Определение № 319 от 05.12.2022, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 319 гр. Търговище, 05.12.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на пети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА

БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от БИСЕРА Б. МАКСИМОВА Въззивно частно гражданско дело № 20223500500271 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл. 274 от ГПК във връзка с чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по повод постъпила частна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД против Разпореждане № 314 от 31.10.2022 г., постановено по ч.гр.д. № 366/2022 г. по описа на Районен съд - гр. Омуртаг, в частта му, в която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение от заявителя „Профи Кредит България“ ЕООД ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представляван от Светослав Николаев Николов, Цветелина Георгиева Станева, и Ярослав Кжищоф Чулак, действащи чрез пълномощника Р. Ил. юрисконсулт, против Р. М. Ю. с ЕГН **********, с настоящ адрес: {населено място} и постоянен адрес: {населено място} и Д. В. О., ЕГН **********, с настоящ адрес: {населено място} и постоянен адрес: {населено място}, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК В ЧАСТТА за сумите от:

450,51 лв. - договорно възнаграждение за периода от 20.04.2021 г. до 05.05.2022 г..; 466,34 лв. - възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст; 311,12 лв. - възнаграждение за закупена услуга Флекси; 30 лв. - такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 05.05.2021 г.; 447,18 лв. - лихва за забава от 21.04.2021 г. (дата на изпадане на длъжника в забава) до 05.05.2022 г. (дата на предсрочна изискуемост); 140,48 лв. законна лихва, дължима от 05.05.2022 г. до 27.10.2022 г.; за сумата, 1 надхвърляща 1177,44 лева до претендирания размер от 1648,27 лева главница, ведно със законната лихва от 27.10.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, както и В ЧАСТТА, с която се иска присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение над сумата от 50 лв. до пълния предявен размер от 180 лв., като неоснователно, на осн. чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 26 НЗПП.

В частната жалба се излагат следните съображения: Заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. С чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК законодателят предоставя правомощие на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителски договор или има обоснована вероятност за това. Според заявителя, за обективиране на първата хипотеза, клаузата следва да е обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред, какъвто не е настоящият случай. Тълкувайки втората хипотеза на горепосочената клауза, следва да се приеме, че от събраните доказателства и факти би могъл да се направи извод, който да е мотивиран и аргументиран и да сочи сигурност и увереност, че дадена клауза от потребителския договор е неравноправна. Като тук заповедният съд е длъжен да изследва не само представените доказателства, но и да ги подведе под нормата на чл. 143 ЗЗП, за да направи извод за обоснована вероятност за неравноправна клауза, което, според заявителя, заповедният съд не е сторил.

Счита, че заповедният съд неправилно не е отчел и разпоредбата на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, тъй като неправилно е извършил именно такава преценка.

Счита, че уговореният годишен лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. С оглед изменения на ЗПК със ЗИДЗПК (обн., ДВ, бр.35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014) в чл. 19, ал. 4 ЗПК е въведено ограничение за максималния размер на годишния лихвен процент, който не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, а според ал. 5, клаузи, надвишаващи тези размери, се считат за нищожни. В случая 2 годишния лихвен процент е съобразен с посочените текстове и не може да е налице недействителност поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона с императивна правна норма.

Въз основа изложеното, частният жалбоподател моли съда да отмени обжалваното разпореждане в съответната му част, в която се отхвърля заявлението на „Профи Кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Р. М. Ю. с ЕГН **********, с настоящ адрес: {населено място} и постоянен адрес: {населено място} и Д. В.

О., ЕГН **********, с настоящ адрес: {населено място}и постоянен адрес:

{населено място}, като вместо него постанови да бъде издадена заповед за изпълнение относно обжалваното вземане. Претендират за направените по делото разноски.

Частната жалба е депозирана в законоустановените срокове от процесуално легитимирана страна при наличие на правен интерес. Оспорва се подлежащ на обжалване акт, поради което жалбата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съдът след като анализира доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, като съобрази аргументите на страните и с оглед правомощията си по чл. 278 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред РС – Омуртаг е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК, депозирано от „Профи Кредит България“ ЕООД против Р. М. Ю. с ЕГН **********, с настоящ адрес: {населено място} и постоянен адрес: {населено място} и Д. В. О., ЕГН **********, с настоящ адрес: {населено място} и постоянен адрес: {населено място}, за парично вземане, произтичащо от Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт от 18.11.2020 година. Параметрите на договора за потребителски кредит са следните: Сума на кредита: 2 000 лева, срок на кредита - 18 месеца; ГПР 48.88%, годишен лихвен процент 41%, дължима сума по кредита – 2 701.62 лева при месечна вноска от 150.09 лева. Отделно кредитополучателят е задължен да заплаща в рамките на тези 18 месеца и месечна вноска от 55.55 лева за закупен пакет от допълнителни услуги. По този начин месечната вноска общо възлиза на 205.64 лева или общата сума, която е прието, че следва да върне 3 кредитополучателя след като ползва в рамките на тези 18 месеца кредитен ресурс от 2 000 е 3 701.62 лева.

По съществото на спора настоящия съдебен състав приема следното:

Сключеният договор между длъжника по заявлението и „Профи Кредит България“ ЕООД представлява договор за потребителски кредит, по аргумент от чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП.

Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК е категорична, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В случая кредитополучателят е сключил договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт за сумата от 2 000 лева със срок за погасяване на задължението - 18 месеца, като месечното му задължение, заедно със стойността на „закупения“ пакет допълнителни услуги е в размер на 205.64 лева или 3 701.62 лева общо за периода на действие на договора. Ясно е, че по този начин ГПР реално не е 48.88%, а надхвърля значително 50%.

В настоящото производство се поставя въпросът дали заповедният съд разполага с правомощия да направи преценка за действителността на договора за потребителски кредит съгласно чл. 22 ЗПК и да приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК, присъждайки само дължимата главница, или заповедният съд няма такова правомощие и следва да уважи заявлението и за договорната лихва и едва в евентуалното исково производство да е възможно обсъждане на изискванията за недействителност на договора по възражение на длъжника.

За да отговори на този съществен въпрос настоящият състав изхожда от съображенията, съдържащи се в Решение на Съда на ЕС от 30.06.2022 година по дело С-170/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 15 март 2021 г., постъпил в Съда на 15 март 2021 г., в рамките на производство по дело със 4 страни „Профи Кредит България“ ЕООД и Т.И.Т. Посоченото решение дава отговор на редица въпроси, касаещи правомощията на заповедния съд по повод на постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение във връзка със служебната проверка на заповедния съд по повод на констатирани неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит. Безспорно е, както е прието и в обсъжданото решение, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение — предвид обстоятелството че длъжникът потребител не участва в производството до издаването на тази заповед — е длъжен служебно да остави без приложение неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, сключен между този потребител и съответния продавач или доставчик, на която се основава част от предявеното вземане. В тази хипотеза съдът може да отхвърли частично това заявление, при условие че съответният договор може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което посоченият съд следва да провери.

Тезата на частния жалбоподател в настоящото производство е следната: заповедният съд е длъжен да издаде заповед за изпълнение за претендираните суми за главница, договорна лихва и лихва за забава. Длъжникът е този, след като му се връчи заповед за изпълнение да възрази и да се позове на недействителност на договора съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Ако не възрази, длъжникът може в отделно производство да претендира връщане на платените в повече от него суми, позовавайки се на недействителност на договора - т.е. активната страна по повод изясняване на въпроса за действителността/недействителността на договора и прилагане на последиците, регламентирани в чл. 23 ЗПК, следва да е потребителя.

Настоящият съдебен състав не възприема тази теза поради следното: По повод на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение във връзка с търсени суми по договор за потребителски кредит, заповедният съд разполага с данни за всички параметри на отпуснатия потребителски кредит като и без да събира допълнително доказателства е във възможност да извърши обоснована преценка за това дали ГПР е съобразен с изискванията на закона. В случая е видно, че ГПР е значително по-висок от законовия минимум по ЗПК. Принципът на ефективност, приложим в областта на 5 правото на ЕС и регулярно обсъждан в практиката на Съда на ЕС, изисква да се ограничи възможността за образуване на нови и допълнителни съдебни производства по повод на даден правен спор, какъвто е настоящият.

Потребителят е по-слабата страна в настоящия спор, не само финансово, но и от гледна точка на възможност да съобразява начините, по които следва да действа, за да защити правата си. В случая в основата на спора е поведението на самия заявител, което несъмнено и очевидно не е съобразно със закона същият не дава вярна информация за размера на приложимия спрямо конкретния договор за потребителски кредит ГПР. Ако заповедният съд игнорира своята преценка за размера на ГПР на етапа на заповедното производство, това означава да се толерира практиката на небанковите институции, отпускащи кредити, които чрез невярна информация заблуждават потребителя относно този съществен параметър на договора за потребителски кредит - ГПР, разчитайки в същото време на бездействието на длъжника - липса на възражение срещу заповедта или на други ответни действия в защита на правата им. Настоящият съдебен състав приема, че реализирането на конкретните правни последици от констатацията за недействителност на договора за потребителски кредит съгласно разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 ЗПК следва да се извърши още на етапа на заповедното производство. При това заявителят нe губи правото си да защити претендираните от него права, предявявайки съответния иск по негова преценка.