Решение № 13874 от 11.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13874 гр. София, 11.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело № 20261110106739 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава осемнадесета, раздел I, чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба на К. В. Х., с която срещу "Стик Кредит" АД са предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва:

- иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ** **** от ** **** г., в условията на евентуалност по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД;

- иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 202 евро (част от претенция с размер 300 евро), представляваща недължимо платена на ответника сума във връзка с договора за кредит, ведно със законната лихва от предявяване на иска /12.03.2026 г./ до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника процесния договор за кредит, по силата на който ответникът му е предоставил сумата 2000 лева, като в договора е бил посочен размер на ГПЛ 36% и ГПР 42,58 %. Уговорено е било заемът да се върне на 10 вноски, като във всяка от тях е било включено вземане за неустойка, като така общият размер на дълга нараснал до сумата 3986,94 лева. Твърди да е заплатил на ответника сума в размер на 2395,62 лева. Излага подробни съображения за недействителност на договора за потребителски кредит с оглед нарушаване на изискванията към ГПР, в който твърди да не е било включено вземането за неустойка за неосигурено обезпечение по кредита. Отделно се позовава на нищожност на клаузата за неустойка и на противоречие на договора с добрите нрави. Счита, че на основание чл. 23 ЗПК не дължи на кредитора сума над главницата, с оглед което и предявява иск за заплатената над тази сума разлика. Моли за уважаване на исковете и претендира разноски.

Постъпил е в срок отговор на исковата молба, с която ответникът оспорва предявените искове. Не отрича сключването на договора и че по силата на същия е предоставил на ищеца сумата от 2000 лева. Отрича при сключването на договора и със 1 същия да са нарушени императивни норми на закона. Поддържа, че клаузата, с която е уговорена процесната неустойка, е валидна и отговаря на всички изисквания на действащото законодателство. Обръща внимание, че неустойката е дължима само за периода, през който потребителят не е предоставил обезпечение. Излага подробни съображения относно същността, функциите и размера на неустойката, като счита, че с оглед обезщетителния характер на вземаето, същата по дефиниция не се включва в ГПР. Оспорва клаузата да има неравноправен характер, като счита, че кредитополучателят е можел да прецени икономическите последици от сключването на договора, в т.ч. и тези относно дължимата неустойка. Излага подробни доводи в подкрепа на становището си, че оспорената клауза не противоречи на закона и добрите нрави. Признава, че му е заплатена сума в размер на 202,27 евро над чистата стойност на сумата за главница, но счита, че договорът е действителен и сумата е заплатена на годно правно основание. Моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски. Излага доводи във връзка с приложението на чл. 38 ЗАдв.

Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, че помежду им е бил сключен процесният договор за потребителски кредит, по който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 2000 лева, която последният се е задължил да му върне, както и че ищецът е заплатил на ответника сума над главницата в размер на 202,27 евро.

Като доказателство по делото е представен екземпляр от процесния договор за кредит, предоставен от разстояние № ** ****/** **** г. В същия е посочено, че приложимият към кредитното правоотношение ГПР възлиза на 42,58 %. Съгласно чл.1 от договора страните са уговорили потребителят да осигури обезпечение на задълженията си по същия под формата на банкова гаранция или физическо лице поръчител, който да се задължи солидарно с длъжника.

Съгласно клаузата на чл. 17 от договора, че ако страните са договорили предоставянето на обезпечение (поръчител или банкова гаранция), както е в случая, кредитополучателят следва да осигури същото в тридневен срок от сключването, а обезпечението следва да бъде одобрено от кредитора.

Съгласно чл. 27, в случай на неизпълнение на задължението по чл. 17, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Страните са се съгласили, че неизпълнението на задължението по чл.17 причинява на кредитора вреди в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита били базирани на предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. Потребителят се е задължил да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска за периода през които не е осигурил договореното обезпечение. Ако се осигури обезпечение, макар и след изтичането на срока по чл.17, неустойка не се дължи.

Съгласно представения по делото погасителен план дължимата неустойка за непредставяне на обезпечение е в размер на 1589,88 лева, която се заплаща заедно с погасителните вноски по договора за кредит.

Между страните не е спорно, че при посочване на ГПР в договора за потребителски кредит, кредиторът не е взел предвид и не е включил неустойката за неосигуряване на обезпечение. Съдът намира по реда на чл. 162 ГПК, че ако това 2 вземане участва като компонент в ГПР, то същият би възлизал на 435 %.

При така установеното от фактическа страна, по приложението на правото съдът намери следното:

За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания.

Съдът дължи да се произнесе само по пороците, наведени от страната с исковата молба, рефлектиращи върху действителността на договора според тяхната тежест, като безспорно противоречието на договора с императивни норми на закона се явява найтежкият порок. Следователно и първо следва да се обсъдят доводите на ищеца, че в договора за кредит не е бил посочен реално приложимият към кредитното правоотношение ГПР, доколкото не е включена като разход по кредита процесната неустойка за неосигурено обезпечение.

Предявеният главен иск за прогласяване недействителността на договора за потребителски кредит съдът намери за основателен, като съображенията за това са следните:

Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага извод, че така наложената от кредитора неустойка представлява скрито възнаграждение за него. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се предостави по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, отговарящо на изключително завишени изисквания към финансовия и кредитния статус или банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора и срока за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури банкова гаранция или физическо лице - поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства за отпускане на кредит с размер от 2000 лева с кратък срок на погасяване. С други думи, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати, въвеждайки основание за договорна отговорност на потребителя, който да дължи неустойка в значителен размер спрямо този на главницата по съответния договор, като още към момента на сключване на договора съдът приема, че за кредитора е било ясно, че задължението на потребителя няма да бъде изпълнено, съответно ще са налице предпоставките за дължимост на тази сума.

Следва също така да се акцентира на задължението на кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. В случая, ако кредиторът е преценил, че би сключил договор за кредит с конкретния длъжник само при условията на осигурено обезпечение, то изискването за предоставяне на обезпечение следва да е било изпълнимо преди сключването на договора, а не след него. На практика се получава така, че с тези клаузи кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора, като с последното се освобождава от своето преддоговорно задължение. Последното обаче води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.

Основателно на следващо място, от страна на ищеца по предявените искове се 3 поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. В конкретния случай не са необходими специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия неустойката, не нарушава това изискване, а при тяхното включване с положителност би бил надхвърлен законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В договора е посочено, че неустойката се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски по договора, като увеличава нейния размер. Както се посочи, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на разходите.

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.

В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че вземането за неустойка бъде включено, то несъмнено процентът на разходите ще надхвърли допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.