Решение № 47 от 04.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 47 гр. София, 04.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20231100504693 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20072267 от 21.12.2022 г. по гр.д. № 73447/2019 г. на Софийски районен съд са отхвърлени предявените от П. Й. С. срещу Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” при МВР искове с правно основание чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР, вр. чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД, за заплащане на сумата 1663 лв., представляваща възнаграждение за 257 часа извънреден труд за периода от 17.12.2016 г. до 17.12.2019 г., формирана като разлика между положен от ищеца като държавен служител в СД „ПБЗН” към ГД „ПБЗН” при МВР нощен труд и преизчисления такъв с коефициент 1,143, отчетен като извънреден, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 17.12.2019 г до окончателното изплащане, и сумата 250 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 17.12.2016 г. до 21.11.2019 г.

Решението е обжалвано от ищеца П. Й. С., чрез пълномощника му адв. Д. С., като неправилно, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения. В жалбата се излага възражение, че в обжалваното решение не е направен подробен анализ на доказателствата по делото и същото е постановено при неточно приложение на действащата нормативна уредба за посочения период. Излагат се аргументи срещу извода на районния съд за неприложимост на разпоредбите на КТ поради липсата на препращане към тях в специалния ЗМВР. Жалбоподателят поддържа, че липсата на изрично препращане към 1 конкретен нормативен акт не е пречка за приложението му по необходимост, още повече при наличието на празнота в нормативната уредба, каквато в случая била налице по отношение на заплащането на нощния труд, полаган от държавните служители в системата на МВР. Въззивникът сочи, че основание за субсидиарно приложение на трудовото законодателство се намира в разпоредбата на чл. 188, ал. 2 от ЗМВР, която не е била коментирана в обжалваното решение. Първоинстанционият съд не е обсъдил доводите на страните относно хронологията и относимостта на действалата през процесния период нормативна уредба, от анализа на която се налагал извод, че единственият законсъобразен начин за отчитането и заплащането на реално положения труд от държавните служители в МВР е субсидиарното приложение на общата НСОРЗ, по-конкретно чл. 9, ал. 2 от същата.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което се уважат изцяло предявените искове.

Въззиваемата страна оспорва жалбата по подробно изложените съображения, като се позовава и на ТР № 1/15.03.2023 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

Ищецът П. Й. С. твърди в исковата молба, че от 2001 г. изпълнява длъжността „инспектор” в Столична дирекция пожарна безопасност и защита на населението /СДПБЗН/ като в периода от 17.12.2016 г. до 17.12.2019 г. е полагал труд като началник смяна в седма РСПБЗН при СДПБЗН, със статут на държавен служител по чл. 142, ал.1, т. 1 от ЗМВР.

Твърди, че в горепосочения период е работил на смени всяка с продължителност от 24 часа, като е полагал месечно по 7 или 8 смени, или 240 смени за посочения период. Ищецът сочи, че при наличие на непълнота в специалната уредба, касаеща служителите на МВР за преизчисляване на нощния труд в дневен, следва субсидиарно за се приложи чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ. Счита, че в противен случай би се поставил държавният служител в МВР в неравностойно положение спрямо работниците и служителите, чиито правоотношения се регулират по КТ и НСОРЗ. Твърди, че общо за периода е положил 1800 часа нощен труд, който преизчислен с коефициент 1,143 часа към дневен труд, възлизал на 2057 часа. Сочи, че преизчисляването на нощния към дневния труд води до извънреден труд от 257 часа, който ответникът не му е заплатил. При изчисляване на база месечно възнаграждение, увеличено с 50% съгласно чл. 187, ал. 6 от ЗМВР, всеки положен извънреден час труд следвало да бъде компенсиран по 6,47 лв., при което общото задължение на ответника към ищеца за целия период възлизало на сумата 1663 лв. Отправя искане за осъждане на ответника да му заплати сумата 1663 лв., представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 257 часа за периода от 17.12.2016 г. до 17.12.2019 г., получен в резултат на преизчисляване на положени часове нощен труд с коефициент 1,143, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и сумата 250 лв., представляваща мораторна лихва върху дължимите суми за всяко тримесечие, считано от първото число следващ месеца на дължимото плащане, до 21.11.2019 г.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.

2

Излага възражения срещу доводите на въззивника за субсидиарно приложение на НСОРЗ по отношение на предвиденото в чл. 9, ал. 2 превръщане на нощните часове в дневни коефициент 1,143, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време. Счита, че не е налице празнота в нормативната уредба, която да налага субсидиарно приложение на НСОРЗ, във връзка с което е направил анализ на приложимите според него разпоредби на ЗМВР и подзаконовите актове – Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., Наредба № 8121з-908/14.08.2018 г., заповед № 8121з-791/28.10.2014 г. и заповед № 8121з-1429/23.11.2017 г. на министъра на вътрешните работи. Поддържа, че чл. 8 от НСОРЗ се прилага само за работници и служители по трудово правоотношение, а в случая следва да се приложи ЗМВР и подзаконовата му уредба, който закон е специален по отношение на КТ и общата нормативна уредба, регулираща обществените отношения по трудови правоотношения. Ответникът твърди, че положеният от ищеца нощен труд за процесния период е начислен и получен от него с месечните си възнаграждения съобразно размера, посочен в горепосочените заповеди.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и във връзка с доводите на страните, намира следното от фактическа и правна страна:

Предявен е иск с правно основание 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР / ред. ДВ, бр. 81/2016 г./.

Страните не спорят, че в исковия период ищецът е бил служител на МВР, работещ на основание чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР по служебно правоотношение с ответната ГД „ПБЗН”, като е заемал длъжността „инспектор” към седма РСПБЗН, както и че в същия период той е полагал нощен труд.

Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза в процесния период ищецът е работил на смени по 24 часа, при сумирано отчитане на работното време за тримесечен период, като положеният от него извънреден труд е начисляван и заплащан към възнаграждението за месеца, следващ съответното тримесечие. Общо положеният от ищеца нощен труд е 1680 часа, колкото са му начислени и изплатени по ведомост. Положеният нощен труд в размер на 1680 часа, приравнен към дневен труд с коефициент 1,143, е в размер на 1920 часа, с оглед на което в заключението е направен извод, че извънредният труд, получен като разлика между положения нощен труд и преизчислен с коефициент 1,143 е в размер на 240 часа, размерът на възнаграждението за които възлиза на сумата 2308,47 лв., която не е изплатена на ищеца.

Спорният въпрос между страните е правен - дали нощният труд следва да бъде преизчисляван в часове дневен такъв, така както се претендира от ищеца, умножавайки го с коефициент 1,143 и следва ли резултатът от изчислението да се счита за извънреден труд, съответно да се начисли и заплати като такъв. Следователно, спорът между страните е по приложимото право – дали по отношение служителите на МВР са приложими правилата на КТ, респ. на чл. 9, ал. 1, 2 и 3 от НСОРЗ, относно заплащането на нощния труд.

Отговор на този въпрос е даден с Тълкувателно решение от 15.03.2023 г. по тълк. дело № 3

1/2020 г. на ОСГК, съгласно което при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на МВР не са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ /в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. В мотивите на ТР е прието, че ЗМВР е специален нормативен акт, регламентиращ на служителите, работещи в системата на МВР, което обосновава различен метод на правно регулиране на работното време и трудовото възнаграждение, и в него няма препращаща норма, която да даде основание за субсидиарно прилагане на разпоредбите на КТ и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, в т.ч. и НСОРЗ. Прието е, че в ЗМВР няма празнота относно продължителността на работното време на служителите на МВР, изразено в брой на часовете, извод за което се налага от анализа на чл. 187, ал. 1 от ЗМВР. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3 от ЗМВР с чл. 140 от КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по-голяма продължителност на работното време на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово правоотношение. Различието – установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите на МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл. 2, ал. 1 от ЗМВР.

Разпоредбите на чл. 179 и чл. 187, ал. 9 от ЗМВР са делегиращи законови норми, които предвиждат условията и редът за полагане на нощен труд, включително отчитането му и заплащането да се извършват със съответните актове – наредба и заповед. С последната, представляваща индивидуален административен акт, се предвижда министърът на вътрешните работи да определя възнаграждението и размера на положен нощен труд.

Липсата в издадените наредби на правило като това на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ е обяснима с волята на законодателя да не се създава норма за преобразуване на нощни часове в дневни.

Посочено е, че прилагането на НСОРЗ към служебните правоотношения не би обезпечило постигането на законовата цел за реализиране на служебното правоотношение за осъществяване на държавната власт. Методите за регулиране на отношенията и заложената в чл. 187, ал. 1 от ЗМВР воля на законодателя е да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта – „8 часа дневно”, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня или през нощта. При разработването и приемането на ЗМВР, законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми. Посочено е, че това разрешение съответства и на правото на ЕС.

С оглед дадените с горепосоченото тълкувателно решене задължителни за съдилищата разяснения, следва да се приеме, че не е налице основание положените от ищеца в процесния период часове нощен труд да бъдат преизчислявани в дневен такъв с коефициент 1,143, както се претендира от ищеца. С оглед на това предявеният иск по чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР за заплащане на исковата сума, претендирана като възнаграждение за извънреден труд в процесния период, формиран като разлика между положения нощен труд и 4 преизчисления такъв с коефициент 1,143, е неоснователен, респективно неоснователен е и акцесорният иск за обезщетение за забава.

Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и направеното от въззиваемия искане за разноски, въззивникът следва да бъде осъден да му заплати юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер 50 лв., определено съобразно чл.