Решение № 208 от 27.04.2026, Районен съд - Кърджали
- Съд
- Районен съд - Кърджали
- Дело
- Гражданско дело 1375/2025
- Вид
- Решение № 208
- Подписан
- 27.04.2026
- В сила
- 27.04.2026
- Състав
- Мариана Гунчева
Цитирани разпоредби
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- член 10, параграф 2, буква "ж" · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл.23 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл.3, б."ж" · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл. 26, ал. 1, предл. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл.71 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79, ал.1 и сл. · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.143 ал.2 т.5 · Закон за защита на потребителите
- чл.146 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146 ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 68г, ал.4 · Закон за защита на потребителите
- чл.68д, ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.3, ал.1 · Закон за кредитните институции
- чл. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, т. 9 и т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, т. 9 и т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл.16 ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл.23 · Закон за потребителския кредит
- чл.33, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 3 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 208 гр. Кърджали, 27.04.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, І СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Мариана Гунчева при участието на секретаря Илман Хидает като разгледа докладваното от Мариана Гунчева Гражданско дело № 20255140101375 по описа за 2025 година
Ищецът по насрещния иск „Изи финанс“ ЕООД сочи , че бил сключил с А. Р. Р. договор за предоставяне на кредит от разстояние *****. Договора бил сключен при условията на ЗПФУР, като сключването на самия договор се извършвал въз основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес: www.minizaem.bg. Твърди, че на същия електронен адрес били публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно същите, сключването на договора ставал след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето “Съгласен съм с общите условия”, с което кандидатът безусловно приемал същите. След това кандидатът получавал имейл, в който се съдържал преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бил одобрен, той получавал на личния си имейл Договор и общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването ставал по следния начин: клиентът получавал чрез съобщение по телефон на предоставения от него телефонен номер четири цифрен, уникален, код. Той получавал втори имейл, в който се съдържал специален линк, като след отварянето му следвал да въведе получения от него код. По принцип преди извършване на паричния превод клиентът получавл обаждане на посочен от него телефонен номер, разговора се записвал. По този начин той отново потвърждавал сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние. В случая запис не бил извършван. При кандидатстване ответникът посочил следния телефонен номер: ***** и следният **** Активиращият код бил *****. Сключването на договора чрез електронната платформа и последващото потвърждаване на сключването по време на телефонния разговор било годно 1 доказателство по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР. Твърди, че видно било, че етапите за сключване изискват множество действия от страна на потребителя, като във всеки от тях той се запознавал с обстоятелството, че сключвал договор за предоставяне на кредит. Следователно ответника знаел, в какво правоотношение встъпва. В хода на кандидатстване кредитополучателят изпратил снимка на личната си карта, от което било видно, че предоставените лични данни съвпадали.
Изпратена била снимка за сравнение. Доколкото нямал сигнал, че документа за самоличност бил откраднат, то било явно, че именно ответникът бил предоставил снимките. Наред с това била извършена и справка в сайта на МВР за това дали личната карта била активна. Същата била активна, от което можело да се направи извода, че не била предмет на престъпление.
Съответно титулярът на личната карта била я ползвала при сключване на договора. Сочи, че следователно тя било изпълнила процедурата по кандидатстване, а не друго лице. Моли да бъде осъден ответника да заплати сумата от 73.81 лв. представляващи главница за вноската с падежна дата на вноската **** ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на исковата молба до окончателно изплащане на задължението. Моли да бъде осъден ответникът да заплати направените разноски в настоящото производство включително държавна такса и такса за изисканите експертизи, како и юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лева.
В срока за отговор по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника по насрещния иск А. Р. Р. , с който заявява че счита договора за кредит за нищожен поради противоречие с добрите прави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че бил сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от тона последици но чл.23 от ЗПК. Съгласно договора, заемателят дължал неустойка и такса преференциално обслужване, които суми следвали да заплаща разсрочено към месечната погасителна вноска. За да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл.
19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да отговорят: осигуряване па поръчителство па изпълнението на заемното правоотношение от лица и/ или предоставянето ма банкови гаранции. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето па неизпълними условия към потребителите, те включили в договорите за потребителски кредит санкции заплащането па неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които обезпечавали задълженията. Така, чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират, си осигурили допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляли законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът , за да се произнесе , съобрази следното:
Установява се по делото , че на **** между страните е сключен Договор за 2 предоставяне на кредит ******** за сумата 1 550 лева, за срок от 630 дни, ГЛП – 40.15%, с общо дължима сума от 2 112.33 лева и общо дължима сума при непредставяне на обезпечение 2 849.43 лева. В договора е посочено , че ГПР възлиза на 48.44 %. В чл.3 от договора е предвидено , че в срок от пет дни от сключване на договора потребителят е длъжен да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: банкова гаранция в полза на кредитора за сумата по чл.2, ал.1, т.4 със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или две физически лица-поръчители с нетен осигурителен доход в размер на 1000 лева, да работят по безсрочен трудов договор , да не са потребители или поръчители по друг договор, сключен с „Изи Финанс“, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други банкови и финансови институции. В чл.3, ал.2 от Договора е предвидено , че неизпълнение на задължението за обезпечение ще причини на кредитора вреди , за чието обезщетение ще се дължи неустойка в размер на 737.10 лева и същата ще се начислява с погасителната вноска от деня, следващ неизпълнение на задължението по чл. 3, ал.1 от Договора.
По делото не се спори, че А. Р. не е изпълнила задължението за предоставяне на обезпечение , поради което същата е следвала да заплаща неустойка , респ. плащането по договора е следвало да се осъществява по погасителния план по чл. 4, ал.3, т.2 от Договора – при непредставяне на обезпечение по чл. 3, ал.1. Това обстоятелство е видно от ССчЕ, където вещото лице констатира , че по договора А. Р. е направила едно плащане на **** от 247.81 лева , включващо 73.81 лева – главница, 51,15 лева – лихва и 122.85 лева – неустойка . От експертизата се установява също така , че в ГПР не е е включена сумата за неустойка.
Безспорно е, че заемната сума е изцяло усвоена от кредитополучателя.
При тази фактическа обстановка , съдът прави следните правни изводи:
Без съмнение, А. Р. е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а дружеството „Изи финанс“ЕООД като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК. Според настоящия съдебен състав, уговорената в чл.3 от Договора за потребителски кредит, неустойка излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението - до пет дни след сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира 3 предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че така уговорена неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. Процесната клауза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП, според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146 ал.1 ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем. От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 ЗПК, обаче е 4 предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Поради това съдът намира, че възражението за нищожност на сключения договор на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.143 ал.1 и чл.146 ЗЗП е основателно.
Разпечатката съдържа 16 от 27 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ec7fbe39-51ee-44f5-85d9-48b98e658180