Решение № 5913 от 01.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5913 гр. София, 31.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20221100503629 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20005674 от 19.01.2022 г., постановено по ГД № 64285 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 29 гр. с., е признато за установено, че Я. М. Т., ЕГН ********** на основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. с чл. 99, ал. 1 от ЗЗД дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ******* сумата от 266,39 лв., главница по договор за паричен заем № 179113/05.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 13.02.2020 г. до окончателното заплащане, за която е издадена заповед за изпълнение от 14.05.2020 г. по ч.гр.д. № 7905/2020 г. на СРС, 29 състав, като исковете са отхвърлени, както следва: иска за главница разликата над 266,39 лв. до претендирания размер от 493,45 лв., както и иска по чл. 86 ал. 1 ЗЗД за лихва за забава върху главницата в размер на 165,36 лв. за периода от 07.05.2019 г. до 13.02.2020 г.

Решението на СРС е обжалвано от ответника в частта, с която исковата претенция е уважена. Въззивникът поддържа, че в обжалваната част решението на първоинстанционния съд е неправилно. Сочи, че не е обсъдено възражението на ответника за липса на представителна власт по отношение на 1 лицето, подписало процесния договор за кредит от името на заемодателя.

Посочва, че фактическите и правните констатации на съда са правилни, но неправилно първата инстанция е стигнала да извод, че се дължи сумата в размер на 266,39 лв., представляваща главница по недействителен договор за паричен заем. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което исковата претенция да се отхвърли изцяло. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия ищец, с който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба, респ. правилност на първоинстанционното решение по съображения, изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

В частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата от 266,39 лв. до пълния претендиран размер от 493,45 лв., както и с която е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва за забава върху главницата в размер на 165,36 лв. за периода от 07.05.2019 г. до 13.02.2020 г. като неоснователен, първоинстанционното решение е влязло в сила, тъй като в тази част не е обжалвано в срок от ищеца, респ. в тази част не е предмет на въззивна проверка по арг. от разпоредбата на чл. 296, т. 2 ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно в обжалваната част, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни 2 основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да при-ложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рам-ките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Първоинстанционният обстановка по делото. съд правилно е установил фактическата

Изложените от първата инстанция фактически и правни изводи, основани на събраните по делото доказателства, се споделят напълно от настоящия въззивен състав, като на основание чл. 272 от ГПК същият препраща към тях без да е необходимо да ги повтаря.

Независимо от това във връзка с въведените от жалбоподателя оплаквания е необходимо да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал.

1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание по чл.

79, ал. 1, вр. с чл. 240 от ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 от ЗПК, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл.

99 от ЗЗД.

В отношенията между страните във въззивното производство спорен е единствено въпросът как следва да се процедира в случаите когато претендираните вземания се основават на договор за потребителски кредит, който е обявен за недействителен.

Съгласно постоянната практика на ВКС при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи на основание чл.

23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи 3 по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД.

Съображенията са основани на това, че ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и задължението за връщане на чистата сума по кредита следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, при който връщането на предоставената сума е на вноски с различни падежи. Вземането за връщане на предоставената сума е изискуемо с оглед обявената недействителност на договора (така например Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о., ТК).

По делото е установено по безспорен начин, а и във въззивното производство в отношенията между страните не е спорно, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен. При това положение съгласно чл. 23 от ЗПК и цитираната практика на върховната съдебна инстанция ответникът потребител следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Същевременно по делото е установено по безспорен начин от заключението на назначената в първоинстанционното производство ССЕ, че ответницата е заплащала част от уговорените погасителните вноски в общ размер от 283,61 лв., с които са погасени сумите в размер на 188,63 лв. за неустойка, договорна лихва в размер на 38,43 лв. и главница в размер на 56,55 лв. Правилно районният съд е съобразил, че направеното плащане е отнесено и към вземания, които не се дължат поради обявената недействителност на договора за потребителски кредит, поради което тази сума в размер на 227,06 лв. правилно е приспадната в полза на заемодателя. Така съдът е признал за установено, че ответницата остава да дължи сумата в размер на 266,39 лв. за главница, а за разликата до претендирания размер от 493,45 лв. и за сумата от 169,55 лв. лихва за забава исковете са неоснователни и следва да се отхвърлят.

По отношение на възражението за липса на представителна власт по отношение на лицето, което е подписало договора за потребителски кредит от името на заемодателя следва да се има предвид, че право да се позове на липсата на представителна власт има само лицето, от името на което са извършени съответните действия. В този смисъл са разясненията, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., на ОСГТК на ВКС, а именно, че на недействителността може да се позове само 4 лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. Същевременно приложение намира и разпоредбата на чл.

301 от ТЗ, съгласно която когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. Безспорно е, че по правно организационната си форма заемодателят е търговец по смисъла на чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ. На следващо място, заемодателят не се е противопоставил изрично, че не е надлежно представляван при сключване на процесния договор за кредит, същевременно е изпълнил задълженията си по него и се е възползвал от правото си по договора да цедира вземането. От изложеното може да се изведе категоричен извод, че дори и посоченото лице да е действало без представителна власт по силата на уредената в чл. 301 от ТЗ презумпция заемодателят е потвърдил сключения от негово име договор с конклудентни действия.

Ето защо въззивният съд намира исковата претенция в посочената част за установена както по основание, така и по размер, и като такава правилно е уважена от първата инстанция.

Доколкото крайните изводи на двете инстанции по релевантните за делото въпроси съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна, респ. първоинстанционното решение е правилно в обжалваната част и като такова следва да се потвърди.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски във въззивното производство има само въззиваемият ищец. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП). Съгласно разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, приета на основание чл. 37 от ЗПП въззивният съд определя юрисконсултско възнаграждение за ищеца в размер на 100,00 лв.

С оглед цената на иска на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

5

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20005674 от 19.01.2022 г., постановено по ГД № 64285 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, I ГО, 29 гр. с., в обжалваната част, с която е признато за установено, че Я. М. Т., ЕГН ********** на основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. с чл. 99, ал. 1 от ЗЗД дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ******* сумата от 266,39 лв., главница по договор за паричен заем № 179113/05.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 13.02.2020 г. до окончателното заплащане, за която е издадена заповед за изпълнение от 14.05.2020 г. по ч.гр.д. № 7905/2020 г. на СРС, 29 състав.

ОСЪЖДА Я. М. Т., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ******* сумата от 100,00 лв., представляваща разноски, сторени от ищеца в производството пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6