Решение № 998 от 16.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 998 гр. София, 16.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАРИЯ В. БОГДАНОВА

НОНЧЕВА при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА

Гражданско дело № 20251110139474 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от В. Б. В. и С. Б. П. срещу „***“ ЕООД, с която са предявени искове за признаване за установено между страните, че ищците не дължат на ответника сума в общ размер от 728,98 лева.

Твърди се, че ищците били наследници по закон на *** *** В., починал на 09.02.2025 г. След неговата смърт те започнали да получават съобщения по електронните си пощи, телефонни известия и обаждания от различни кредитни институции, включително от ответното дружество. То претендирало от тях заплащането на сумата от 728,98 лева, като твърдяло, че същата представлявала непогасен остатък от задължения по договор за кредит, сключен между него и *** *** В.. В инициирана от В. В. електронна кореспонденция с „***“ ЕООД дружеството първоначално твърдяло, че към 05.03.2025 г. му се дължала сума в размер на 1750,82 лева, като отказало да предостави документ, установяващ наличието на твърдяното от него договорно правоотношение. На 16.06.2025 г. ищците успели да се снабдят с извлечение за извършени и предстоящи плащания по Договор за паричен заем № **/15.10.2024 г. с клиент *** *** В., от което било видно, че към датата на подаване на исковата молба дължимата по посочения договор сума била в размер на 728,98 лева.

1

Ищците поддържат, че за тях съществувал правен интерес от предявяване на иск за недължимост на посочената сума, тъй като ответникът претендирал заплащането .

С исковата молба се отрича дължимостта на процесното вземане, като се оспорва действителното възникване на правоотношение по Договор за паричен заем № **/15.10.2024 г., сключен между „***“ ЕООД и *** *** В., а в условията на евентуалност се твърди недействителност на договора, съответно – на отделни негови клаузи, което обуславяло недължимостта на претендираната от ищците сума.

Отправено е искане за уважаване на предявените в условията на субективно съединяване отрицателни установителни искове и за присъждане на сторените по делото разноски.

Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника „***“ ЕООД за отговор, като с постъпилия в законоустановения срок такъв ответното дружество е оспорило изцяло предявените искови претенции. Поддържа, че между наследодателя на ищците и дружеството било възникнало валидно облигационно правоотношение по Договор за паричен заем № **, чието съдържание съответствало на всички законови изисквания. Оспорва като неоснователни изложените в исковата молба твърдения за противоречие на договора с принципа за добросъвестност и с добрите нрави. Сочи, че заемополучателят сам избрал параметрите и условията на договорното правоотношение и бил запознат с всички негови условия преди сключването на договора. Отправено е искане за отхвърляне на исковите претенции и за присъждане в полза на дружеството на сторените по делото разноски.

Софийски районен съд, Първо гражданско отделение, 47-ми състав, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото са предявени в условията на кумулативно субективно съединяване отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК за признаване за установено между страните, че всеки от ищците по делото – В. Б. В. и С. Б. П. – не дължи на ответника „***“ ЕООД 1/2 част от сума в общ размер от 728,98 лева (или сума от по 364,49 лева за всеки ищец), представляваща неизплатени задължения по Договор за паричен заем № **/15.10.2024 г., сключен между *** *** В. (наследодател на ищците) като заемополучател и ответното дружество като заемодател.

В подкрепа на твърдението си за недължимост на процесната сума ищците са релевирали като основания липсата на действително сключен между техния общ наследодател и ответника договор за кредит, а в условията на евентуалност – недействителност на така възникналото кредитно правоотношение.

2

В производство по предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правния му интерес, а в тежест на ответника е установяването при условията на пълно и главно доказване на фактическите обстоятелства, от които произтича отричаното право.

Съгласно принципа за разпределение на доказателствената тежест в процеса, всяка страна носи тежестта да докаже фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици, съгласно разпоредбата на чл. 154 ГПК. При предявен отрицателен установителен иск за недължимост на определена сума, какъвто е настоящият казус, кредиторът-ответник по иска трябва да докаже фактите, от които произтича вземането, а длъжникът-ищец – релевираните възражения за недължимост на същото, поради което именно ответникът по отрицателния установителен иск следва да докаже, че вземането е възникнало и съществува. В този смисъл е и константната практика на върховната съдебна инстанция (вж. Решение № 240 от 15.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2011 г., III г. о.; Решение № 173 от 12.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 901/2009 г., I т. о., ТК; Решение № 22 от 27.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5260/2013 г., II г. о., ГК).

В случая ищците следва да установят наличието на отправена до тях извънсъдебна претенция от страна на ответника за заплащане на процесните вземания, а ответното дружество – наличието на основание за заплащане на процесните вземания от ищците в негова полза, съответно – наличието на валидно облигационно правоотношение между дружеството и наследодателя на ищците по процесния Договор за паричен заем № **/15.10.2024 г.

На първо място следва да се посочи, че по делото се установи наличие на правен интерес за ищците да установят със сила на пресъдено нещо недължимостта на процесното вземане, доколкото не е спорно между страните, а и се установява от представените по делото доказателства, че В. Б. В. и С. Б. П. са единствени наследници по закон на *** *** В. и поради това им качеството ответникът е отправял до тях извънсъдебни претенции за погасяване на задълженията по процесния договор за кредит (вж. удостоверение за наследници на л. 7 и имейл – кореспонденция на л. 8 – 10 от делото).

В хода на производството по делото ответното дружество доказа обстоятелството, че между него и наследодателя на ищците действително е бил сключен Договор за паричен заем № **/15.10.2024 г. За да достигне до този извод, съдът съобрази представените с отговора на исковата молба препис от процесния договор и лог файл по същия, съдържащ данни за извършените в електронна форма действия по сключването на договора. Така сключеният договор обаче е недействителен поради следното:

Спрямо процесния договор за кредит приложение намират правилата на ЗПК и на чл. 143 - чл. 147б ЗЗП. Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на 3 понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребител, като установява, че това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика, от една страна, и потребителя – от друга. Съгласно чл.

146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са установени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП (ДВ бр. 64/2007 г.). Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.

По силата на процесния Договор за паричен заем № **/15.10.2024 г., кредитодателят е предоставил на кредитополучателя заем в размер на 1000,00 лева при фиксиран лихвен процент от 50 %, годишен процент на разходите от 63,51 % и обща дължима сума за плащане в размер на 1062,50 лева. С договора обаче е предвидено, че кредитополучателят дължи заплащането на такса за експресно разглеждане в размер на 500,50 лева, като крайната дължима сума по договора става 1563,00 лева. /вж. л. 38 от делото/.

Настоящият съдебен състав намира, че договорната клауза, въз основа на която е предвидено заплащането на такса за експресно разглеждане на искането за кредит има неравноправен характер. По съществото си клаузата за експресно разглеждане въвежда допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, чието възникване е било известно при сключването на договора, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Липсва яснота дали така уговорената такса е включена в ГПР по кредита. В случай че размерът на таксата бъде съобразен при определянето на ГПР, действителният ГПР по кредита би бил значително по-висок от посочения в договора за заем. Това обстоятелство, съобразено с факта, че таксата за експресно разглеждане е начислена за вторична спрямо предмета на договора дейност, води до извод, че същата представлява по своята същност разход по кредита, който е следвало да бъде включен в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Невключването му е довело до заобикаляне на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК и нарушаване на изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. По този начин потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва да направи по обслужване на заема, като реално по този начин е калкулирана допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва по договора за заем. Следва да се съобрази, обаче, че каквито и да са компонентите на посочения в договора ГПР от 63,51 %, същият надвишава размера, установен в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК – не по-висок от пет пъти 4 размера на законната лихва, т. е. налице е нарушение на императивна правна норма, установена в интерес на потребителя.

Изложеното обосновава извод, че процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК по недействителен договор за потребителски кредит потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Установява се от представеното по делото извлечение за извършени и предстоящи плащания /л. 11/, че по процесния договор е платена сума в общ размер от 1050,00 лева, като дължима остава сума в размер на 728,98 лева. Следователно чистата стойност на кредита по смисъла на чл. 23 ЗПК, т. е. главницата по кредита в размер на 1000,00 лева е платена, което, съобразено с установената по делото недействителност на договора за кредит, води до извод, че останалите начислени по това правоотношение задължения, претендирани от ответника, не са дължими от кредитополучателя, съответно – от неговите наследници, на основание чл. 23 ЗПК.

Предвид изложеното съдът намира, че предявените от ищците отрицателни установителни искове за недължимост на вземанията по процесния договор за кредит следва да бъдат уважени до пълния предявен размер от общо 728,98 лева (по 364,49 лева за всеки ищец).

Като съобрази датата на постановяване на настоящото решение и обстоятелството, че от 01.01.2026 г. еврото е официалната валута в Република България, на основание чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България и чл. 2 от Регламент (ЕО) № 974/98 на Съвета от 3 май 1998 г. относно въвеждането на еврото, съдът намира, че трябва служебно да извърши превалутиране на сумите, предмет на процесните искови претенции. Превалутирането следва да бъде извършено съгласно правилата, установени в разпоредбите на чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България и по установения в чл. 5 от закона официален валутен курс на лева към еврото – 1.95583. Въз основа на изложеното се налага изводът, че предявените по делото отрицателни установителни искове се явяват основателни за сумата от общо 372,72 евро (728,98 лева) – 186,36 евро за всеки ищец (по 364,49 лева за всеки ищец).