Решение № 5129 от 17.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5129 гр. София, 17.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА В. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Гражданско дело № 20251110154170 по описа за 2025 година

Предявени са за разглеждане обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

Ищцата Е. К. Т. твърди, че с ответника сключила Договор за потребителски кредит № 1352788/22.05.2024 г. за сума в размер на 800 лв. със срок на погасяване 45 дни, като общо дължимата сума възлизала на 840,96 лв., при начислена възнаградителна лихва в размер на 40, 96 лв. Поддържа, че съгласно чл. 6 е била задължена да сключи от разстояние Договор за гаранция с третото лице – Multitude Bank (Малта), по силата на който й е начислено възнаграждение за тази услуга в размер на 256,93 лв., което не било включено в годишния процент на разходите. Ищцата твърди, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.

26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК – липса на яснота относно начина на формиране на годишния процент разходи /ГПР/, непосочване на всички разходи по кредита, заобикаляне на законовия таван на ГПР и въвеждане на потребителя в заблуждение. В условията на евентуалност поддържа, че клаузата, въвеждаща задължение за обезпечение чрез възмезден поръчител, е нищожна като противоречаща на добрите нрави и като неравноправна по смисъла на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, поради липса на индивидуално договаряне и съществено неравновесие между правата и задълженията на страните.

Въз основа на изложеното ищцата иска да бъде прогласен за нищожен сключения между нея и ответника Договор за потребителски кредит № 1352788/22.05.2024 г. поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност да бъде прогласена за нищожна клаузата на чл. 6 от договора, с която е възложено задължение на потребителката-ищца да сключи Договор за гаранция. Претенидра разноски.

Ответникът „ФБ“ ЕООД оспорва изцяло предявения иск като неоснователен и недопустим. Поддържа, че договорът за потребителски кредит е валидно сключен при спазване на изискванията на Закона за потребителския кредит, като на ищеца е предоставена пълна и ясна преддоговорна информация, включително чрез стандартен европейски формуляр. Твърди, че обезпечението чрез поръчителство не е задължително, тъй като потребителят е имал право на избор между различни форми на обезпечение, включително 1 собствен поръчител, като сам е избрал Multitude Bank (Малта) чрез електронния формуляр.

Поддържа, че договорът за гаранция представлява самостоятелно облигационно правоотношение с трето лице, по което ответникът не е страна, поради което исканията, насочени срещу него, са предявени срещу ненадлежна страна. Ответникът счита, че възнаграждението по договора за гаранция не следва да се включва в ГПР, тъй като услугата не е задължителна, и отрича наличие на заблуждаваща търговска практика или неравноправни клаузи. Моли иска да бъде отхвърлен и да му бъдат присъдени разноските по делото.

От правна и фактическа страна съдът намира следното:

От представения Договор за кредит съдът приема за установено, че на 22.05.2024 г. между страните е сключен Договор № 1352788 за предоставяне на потребителски кредит от разстояние за сума в размер на 800.00 лв., със срок на изплащане 45 дни и падеж на дата 06.07.2024 г. В договора е посочено, че общата сума за връщане е в размер на 840.96 лв., от които 800.00 лв. главница и 40.96 лв. при договорен от страните лихвен процент в размер на 5,12% и ГПР в размер на 49.93%. В чл. 6 изрично е записано, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на ответника, като договорът за поръчителство следва да се сключи не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заемът.

От представения Стандартен европейски формуляр съдът установява, че преддоговорно са оповестени същите размер на кредита, лихва и ГПР, но при допълнителни данни: посочен е фиксиран годишен лихвен процент от 41.53%, в т. 8 е отбелязано като изискуемо обезпечение договор за предоставяне на поръчителство/гаранция, подписан от кредитополучателя, а в т. 4.3 е записано, че ако кредитополучателят избере договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи за него ще бъдат 256.93 лв., като тези разходи не се включват в ГПР, защото според кредитора услугата не била задължително условие. Формулярът съдържа и вътрешни несъответствия – от една страна сочи изискуемо обезпечение, а от друга твърди липса на задължителна допълнителна услуга; наред с това в него е изписана падежна дата 27.08.2025 г., която очевидно не съответства на 45-дневния срок и на самия договор. Поради това съдът цени формуляра само в частите, които съвпадат с останалите доказателства и с признанията на ответника – относно начина, по който е представена на потребителя информацията за лихвата, ГПР и гаранционния разход.

От отговора на исковата молба се установява, че ответникът не отрича самото наличие на гаранционно правоотношение, а поддържа, че ищцата сама е избрала Multitude Bank в електронната форма, била е информирана за таксите и е получила документите, включително договора за гаранция. Същевременно в представения от ответника комплект не са приложени електронната заявка, екраните за избор, общите условия, самият договор за гаранция, нито други писмени доказателства, които да потвърдят твърдението, че услугата е била реално свободно избираема и индивидуално договорена. Ето защо отговорът се цени като източник на защитна теза и на признание, че гаранционният механизъм е съществувал, но не и като достатъчно доказателство за твърдената от ответника незадължителност и самостоятелност на услугата.

Съгласно Закона за потребителския кредит договорът трябва да съдържа ясно и разбираемо лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, с посочване на допусканията, използвани при изчисляването на ГПР, както и информация за правото на отказ, включително размера на лихвения процент на ден. Законът определя „лихвен процент по кредита“ като годишен процент, а „общ разход по кредита за потребителя“ като всички разходи, пряко свързани с договора, известни на кредитора и дължими от потребителя, включително разходите за допълнителни услуги, когато сключването им е задължително условие за получаване на кредита или кредитът се предоставя в резултат на търговски клаузи и условия. При неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7–12 и 20 договорът е недействителен, а потребителят връща само чистата стойност на кредита, без лихва и други 2 разходи.

На първо място, процесният договор не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

В самия договор е посочено, че лихвата от 40.96 лв. е дължима при „Лихвен процент 5,12%“.

Тази стойност обаче представлява точно 5.12% от главницата, която е в размер на 800 лв., тоест тя отразява цената за целия 45-дневен период, а не годишен лихвен процент. В преддоговорния формуляр, обратно, е записан фиксиран годишен лихвен процент 41.53%.

Така в двата документа, изхождащи от кредитора и отнасящи се до една и съща сделка, са посочени две различни стойности, без в договора да е обяснено ясно и недвусмислено коя е годишната цена на кредита и как се прилага. Подобно противоречие лишава потребителя от възможността да разбере реалната цена на заема и е самостоятелно нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК.

На второ място, договорът не отговаря и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В него са посочени ГПР 49.93% и общо дължима сума в размер на 840.96 лв., като в общия разход са включени само 40.96 лв. лихва. В същото време в преддоговорния формуляр самият кредитор е посочил очакван разход за гаранцията в размер на 256.93 лв. и е свързал този разход с договора за кредит. А в окончателно подписания договор вече не е оставена абстрактна възможност за различни обезпечения, а е записано, че конкретният заем се обезпечава с поръчителство от Multitude Bank, което следва да бъде сключено най-късно до края на същия работен ден. Следователно за именно тази сделка гаранцията не стои извън кредита като правно неутрална, външна и свободно несвързана услуга, а е част от конфигурацията, при която кредитът се предоставя. Щом кредиторът предварително знае цената на тази услуга и сам включва конкретен гарант в договора, разходът е част от общия разход по кредита по смисъла на закона, независимо че плащането е насочено към трето лице. Ако към посочените 40.96 лв. бъдат прибавени и 256.93 лв., общият разход става 297.89 лв., а общата сума за плащане – 1097.89 лв. Това показва, че посочените в договора ГПР и общо дължима сума не отразяват реалната икономическа тежест за потребителя. Отделно от това в самия договор липсват и взетите предвид допускания за изчисляването на ГПР, като вместо това има общо препращане към чл. 8.5 от Общите условия, които не са представени в качения комплект и които във всеки случай не могат да заместят изискваното от закона съдържание на самия договор.

В тази връзка възражението на ответника, че услугата е отделно правоотношение и затова цената не се включва в ГПР, е неоснователно. Законът не свързва общия разход по кредита единствено с плащания към самия кредитор, а и с всички разходи, пряко свързани с кредита, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително когато са обусловени от допълнителна услуга или от търговските условия по отпускането на кредита. Наличието на отделна правосубектност на гаранта, дори да бъде доказано, не променя този извод. Решаващо е, че в конкретния договор обезпечението е уговорено в полза на ответника и е включено като част от механизма за отпускане на кредита.

На трето място, договорът не изпълнява и чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. В раздел 10 от договора е описано правото на отказ в 14-дневен срок, но липсва изискуемата от закона информация за размера на лихвения процент на ден. Вместо това е записано само, че при отказ заемателят връща главницата и заплаща лихвата, изчислена на базата на уговорения в Договора лихвен процент. Това не покрива законовото изискване за конкретно посочване на дневния лихвен процент. Неяснотата се засилва и от това, че чл. 10.3 препраща погрешно към „чл. 9.1“, а не към чл. 10.1, което допълнително нарушава прозрачността на информацията за отказа.

Съдът не споделя като решаващ довода на ищцата за липса на погасителен план по чл.

11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като договорът предвижда еднократно плащане на точно опредЕ. падежна дата и в тази си част съдържа минимално необходимите данни за броя и датата на вноската. Това обаче не променя крайния извод, тъй като нарушенията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т.

10 и т. 20 ЗПК са достатъчни сами по себе си, за да обусловят недействителността на договора по чл. 22 ЗПК.

3

По изложените съображения главният иск следва да бъде уважен. При това положение не се сбъдва вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявения при евентуалност иск срещу клаузата на чл. 6 от договора, поради което съдът не дължи произнасяне по него по същество. С уважаването на главния иск последицата по специалния закон е, че потребителят дължи единствено чистата стойност на кредита, без лихва и други разходи.

При този изход на спора право на разноски има ищцата, която претендира възстановяването на сума в размер на 50 лева /25, 56 евро/.

На ищцата е оказана безплатна правна помощ от адвокат М. В. М. – Договор за правна защита и съдействие от 13.07.2025 г., в който е вписано, че основанието за предоставяната безплатна правна помощ е чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. В списък с разноски по реда на чл. 80 ГПК, представен към Становище с вх. № 51870/17.02.2026 г. адвокат М. е поискал присъждане на сума в размер на 480 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение. Представено е и доказателство за регистрация по ЗДДС. В своя Молба с вх. № 43111/11.02.2026 г. ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Същевременно е поискал присъждане на възнаграждение в размер на 200 евро. Съдът счита, че делото не е с фактическа и правна сложност,, искът е един, вторият е предявен под формата на евентуалност, делото се е изчерпало с едно открито съдебно заседание и не се е налагало събирането на допълнителни доказателства. Възражението е мотивирано. Прилагайки правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК, то адвокатското възнаграждение на адвокат М. не следва да е по-малко от 200 евро, което е и поисканото възнаграждение за юрисконсулт от ответника.