Решение № 3353 от 18.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3353 гр. София, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Десислава Б. Николова

Членове:

Албена Александрова

Виолета Йовчева при участието на секретаря Стефка Ив. Александрова като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело № 20261100500504 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на А. М. Д. срещу решение № 17165 от 23.09.2025г., постановено по гр. д. № 35017/2023г. по описа на СРС, 49-ти състав, с което е отхвърлен предявения от него срещу Прокуратурата на Република България осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на незаконосъобразно обвинение за престъпление по чл.210, ал.1, т.5 във вр. с чл.209, ал.1 от НК, по което е постановена оправдателна присъда по НОХД №3476/2001, СРС, НК, 94-ти състав, влязла в сила на 28.05.2007 г.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа се, че решението е постановено в нарушение на общностното право, което не допуска ограничаване на възможността за търсене на обезщетение при лишаване от свобода, дори и в хипотезата на приложение на погасителна давност. Моли решението да бъде отменено и предявеният иск да бъде изцяло уважен.

1

С допълнително писмено становище, конкретизирано в проведеното открито съдебно заседание във въззивното производство, въззивникът е направил искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по следния въпрос: “Налага ли чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС игнориране на националната давност, когато тя блокира автоматично обезщетението по чл. 5, ал. 5 от ЕКПЧ за съдебно задържане под стража, последвано от оправдателна присъда?“, доколкото според въззивника предвидената в националния закон давност прави невъзможно упражняването на правото, предвидено в чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС.

Въззиваемият ответник – Прокуратурата на Република България не е подал отговор на въззивната жалба в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК. В хода на устните прения оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение.

Софийски градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

По направеното искане за отправяне на преюдициално запитване, настоящият състав на съда намира следното:

Съгласно чл. 628 ГПК, съдът прави запитване до Съда на Европейския съюз, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Съгласно член 267 ДФЕС, всяка юрисдикция може да отправи преюдициално запитване до Съда за тълкуването на норма от правото на Съюза, ако счита, че това е необходимо за разрешаването на спора, с който е сезирана, като само юрисдикциите, чиито решения не подлежат на обжалване по вътрешноправен ред, са длъжни да сезират Съда с такова запитване.

Преюдициалното запитване следва да има за предмет тълкуване на конкретна общностноправна норма в контекста на определена националноправна уредба, за да се установи въз основа на това тълкуване противоречието на националното право с норми на европейското право.

2

Последицата от същото ще е неприлагане на противоречащата националноправна уредба по конкретното дело. Въпросът, с който СЕС е сезиран, не може да се отнася до тълкуване на националноправна норма или правилността на направено в тази връзка тълкуване от националния съд или по фактически въпрос.

В конкретния случай съдът намира, че не са налице предпоставките за отправяне на преюдициално запитване по член 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз. С оглед на формирания от ищеца петитум на исковата молба, предмет на спора по делото е отговорността на Държавата за вреди от незаконно обвинение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от незаконно обвинение за извършване в престъпление, по което ищецът е оправдан, като не е налице предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за вреди от нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2-4 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Ето защо доводите за приложение на чл. 5, ал. 5 от ЕСПЧ са неотносими досежно основателността на искането за отпряване на преюдициално запитване. Отделно от това, поставеният от въззивника въпрос е неотносим за изхода на спора, доколкото приложимият давностен режим произтича изцяло от националното право и спорът по делото може да бъде разрешен без тълкуване на норма от правото на ЕС. Разпоредбата на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС намира приложение единствено когато държавите - членки прилагат правото на Съюза, а в случая спорът касае отговорността на държавата по националния закон - Закона за отговорността на Държавата и общините за вреди. В практиката на Съда на Европейския съюз действително е признат принципа за отговорност на държавата при нарушение на правото на Съюза (в този смисъл дело C-479/93 Andrea Francovich срещу Италианска република), но в тези хипотези основанието за отговорността се извежда от самото право на ЕС, докато националната правна уредба има единствено процесуален характер и служи като ред за реализирането

. В процесния случай се касае до приложение на отговорността на Държавата, която е институт на националното право и не произтича сама по себе си от правото на Европейския съюз.

Цитираните от въззивника решения на Европейския съд по правата на човека в подаденото от него писмено становище - Решение № 35529/05 от 3

12.07.2011г. по дело Станков с/у България, Решение № 17559/10 от 31.01.2013г. по дело Джабаров и други срещу България и Решение № 48059/06 от 10.05.2011г. по дело Димитров и Хамънов срещу България, не са относими към формулирания от него въпрос и не обуславят извод за необходимост от тълкуване на конкретна общностноправна норма в контекста на националноправната уредба, която е приложима към разглеждания спор.

С оглед изложеното, настоящият въззивен състав намира, че не е необходимо да бъде извършвано тълкуване на правото на ЕС. Ето защо искането за отправяне на преюдициално запитване следва да бъде оставено без уважение.

По същество на въззивната жалба:

Производството по делото е образувано по предявен от ищеца А. М. Д. срещу Прокуратурата на Република България осъдителен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на незаконосъобразно обвинение за престъпление по чл.210, ал.1, т.5 във вр. с чл.209, ал.1 от НК, по което е постановена оправдателна присъда по НОХД №3476/2001, СРС, НК, 94-ти състав.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът - Прокуратурата на Република България е оспорил предявения иск, като е навел възражение за погасяване по давност.

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда от незакон-но обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано, поради което основателността на иска предполага осъществяването на следните материалноправни предпоставки в съотношение на кумулативност: срещу ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; да е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнатото му обвинение; да е претърпял изложените в исковата молба вреди и между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните последици (вредите) да е налице причинно следствена връзка. Тези елементи от фактическия състав на иска подлежат на доказване от ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК. С оглед на своевременно наведеното възражение за погасяване на процесното вземане по 4 давност, в тежест на ищеца е да докаже и предприемането на действия, с който давността е била прекъсната или спряна.

Установява се по делото, че с обвинителен акт по дознание №33/2000 по описа на 01 РПУ-СДВР по пр.пр.№17969/2001 по описа на СРП, А. М. Д. е привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл.210, ал.1, т.5 във вр. с чл.209, ал.1 от НК.

С присъда от 04.10.2006г. по НОХД№3476/2001, СРС, 94 състав, А. М.

Д. е признат за невиновен в това, че на 03.11.1995 г. в гр.София, в сградата на Интерпред, стая № 9, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил и поддържал у свидетеля И.П.Т. и свидетеля Г.И.Ч. заблуждение - че същият е деятел на БСМС и инкриминираната сума е необходима за местни избори, и с това е причинил имотна вреда в размер на 10 000 щатски долара, с левова равностойност 686 480 неденоминирани лева и на основание чл.304 от НПК е оправдан по първоначалното му повдигнато обвинение по чл.210, ал.1, т.5 във вр. с чл.209, ал.1 от НК.

С решение от 28.05.2007г. по ВНОХД №5627/2006, СГС, НО, 11-ти състав е потвърдена изцяло присъдата на СРС, НК, 94 състав по НОХД №3476/01г. по описа на СРС, респ. оправдателната присъда е влязла в сила на 28.05.2007г.

По делото са представени етапна епикриза на А. Д. от Специализирана болница за активно лечение по инфекциозни и паразитни болести, както и експертни решения за ТЕЛК.

При така установените релевантни факти, съдът приема, че са налице първите две от горепосочените предпоставки за уважаване на иска по чл. 2, ал.

1, т. 3 от ЗОДОВ, като в хипотезата на постановяване на оправдателна присъда негативните последици върху личността и психиката на обвинено в извършване на престъпление лице се подразбират от естеството на упражнената спрямо ищеца наказателна репресия.

С оглед своевременно наведеното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането, представляващо обезщетение за неимуществени вреди, следва да бъде посочено, че съгласно разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк.д.№ 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, началният момент на забавата и началният момент на погасителната давност възниква от влизане в сила на оправдателната присъда 5 за извършено престъпление. В конкретния случай присъдата е влязла в сила на 28.05.2007г., от който момент е започнала да тече 5-годишната давност по чл.

110 ЗЗД и същата е изтекла на 28.05.2012г. Ето защо към момента на предявяване на иска - 23.06.2023г., вземането на ищеца било е погасено по давност, поради което предявеният иск е неоснователен.

Поддържаните в писмените бележки на въззивника съображения, че националната правна уредба относно погасителната давност е неприложима, поради противоречието й с чл. 5, ал.4 от Конституцията на РБ; чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС; чл. 5, ал. 5 от ЕКПЧ; чл. 13 от ЕКПЧ, както и с горецитираната практика на СЕС, са изцяло неоснователни. Предимството на международните договори пред вътрешното и право и уредените в цитираните общностни норми права не са в противоречие с института на погасителната давност, както е уреден в чл. 110 и сл. ЗЗД.

Изцяло неотносимо за спора е и Решение на Съда /втори състав/ от 12.03.2026г. по дело С - 43/24 /Шипова/, цитирано в писмените бележки на въззивника, с оглед принципа на предимство на правото на ЕС пред националните норми. С цитираното решение е прието, че правото на Съюза не допуска съд на държава – членка да бъде обвързан от тълкуване на национална правна уредба от КС на тази държава, което може да представлява пречка за вписване на промяна в данните за пола в регистрите за гражданско състояние на посочената държава – членка в противоречие с даденото от Съда тълкуване на правото на Съюза. В случая не се сочи да е налице тълкуване на Конституционния съд относно погасителната давност на вземането за обезщетение по ЗОДОВ, което тълкуване да е в противоречие с общностното право, с оглед приложение на последното.