Решение № 3545 от 26.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3545 гр. София, 26.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Д.

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20261100502642 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Д. Н. В., чрез адв. Л., срещу решение № 20804/15.12.2023г., постановено по гр. д. № 34299/2023г. на СРС, 26 с-в.

Решението се обжалва в частта, в която е отхвърлен искът с правна квалификация чл.124, ал.1, предл. 3 ГПК, предявен от Д. Н. В., ЕГН **********, гр.

София, ж.к. ******** срещу „СОФИЙСКА ВОДА“ АД с ЕИК 13017500 за горницата от 85.18 лева до пълния претендиран размер от 200.85 лева (представляваща 1/2 част от общо 401.70 лева), а именно 115.67 лева, начислена и претендирана главница за периода м/08/2018 г. – м/02/2020 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. ********.

В жалбата са развити доводи за неправилност на решението в обжалваната част.

Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния закон. Счита, че СРС неправилно е отнесъл частичните плащания към процесния период, при наличието на по – стари задължения. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и искът да бъде изцяло уважен. Претендира разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият не е депозирал отговор на въззивната жалба..

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, 1 намира от фактическа и правна страна следното:

СРС е бил сезиран с отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.

124 от ГПК, с който отрича вземането на ответното дружество, поради липса на облигационна връзка, недоставено количество вода, както и като погасено по давност с изтичане на предвидения в закона срок. Изложени са твърдения, че сумата от 401,70 лв. е била начислена по откритата на името на наследодателя й Н.Д.Д. партида в ответното дружество като стойност на потребени ВиК услуги за процесния период, като ответникът претендирал от нея заплащане на 1/2 част от задълженията предвид дела й от наследството. Посочила е, че не дължи заплащането на сумата поради липса на облигационно отношение с ответника, доколкото е обитател на жилището, а не негов собственик или ползвател и следователно няма качеството потребител по силата на закона. Оспорила е доставяните от ответното дружество услуги.

В срока за отговор, ответникът е оспорил предявените искове. Оспорил е да претендира сумата от 151,38 лв. за периода м. 02.2019 г. - м. 02.2020 г. За останалата част от оспорената сума в размер на 49,47 лв. за периода м. 08.2018 г. - м. 01.2019 г. е изложил твърдения, че е възникнало валидно задължение в тежест на ищцата като потребител на ВиК услуги в имота, но е признал, че посоченото вземане е погасено по давност.

За да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че ответното дружество и наследодателят на ищцата са били обвързани от валидна облигационна връзка, както и че в процесния период е извършена реална доставка на вода. Приел е, че за процесния период са постъпили частични плащания, поради което е уважил иска до сумата от 85.18 лв. и е отхвърлил иска за разликата до пълния претендиран размер.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към с пора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

С оглед наведените във въззивната жалба оплаквания, правният спор пред настоящата инстанция се свежда единствено до това дали извършените частични плащания е следвало да се отнесат към по – стар период.

Разпоредбата на чл. 76, ал.1 ЗЗД постановява, че този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да 2 погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно. Според разрешенията дадени в т.1 от ТР № 3/27.03.2019г. по тълк.д.№ 3/2017г., ОСГТК на ВКС, условията и поредността за погасяване на задълженията по чл.76, ал.1 и по чл.76, ал.2 ЗЗД се прилагат, ако липсва уговорка между страните, която да определя други условия и ред за прихващане на изпълнението. При предложено от длъжника и прието от кредитора изпълнение по условия и ред, различни от определените в договора или от закона, нормите на чл.76 ЗЗД не се прилагат. При липса на уговорка между страните за реда на погасяване на задълженията и ако са налице условията по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изборът на длъжника кое от няколкото еднородни задължения погасява обвързва кредитора. В случай, че длъжникът не е направил избор, погасяването задължително се извършва по реда на чл.76, ал.1, изр.2 или изр.3 ЗЗД.

В случая извършените частични плащания за процесния период се установяват от приетата пред СРС експертиза. Вещото лице подробно е описало размера на платените суми и по кои фактури са извършените плащания от ищеца, сега въззивник.

Не са представени платежните документи, с които е извършено погасяването на сумите.

Едва с въззивната жалба за първи път се навеждат твърдения, че с извършените частични плащания са погасявани задължения за минали периоди, поради което тези оплаквания са преклудирани. Въпреки това, за пълнота на изложението, следва да се добави и следното. От представените по делото доказателства не се установява да има предходни неплатени задължения. Действително, видно от приетата пред СРС справка /л. 17-18 от делото на СРС/ се установява, че са отразени неплатени задължения за периода 2015г. – 2018г., но е посочено, че за този период е извършена корекция по решение № 349220/27.02.2018г.

На следващо място не са представени платежните нареждания, но пред СРС е липсвало спор, че са погасявани суми за процесния период. Видно от ССЕ извършените плащания са отнасяни към конкретни фактури. В случай, че въззивникът твърди, че това отнасяне е било неправилно, в негова тежест е да установи, че в платежния документ е липсвало вписване какво точно се погасява.

С оглед на изложеното, не се установява нито да има извършени частични плащания за минал период, нито се установява с извършените през процесния период плащания да са погасявани задължения за предходен такъв, поради което и направените за първи път с въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Други оплаквания във въззивната жалба липсват, а съдът е ограничен до посоченото в нея. При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни 3 инстанции по съществото на спора, постановеното от СРС решение следва да бъде потвърдено.

По частната жалба:

Предмет на въззивна проверка е и частна жалба, подадена от Д. Н. В., чрез адв.

Д., срещу определение № 418/13.01.2026г., постановено по гр. д. № 34299/2023г. на СРС, 26 с-в, с което е оставено без уважение искане с вх. № 15486/17.01.2024 г. от адв.

С.Й.Д., с което се иска изменение на Решение № 20804/15.12.2023 г. по гражданско дело № 34299/2023г. на СРС, в частта за разноските, на основание чл.248 ГПК.

В установения от закона срок, въззиваемият не е депозирал отговор на частната жалба.

Молбата за изменение на решението в частта за разноските е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е основателна.

Както сам е посочил СРС, по въпроса дали съдът следва да проверява дали лицето е материално затруднено, за да присъди възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА, е налице противоречива съдебна практика и е образувано тълкувателно дело, по което към настоящия момент липсва произнасяне.

Настоящият въззивен състав споделя практиката, обективирана в определение № 442 от 28.06.2019г. по ч.т.д.№502/2019г. на ІІ т.о. на ВКС, съгласно което преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента. В цитираното решение ВКС приема, че при осъществяване на посочените предпоставки и заявено своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение съдът е длъжен да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, като осъди другата страна да го заплати. При негативно решение за страната, представлявана от съответния адвокат, адвокатът няма право да получи адвокатско възнаграждение, поради което преценката дали да окаже безплатната правна помощ е негова. Още повече, че в конкретния случай е липсвало оспорване от насрещната страна на отразеното в договора за правна защита и съдействие, че лицето е материално затруднено.

Ето защо, поради несъвпадане изводите на двете инстанции, обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ, като същото съдът определя в размер на 122.71 евро /240 лв./ с ДДС.

Съразмерно на уважената част на исковете, на адв. Д. следва да бъде присъдена сумата от 52.04 евро /101.78 лв./.

По разноските за въззивната инстанция:

4

Въззиваемият не претендира разноски и не представя доказателства за такива пред настоящата инстанция, поради което съдът не дължи произнасяне.

Воден от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение постановено по гр. д. № 34299/2023г. на СРС, 26 с-в.

№

20804/15.12.2023г.,

ОТМЕНЯ определение № 1418/13.01.2026г., постановено по гр. д. № 34299/2023г. на СРС, 26 с-в, с което е оставено без уважение искане с вх. № 15486/17.01.2024 г. от адв. С.Й.Д., за изменение на Решение № 20804/15.12.2023 г. по гражданско дело № 34299/2023г. на СРС, в частта за разноските, като вместо това постановява

ИЗМЕНЯ Решение № 20804/15.12.2023 г. по гражданско дело № 34299/2023г. на СРС, в частта за разноските, като осъжда „СОФИЙСКА ВОДА“ АД с ЕИК 13017500 да заплати на адв. С.Д., ЕГН **********, на основание чл. 38 от ЗА вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 52.04 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ пред СРС в полза на Д. Н. В..

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.

280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5