Решение № 4817 от 10.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4817 гр. София, 10.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100514210 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена от „БОАЛ ИНВЕСТ“ЕООД въззивна жалба срещу решение № 15371/11.08.2025г. постановено по гр.д. № 60367/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 126 състав, с което е отхвърлен предявения от него срещу „ДАЙМЪНС КАРС“ЕООД по реда на чл.422 от ГПК иск с правно основание чл. 232 ал. 2 пр. 2 от ЗЗД за сумата от 8 577,36 лева, представляваща главница за незаплатени дължими консумативи в качеството му на наемател по договор за наем от 16.11.2021г., за което е издадена фактура №236/04.08.2022г. и фактура № 239/19.08.2022г., ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане, за които суми има издадена зdповед № 20422 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 13.07.2023г. по ч.гр.д. № 33715/2023г. по описа на СРС, 126 състав и е осъден да заплати направените по делото разноски.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилна преценка на доказателствената стойност на събраните по делото доказателства и погрешни фактически и правни изводи касаещи дължимостта на претендираното вземане. Твърди, че правилно първоинстанционният съд е установил както съществувало облигационно правоотношение между страните, така и ползването на обекта от наемателя – ответник през процесния период, но в разрез със събраните доказателства е счел, че сумите за консумативи не се установява да са дължими от ответника.

Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което иска се уважи изцяло.

Претендира разноски.

В срок по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната по нея страна – „ДАЙМЪНС КАРС“ЕООД със становище за законосъобразност и обоснованост на обжалваното съдебно решение. Посочва, че първоинстанционният съд правилно е преценил, че представените фактури, като едностранно издадени, неносещи подписа на ответника, респективно 1 неосчетоводени в неговото счетоводство и по които не е ползвал данъчен кредит, не могат да установят при пълно доказване вземането на ищеца – по основание и размер. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от „БОАЛ ИНВЕСТ“ЕООД срещу „ДАЙМЪНС КАРС“ЕООД иск по реда на чл.422 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника, че на основание чл. 232 ал.2 пр.2-ро вр. чл. 79 ЗЗД, дължи сумата от 8 577,36 лева, представляваща консумативи - ток и вода за периода 01.04.2022г. – 31.07.2022г. и по фактури № 236/04.08.2022г. и № 239/19.08.2022г.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Договорът за наем е консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предав.ането на вещта, предмет на договора и заплащането на уговореното наемно възнаграждение, не се включва в неговия фактически състав, а е изпълнение на породените от него договорни задължения.

Наемодателят следва да е изпълнил договорното си задължение да предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор и да е осигурил свободното ползване на обекта на наема в рамките на уговорения срок, след което за наемателя се пораждат следните правни задължения: да заплати уговореното наемно възнаграждение, да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното предназначение, да заплаща всички уговорени разходи, свързани с ползването и поддържането на вещта, както и да я върне в добро състояние след изтичане на уговорения срок на ползване, респективно прекратяване на договора за наем.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид цитираната разпоредба на чл.

269 изр. 2 ГПК, спорните въпроси пред настоящата съдебна инстанция са: потребена ли е електрическа енергия и вода в обекта ,предмет на договор за наем между страните от наемателя – ответник в периода 01.04.2022г. – 31.07.2022г., в какъв размер и каква е стойността на дължимите суми за консумативи.

В този смисъл не е спорно между страните, респективно извън предмета на въззивното производство, е следната фактическа обстановка по делото, /част от фактите обявени и за безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните по реда на чл.146 ал.1 т.34 от ГПК с доклада на първоинстанционният съд/:

-между страните е възикнало наемно правоотношение въз основа на сключен писмен договор за наем от 16.11.2021г. и със съдържание в цитирания писмен документ – л.14-19 от 2 делото на СРС, двустранно подписан от представляващите двете дружества с неоспорена и неустановено автентичност, като наемодателят –ищец с посочения договор пренаема недвижимия имот, доколкото като същия има качеството на наемател по договор за наем от 26.02.2021г. с УМБАЛСМ „Н.И. ПИРОГОВ“ЕАД – л. 34-37 от делото на СРС и липсва забрана за пренаемането му на трети лица;

-считано от датата на сключване на договора ищецът – наемодател е предал веща за ползване на ответника – наемател;

-за процесния период ответникът е ползвал обекта, предмет на договор за наем по предназначение - кафене, което е функционирал т.е извършвана е търговка дейност в обекта /този факт е бил спорен в първоинстанционното производство, като е установен посредством писмени документи – отчети от касов апарат за периода до 18.08.2022г. и заключение по ССчЕ и свидетелски показания, но не е въведен като спорен факт от въззиваемия в отговора на въззивната жалба/;

-съгласно договорните клаузи – т.2.4 от договор за наем от , у.говорената наемна цена не включва дължиите разноски за ползването на веща т.нар консумативи - електрическа енергия, вода, топлоенергия, такса паркинг, а същите се дължат отделно и ще бъдат фактурирани от наемодателя на наемателя до 20 работни дни след датата,на която са направени разходите;

- в съответствие с клаузата по т.2.6.6 от договор за наем от 16.11.2021г., според която консумативните разходи свързани с ползването на имота, се заплащат от наемателя след получаване на фактура издадена от наемодателя – писмено уведомление или по имейл, ищецът – наемодател е изпратил съответно ответника – наемател получил по имейл фактура № 236/04.08.22022г. и № 239/19.08.2022г. за начислени суми за разходи за ползване за веща за периода 01.04.2022г. – 31.07.2022г., като хактура № 236/04.08.2022г. включва консумативи за м. април 2022г.

- 607,84 лв.,м. май 2022г. – 2112,24 лв. /3308 лв-1196,20 лв. компенсации/, м.юни 2022г. – 3002,29 лв. //4882,75 лв. – 1880,46 лв. компенсации или обща сума от 8799,03 лв. с ДДС и приспаднати компенсации – 3076,66 лв. и разлика за доплащане 5722,37 лв., а фактура № 239/19.08.2022г. включва консумативи за периода м.юли 2022г. – 2854,99 лв. /6289,92 лв. -3434, 93 лв. компенсаци/;

-двете фактури - № 236/04.08.22022г. и № 239/19.08.2022г. са надлежно осчетоводени в счетоводството на ищеца, същия ги е включил дневните за продажби по ЗДДС и справка – декларация по ЗДДС в съответния период и ползвал данъчен кредит по тях;

- фактури № 236/04.08.22022г. и № 239/19.08.2022г. не са отразени в счетоводните регистри на „ДАЙМЪНД КАРС“ООД, не са отразени в дневниците за покупки и не е ползван данъчен кредит по чл.124 ал.4 от ЗДДС; по същите ответникът не е извършил плащане.

От така установената безспорна фактическа обстановка, следва категоричния извод, че за периода 01.04.2022г. – 31.07.2022г., когато наемателят е ползвал отдадения му недвижим обект и същия е функционирал като търговски обект, несъмнено е възникнало и задължението му за заплащане на разходите за ползването на имота. В този смисъл, спорът се съсредоточава в какъв размер са разходите и установява ли се същия посредством ангажираните от ищеца доказателства, респективно –неподписването на фактурите от ответника и неосчетоводяването им в неговото счетоводство представлява ли насрещно доказване за недължимостта на претендираните от ищеца суми.

На първо място е необходимо да се посочи, че за спора е ирелевантен въпросът дали наемодателят на ищеца реално е заплатил процесните суми, като собственик на имота и на чието име се водят и начисляват комуналните плащания, както и дали същите суми са заплатени от ищеца, в качеството му на наемател по договора с УМБАЛСМ „Н.И. ПИРОГОВ“ЕАД, които обстоятелства биха били релевантни при предявен иск за вреди.

По делото са представени два протокола от 04.07.2022г. и от 01.08.2022г. , ведно с приложения към тях - протокол от резултат от отчитане на електромер в търговския обект, предмет на договор за наем от 16.11.2021г. и фактури издадени от УМБАЛСМ „Н.И. ПИРОГОВ“ЕАД към „БОАЛ М ИНВЕСТ“ЕООД. Протоколите – л.47,48 и л.50и 51 от делото на СРС, са подписани от инж. Емил Димов – от страна на УМБАЛСМ „Н.И. ПИРОГОВ“ЕАД и от А.Х. – за „Бистро 112“ 3

/наименование на търговския обект, стопанисван от „ДАЙМЪНД КАРС“ООД /. А.Х. е разпита и като свидетел по делото, като не е спорно и се установява както от неговите показания, така и от показанията на свидетеля Шабедин /работел в процесния търговски обект по трудово правоотношение с ответника/, че същия в процесния период е бил салонен управител на заведението, помещаващо се в търговския обект, предмет на договор за наем от 16.11.2021г.

Цитираните по – горе протоколи не са оспорени от ответника, нито към момента на съставянето им, нито с отговора на исковата молба, поради което и макар А.Х. да не е законен управител на ответното дружество, но по реда на чл.301 от ТЗ следва да се счита, че търговеца е обвързан от цитираните документи, като подписани от него и в този смисъл е налице извънсъдебно признание както за използване на търговския обект по предназначение в процесния период, така и за потребяване на електроенергия в имота в съответно количество.

На следващо място следва да има предвид, че установяването на правно релевантните за настоящия спор факти и обстоятелства, в случая – стойност на консумативни разходи при доказаност на ползването на имота и потребление на ток, вода, паркинг, може да бъде извършено от страната, която черпи благоприятни последици от тези факти, с всички допустими по ГПК доказателствени средства, а не само чрез представянето на надлежно издаден счетоводен документ – фактура. На преценка подлежат всички приложени по делото доказателства в тяхната съвкупност.

Поради тази причина обстоятелството, че фактурите не са двустранно подписани не разколебава извода на съда за осъществяване на фактическия състав, който поражда дължимост на същите.

Дали фактуирите отговарят на изискванията на ЗСЧ, съответно дали същите са били осчетоводени в счетоводствата на двете дружества, дали ответника е ползвал даъчен кредит за индициращи обстоятелства относно релевантните към предмета на доказване факти, но надлежното изпълнение на изискванията на действащото българско данъчно законодателство не е елемент на фактическия състав на сключване договор за покупко-продажба, нито е факт, доказването на който да е възложено в тежест на която и да е от страните с оглед уважаване, респ. отхвърляне на предявения иск.