Решение № 3371 от 21.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3371 гр. София, 21.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: АНДРЕЙ КР. Г. при участието на секретаря Диана Г. Димитрова като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. Г. Гражданско дело № 20251110110542 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Делото е образувано по с вх. №№ 63490/21.02.2025 г. и 63496/21.02.2025 г., съединени по реда на чл. 213 ГПК в едно дело, като претенциите са изменени с протоколно определение от 05.11.2025 г. (на лист 141 от делото) на М. А. Т. срещу ДРУЖЕСТВО, с която са предявени претенции за признаване за установено по отношение на ответника, че клаузите за неустойка за неосигурено обезпечение по чл. 11 от два Договора за потребителски кредит – съответно с № 638262/22.02.2022 г. и 743649/30.09.2022 г., които предвиждат ищцата да плати неустойка съответно в размер на 1375,87 лева и 695,62 лева, платима на части с вноските по кредита, ако в тридневен срок от сключване на договора за кредит не представи обезпечение на същия чрез учредена в нейна полза банкова гаранция или съгласие на един или двама поръчители по договора, и съединени осъдителни искове за осъждане на ответника да плати на ищцата 1375,87 лева и 695,62 лева – платени без основание неустойки по двата договора.

Ищцата твърди, че е сключила с ответника два договора за потребителски кредит – с №№ 638262/22.02.2022 г. и 743649/30.09.2022 г., при следните параметри:

По Договор за потребителски кредит № 638262/22.02.2022 г. получила 1300 лева със задължение да ги върне на 37 седмични вноски с последен падеж 08.11.2022 г., като бил уговорен лихвен процент от 40,05 % годишно и годишен процент на разходите (ГПР) от 49,87 %, и общо задължение от 1515,14 лева.

По Договор за потребителски кредит № 743649/30.09.2022 г. получила 1000 лева със задължение да ги върне на 23 седмични вноски с последен 1 падеж 08.11.2022 г., като бил уговорен лихвен процент от 40,05 % годишно и годишен процент на разходите (ГПР) от 49,81 %, и общо задължение от 1103,38 лева.

И в двата договора в чл. 5 било предвидено, че в 3-дневен срок от сключването им ищцата следвало да обезпечи вземанията на ответника по договора с учредяване на банкова гаранция на свое име, или с осигуряване на един поръчител с доход поне 7 минимални работни заплати за страната месечно, или двама – с доход поне 4 минимални работни заплати. При неосигуряване на обезпечение в чл. 11 от договорите били уговорени неустойки в размер съответно на 1148,86 лева и 575,62 лева. Поддържа се, че тези неустойки, които са нищожни поради противоречие с добрите нрави, тъй като единствената им цел е да уголемят задължението по кредита, като то надхвърли максималния законово определен размер на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПКр. Също така неустойките били и прекомерни на обезпечаваното с тях задължение. Поради това се претендира, че клаузите са нищожни и се иска съдът да установи това.

Постъпил е отговор на исковата молба от ответника – ДРУЖЕСТВО, с който предявеният иск се оспорва като недопустим, евентуално – като неоснователен. Поддържа се недопустимост на иска поради злоупотреба с права, защото ищцата водела множество подобни дела за нищожност на договорни клаузи, с което целяла да получи разноски. Освен това нямала интерес да води делото, защото не била доказала да е платила неустойките.

Исковата молба била и нередовна, защото ищцата не била посочила и банкова сметка. По същество исковете били неоснователни, защото договорът бил сключен добросъвестно и били взети предвид всички разходи, които следвало да участват при формиране на ГПР, а неустойката не можела да възникне към датата на сключване на договора и тя била вземане само при неговото неизпълнение, което не се включвало при определяне на ГПР. Ищцата била знаела, че има неустойка и нямало как да не разбира, че тя не е задължение, настъпващо без договорно неизпълнение. Освен това ищцата можела да се откаже от договора, а и към датата на сключване на договора била сключила вече девет договора с подобни неустойки. Тя била в трайни отношения с ответника и знаела, че се начисляват такива, поради което и следвало да ги плати при неизпълнение. Иска се отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.

В съдебното заседание страните не изпращат представители, вземат писмени становища, с които ищцата поддържа и увеличава исковете и претендира разноски, а ответникът оспорва допустимостта на експертизата като доказателство, допуснато по искане на ищеца.

Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и възраженията на страните съдът намира за установена следната фактическа обстановка:

С доклада по делото, обявен за окончателен в заседанието на 08.10.2025 г., и който се съдържа в писмен вид в определение от 05.09.2025 г. (на лист 69 от делото) съдът е обявил за безспорни следните факти: че между страните по 2 делото са сключени два договора за потребителски кредит – с №№ 638262/22.02.2022 г. и 743649/30.09.2022 г., по които ищцата е получила съответно 1300 лева и 1000 лева, в тях е посочен ГПР от 49,87 %, съответно 49,81 %, разходите без неустойка са съответно 1515,14 лева и 1103,38 лева при срок от 37 и 28 седмици, в чл. 5 от договорите е предвидено задължение на ищцата да осигури обезпечение с поръчител или банкова гаранция в 3-дневен срок то сключване на договорите, и в чл. 11 са предвидени неустойки за неизпълнение на задължението по чл. 5 от договорите – съответно 1148,86 лева и 575,62 лева.

Съгласно изслушаното заключение на счетоводната експертиза по делото, прието в заседанието от 05.11.2025 г. (на лист 141), а в писмен вид – представено на лист 130 – 139 от делото, което съдът кредитира като логично и без съществени противоречия и не е оспорено от страните по реда на чл.

200, ал. 3, изр. второ ГПК, по Договор № 638262/22.02.2022 г. ищцата е платила 2675,87 лева, като ГПР с включена неустойка от 1148,86 лева е 138,24 %, а по Договор № 743649/30.09.2022 г. ищцата е платила 1695,62 лева, като ГПР с включена неустойка от 575,62 лева е 107,37 %.

Оспорването на допустимостта на експертизата от страна на ответника е неоснователно – експертизата действително проверява доказателства, но по закон търговците са длъжни да водят счетоводство именно за да има при тях доказателства за дейността им. Това е допълнителна гаранция за отчетност, от която няма пречка да се ползват и други лица, вкл. контрахентите им и способът за проверка на счетоводството е с експертиза, тъй като в съвремието то се води електронно.

Въз основа на така установените факти съдът намира следното от правна страна:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове (за два договора) за установяване на съдържанието на договора на страните – че то не включва една от клаузите по договора поради нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави, или поради неравноправност – урежда прекомерна неустойка, с правна квалификация чл. 124, ал. 1, предл. второ ГПК във връзка с чл. 26, ал. 4 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД и чл. 143, ал. 1, т.

5 ЗЗП, както и съединен с всеки от установителните осъдителен иск за връщане на даденото въз основа на нищожния договор или клауза – по чл. 34 ЗЗД.

Установителният иск се уважава, ако съдът установи, че е уговорена неустойка между страните, която няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а цели да увеличи разходите по кредита. Осъдителният иск се уважава при уважаване на установителния и доказване на плащане на суми в повече от получената по договорите главница.

Неустойките по договорите са в противоречие със забраната по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и поради това са нищожни – те са на стойност около 90 % и 60 % от вземанията и не е ясно какво точно обезпечават, ако кредитът се връща навреме, и са по-големи от размера на лихвите по договора, което е абсурдно за кредит. Обстоятелството, че потребителят знае за съществуването им не 3 прави неустойките по-малко прекомерни, като потребителят е слаба страна – плах, нуждаещ се, особено в кредитното дело (той има нужда да получи пари за свои текущи дела), поради което колкото и каквото и да знае, задължение на търговците е да не му налагат договорни условия, които го увреждат в противоречие с добросъвестността.

При преценка на действителността на договора, настоящият съдебен състав е длъжен да направи първо проверка на клаузите относно годишния процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към ЗПКр, който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда на Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C42/15 Home Credit Slovakia a.s.

Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя (т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.

От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.

90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 ДРУЖЕСТВО и цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението по дело C714/22 ДРУЖЕСТВО изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според понятието по-горе).

С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива, 4 винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам – и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПКр.

Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените принципи имат следното изражение:

В случая условие за изтегляне на кредитите при първоначално заложените параметри в тях (без т.нар. „неустойка“) е да се предостави обезпечение по чл. 5, като ако такова не се представи, разходите ефективно ще нараснат с предвидената в чл. 11 от договорите „неустойка“ от 1148,86 лева и 575,62 лева. Т.е. в договорите за кредит има две търговски оферти („търговски условия“ по смисъла на § 1, т. 1 ЗПКр) – обезпечени кредити с разходи от 215,14 лева и 103,38 лева лихва, и необезпечен кредит с разходи от 1364 лева и 679 лева. Осигуряването на обезпечение не е форма на договорно неизпълнение, а от икономическа гледна точка – избор на друг вид търговска оферта, на друг вид договор. При това се оказва без значение какви са интересите на ответника от осигуряване на обезпечение – законът не му забранява да изисква такова, но изисква от него честно да обяви на потребителя действителният ГПР, с който последният се съгласява. Тъй като според действащото европейско законодателство ГПР е въздигнат в основен критерий за избор на потребителя, който позволява на последния да сравнява кредитните продукти на пазара, съгласно указанията на Съда на Европейският съюз по Решение от 21.03.2024 г. по дело C- 7 1 4 / 2 2 ДРУЖЕСТВО, неправилното посочване на този процент може да се санкционира с нищожност на кредита при връщане само на главницата. В случая от експертизата по делото е установено, че избраният от ищеца кредитен продукт – необезпечен кредит, е с ГПР от 131,60 %, поради което договорът за кредит е нищожен поради противоречие със закона – липса на реквизит, на основание чл. 22, ал. 1 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр.

Разпечатката съдържа 32 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ec7d6793-317e-4638-9079-8e9f79e0f071