Решение № 6156 от 09.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6156 гр. София, 09.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Весела Т. Аврамова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20251100506182 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 11.12.2024 г., постановено по гр.д.№ 56442/ 2021 г. на Софийски районен съд, ГО, 87 състав, по предявени от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД- гр.

София установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.430, ал.1 ал.2 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД вр. чл.99 ЗЗД е признато за установено, че Б. Н. К. /ЕГН **********/ дължи на „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД /ЕИК 200644029/ сумата 6 262.74 евро, представляваща част от главница, и сумата 1 318.91 евро, представляваща част от договорна възнаградителна лихва, дължими по Договор за банков кредит № 000LD004123 от 19.07.2010 г., сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД /праводател на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД/ и Б. Н. К.; сумата 4.87 евро, представляваща законна лихва за забава за периода от 11.03.2020 г. до 12.03.2020 г.; сумата 34.08 евро, представляваща законна лихва за забава за периода от 14.05.2020 г. до 27.05.2020 г.; и сумата 60 лв., представляваща разноски за връчване на уведомление за предсрочна изискуемост, които вземания са прехвърлени на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД по силата на договор за цесия от 08.06.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от 6 262.74 евро, считано от датата на депозиране на заявлението по чл.417 ГПК- 28.05.2020 г., до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 20421/ 2020 г. на СРС, 87 състав, като искът по чл.422 ГПК вр. чл.430, ал.2 ТЗ вр. чл.99 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен за горницата над сумата 1 318.91 евро до пълния предявен размер от 1 345 евро. С решението са отхвърлени като неоснователни и предявените от „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД /ЕИК 200644029/ срещу Б. Н. К. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.92 ЗЗД вр. чл.99 ЗЗД и чл.422 ГПК вр. чл.85 ЗЗД и чл.306 ТЗ вр. чл.99 ЗЗД за признаване за установено, че Б. Н. К. дължи на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД сумата 7 624.42 евро, представляваща 1 обезщетение за забава на просрочени задължения на основание чл.10 от Договор за банков кредит № 000LD-004123 от 19.07.2010 г., и сумата 150.93 евро, представляваща законна лихва за забава за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., които вземания са прехвърлени на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД по силата на договор за цесия от 8.06.2021 г. и за които е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 20421/ 2020 г. на СРС, 87 състав. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът Б. Н. К. е осъден да заплати на ищеца „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД сумата 324.05 лв.- разноски за заповедното производство, и сумата 546.86 лв.разноски за първоинстанционното производство, а на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД е осъден да заплати на ответника Б. Н. К. общо сумата 2 372.84 лв., сторени съдебно- деловодни разноски за заповедното и исковото производства.

Постъпила е въззивна жалба от „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД- гр.

София /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която установителният иск по чл.422 ГПК вр. чл.92 ЗЗД вр. чл.99 ЗЗД е отхвърлен за сумата 1 898.50 евро, претендирана като „наказателна лихва за забава“ на просрочени задължения на основание чл.10 от Договор за банков кредит № 000LD-004123 от 19.07.2010 г., считано за периода 10.03.2017 г.- 10.03.2020 г., което вземане не е погасено по давност, и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на горепосочената сума, с присъждане на разноски по делото.

Подадена е въззивна жалба срещу постановеното от СРС решение и от ответника Б. Н. К., който моли същото да бъде отменено в частта му, в която е признато за установено, че дължи на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД сумата 6 262.74 евро- част от главница, и сумата 1 318.91 евро- част от договорна възнаградителна лихва, дължими по Договор за банков кредит от 19.07.2010 г., с искане да бъде постановена отмяната му в тази част и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете за горепосочените суми, с присъждане на разноски по делото.

Насрещните страни взаимно оспорват подадените по делото въззивни жалби и молят да бъде постановено решение за отхвърлянето им като неоснователни, като претендират разноски за въззивното производство.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.99 ЗЗД и чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД вр. чл.99 ЗЗД /останалите искове не са предмет на въззивното производство/.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбите, с които е сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са процесуално допустими, а разгледани по същество са неоснователни.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните /ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/ 2013 г. на ВКС- ОСГТК/.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваните части.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за 2 правилно в обжалваните части, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявените от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК за признаване дължимостта на сумите 6 262.74 евро- част от главница, и 1 318.91 евро- част от договорна възнаградителна лихва, дължими по договор за банков кредит от 19.07.2010 г., като основателни и доказани, и извод за отхвърляне на установителния иск на дружеството по чл.422 ГПК за признаване дължимостта на сумата 1 898.50 евро, претендирана като дължима „наказателна лихва за забава“ /договорна неустойка/ за периода 10.03.2017 г.10.03.2020 г., като недоказан и неоснователен- чл.272 ГПК.

По делото не е спорно, а се и установява от събраните писмени доказателства, че между „Първа инвестиционна банка“ АД и Б. Н. К. е бил сключен Договор за банков кредит № 000LD-004123 от 19.07.2010 г., по силата на който банката- ищец предоставила в заем на ответника К. сумата 8 830 евро, а последният се задължил да върне заетата сума, ведно с възнаградителна лихва, на 120 равни месечни погасителни вноски от по 151.62 евро всяка, дължими на 20- то число на месеца, в срок до 20.07.2020 г. Договорената между страните лихва към датата на отпускане на кредита е била в размер на 16.50 % годишно, в резултат на което подлежащата на връщане сума е определена на 18 198.72 евро, от които: 8 830 евро- главница, и 9 368.72 евродоговорна лихва, видно от приложения по делото погасителен план към договора /л.78 от делото на СРС/. Според клаузата на т.10, изр.2 от договора „при наличие на просрочени плащания банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем или да увеличи размера на лихвения процент по кредита, включително надбавката“.

Според фактическите твърдения на ищеца и заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза последното плащане по процесния кредитен договор е извършено от страна на ответника К. на 20.09.2010 г., поради което и банката е упражнила правото да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Не е спорно по делото и се установява от заключението на съдебносчетоводната експертиза, че след усвояването на кредита от кредито-получателя са заплатени суми на обща стойност 522.29 евро през периода 20.08.2010 г.- 17.12.2011 г.

Първата неизплатена месечна вноска по главница датира от 20.09.2010 г., а първата частично платена договорна лихва е за вноската, дължима на 20.11.2010 г. Съгласно експертното заключение неизплатената част от дълга по кредита към 10.03.2020 г. възлиза на 8 763.81 евро- главница, и 8 948.06 евро- договорна лихва, начислена за периода 20.11.2010 г.- 10.03.2020 г. Възнаградителната лихва за периода от 20.06.2017 г. до 10.03.2020 г. възлиза на 1 318.91 евро. Размерът на начислената, но неплатена главница за периода след 20.06.2015 г. възлиза на 6 251.45 евро, с включена при предсрочна изискуемост на 10.03.2020 г. главница от 762.80 евро. Наказателната лихва за периода 20.09.2010 г.- 10.03.2020 г. възлиза на 7 624.42 евро.

С договор за цесия от 8.06.2021 г. и Приложение № 1 към него вземането на „Първа инвестиционна банка“ АД към Б. Н. К. по процесния договор за кредит е прехвърлено на ищеца „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, като ответникът е уведомен за прехвърлянето най- късно с получаване на препис от исковата молба и приложените към нея документи по настоящото дело.

Правилно е прието от първоинстанционния съд, че възражението на ответника, че не е получил уведомлението за обявяване предсрочна изискуемост на кредита е неоснователно.

Действително според заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- почеркова експертиза, прието като неоспорено от страните, подписът на разписката за връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост от 30.09.2019 г. не е положен от ответника, но същият е бил 3 уведомен за настъпването й, видно от приложения по делото „отговор на покана за доброволно изпълнение“, в който е посочил, че „на 30.09.2019 г. е получил покана за доброволно погасяване на задължения за главница и лихви по банков кредит“. Следва да се отбележи в тази връзка, че дали вземанията се основават на предсрочна или на редовна изискуемост на дълга по кредита в случая няма съществено значение, тъй като към датата на приключване на устните състезания в първоинстанционното производство е настъпила и редовната изискуемост на целия дълг по кредита, в който случай, при зачитане и на правопогасяващото възражение на ответника за изтекла погасителна давност, сумите, които би следвало да бъдат признати за дължими на ищеца, са в същите размери.

Правилно е прието в обжалваното решение, при съобразяване приложимите разпоредби на чл.143, чл.144 и чл.146 ЗЗПотр, регламентиращи неравноправността и респ. нищожността на клаузи от договор, сключен с потребител, че в конкретния случай установената от първоинстанционния съд неравноправност на клаузата на т.10 от процесния кредитен договор- в частта й относно предвидената за банкатакредитодател възможност едностранно да увеличи лихвения процент по кредита при наличието на просрочени задължения на кредитополучателя, не рефлектира върху окончателните изводи по основателността на иска по чл.422 ГПК вр. чл.430, ал.1 ал.2 ТЗ вр. чл.99 ЗЗД. Действително, тъй като ответникът е физическо лице- потребител на финансови услуги по смисъла на чл.9 и § 13, т.1 от ДР на ЗЗПотр, а банкатаправодател на ищеца, е търговец по смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗЗПотр, разпоредбите на ЗЗПотр са приложими в настоящия случай. Не се установява, обаче, банката- кредитодателя /цедент/ да е упражнила правото да увеличи едностранно действащия по процесния договор годишен лихвен процент на договорната /възнаградителна/ лихва при наличие на просрочени задължения на кредитополучателя, поради което и посочената неравпоправност се явява ирелевантна за приемане на изводите по съществото на спора.

Независимо, че предсрочната изискуемост на вземанията по процесния договор е била обявена около 10 години след просрочване на задълженията от страна на ответника, клаузата на т.10 от договора- в частта й относно правото на банкатакредитодател да обяви кредита за предсрочно изискуем, не е неравноправна.