило на чл. 7 от Регламента е, че съдилищата на държава членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако то има обичайно местопребиваване в тази държава членка по времето, когато съдът е сезиран. В членове 8, 9, 10 и 12 са определени изключенията от общото правило, като са посочени случаите, в които компетентни могат да бъдат съдилищата на държава членка, различна от тази, в която е обичайното местопребиваване на детето, и сред които попада и настоящият случай съобразно изложените в исковата молба обстоятелства. Затова при изпълнение на задължението си по чл. 18 от Регламента за извършване на служебна проверка за компетентност, а и при повдигнат спор за подсъдност, съдът следва да провери не само това дали е компетентен по силата на чл. 7, § 1 от Регламента, но и дали неговата компетентност не се дерогира или обуславя от някое от изключенията, посочени в § 2 на чл. 7. В случай, че при извършената проверка се установи, че липсва компетентност по смисъла на чл. 7, § 1, следва да се извърши проверка дали компетентността не възниква по силата на чл. 8, чл. 9, чл. 10 или чл. 12 от Регламента, което не е сторено от първоинстанционния съд.

В тази връзка, в преамбюла на Регламент (ЕС) №2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г. е посочено, че на 15 април 2014 г. Комисията приема доклад относно прилагането на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета. В доклада се стига до заключението, че Регламент (ЕО) № 2201/2003 е добре функциониращ инструмент, който носи важни ползи за гражданите, но че съществуващите правила могат да бъдат подобрени. Предстоят да бъдат направени редица изменения. От съображения за яснота посоченият регламент следва да бъде преработен. На база на обсъденото в преамбюла на Регламент (ЕС) №2019/1111 на Съвета, настоящата инстанция приема, че формираната съдебна практика на ВКС по отношение на подлежащите на преценка правнорелевантни факти от значение за определяне международната компетентност на националния съд по иск относно родителката отговорност, в обхвата на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, е актуална. Така съдебната практика приема, че съдът е длъжен служебно да следи за защитата на интереса на непълнолетното дете и негово задължение е служебно да събере доказателства в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничение във времето. В случаите, когато съдът извършва процесуални действия във връзка с установяването и доказването на факти от значение за спора, (включително и за компетентността си), той следва да уведоми страните за това, да им даде възможност да изразят становище и евентуално да представят доказателства. Практиката приема и, че родителят (който в случая е с местоживеене в гр. К., Б.), предявил иска се съгласява с компетентността на съда с предявяването на иска пред същия. Към този момент обаче ответникът (с настоящ адрес в гр. К., Г.) е в неизвестност относно предявения иск и не би могъл да изрази становище за това приема или не компетентността на българския съд да разгледа спора. Той може да изрази такова становище едва след като бъде уведомен от съда за предявения иск, което се извършва с връчване на препис от исковата молба. След това 3 връчване било с отговора си по чл. 131 ГПК, било с друг нарочен документ, ответникът може да направи изрично изявление за това дали приема компетентността на сезирания съд или да предприеме съответни действия, от които да бъде направен недвусмислен извод за това. Преди ответникът да бъде уведомен за предявения иск, обстоятелството дали той приема или не компетентността на сезирания съд може да бъде прието за установено, ако се докаже, че той е в известност за предявения иск и е приел или не компетентността на сезирания съд (какъвто не е настоящият случай). Така, изложеното налага извода, че български съд не би могъл да извърши проверка за това дали е налице компетентност да разгледа спора за родителска отговорност, без преди това да е уведомил ответника за предявения иск и същият, било чрез подаване на отговор на исковата молба или по друг начин да е изразил становище относно това приема или не компетентността на сезирания съд или пък е предприел действия, от които може да бъде направен недвусмислен извод относно това обстоятелство. В това число, във връзка с преценка международната компетентност на българския съд по дела за родителска отговорност, съдебната практика препраща към определение № 217/7.04.2015 г., постановено по ч. гр. дело № 522/2015 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., ГК, което се отнася за приложението на Регламент (ЕО) № 44/2001 г. на Съвета от 22.12.2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, който е отменен от 10.01.2015 г. Съгласно това определение, в случаите по чл. 24 от Регламента българският съд не следва да се обявява служебно за некомпетентен, преди да връчи препис от исковата молба и приложенията й на ответника и да изчака явяването му (отговора по чл. 131 ГПК).