Решение № 1825 от 22.07.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1825 гр. Бургас, 22.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДАРИНА К. ЙОРДАНОВА при участието на секретаря ЖАСМИНА Н. СЛАВОВА като разгледа докладваното от ДАРИНА К. ЙОРДАНОВА Гражданско дело № 20262120100917 по описа за 2026 година

Производството е образувано по исковата молба на В. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Б****, чрез пълномощника адв. М. В. М., против „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК 201513004, със седалище и адрес на управление гр. С*****, представлявано от С. И. Г., чрез пълномощника юрк. Ю. А. Б., с която се иска прогласяване на нищожността на клаузата „Динамично плащане“ по Договор за кредит № MAX_500085886 от 18.07.2025г., поради противоречието й с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/ и поради това, че e сключенa при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 21 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че на 18.07.2025г. между ищцата и ответника е сключен договор за кредит, с който на В. В. бил предоставен кредит в размер на 1300лева, при ГПР 53.79%, годишен лихвен процент 44.41 % при срок на кредита от 14 месеца. Посочва, че в чл. 9 от процесния договор се съдържа задължение за кредитополучателя да заплати допълнителни услуги „Динамично плащане“ в размер на 1764.84 лева. Излага подробни аргументи за нищожност на клаузата, поради противоречие с добрите нрави, тъй като сумата на допълнителните услуги не е включена в ГПР и поради противоречие с чл. 10а, ал.2 ЗПК.

Ангажирани са писмени доказателства.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който искът се оспорва като неоснователен и се иска неговото отхвърляне. Излагат се подробни съображения за валидността на договора и на оспорената клауза. Оспорват се доводите за неправилно определяне на ГПР и нарушения на чл.10а ЗПК. На следващо място се твърди, че допълнителните клаузи не са задължително условие за сключване на кредита.

Затова се иска отхвърляне на иска.

Предявеният иск е с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД във вр. с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.

1

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не е спорно и се установява от представените доказателства, че между страните е сключен процесният Договор за кредит № MAX_500085886 от 18.07.2025г., както и че ищцата е получила от ответното дружество сумата от 1300лева. Видно от клаузите на договора, кредитът е отпуснат при следните параметри: размер на кредита: 1300 лева, погасителната вноска: 120,65 лева, в която са включени част от дължимата главница и лихва; брой погасителни вноски: 14, срок на кредита: 14 месеца, обща стойност на плащанията:

1689,10 лева, годишен процент на разходите (ГПР): 53,79 %, фиксиран годишен лихвен процент в размер на 44,41 %, с първа погасителна вноска 20.08.2025г. и последна 20.09.2026г. Съгласно чл. 9, ал. 1 от договора при кандидатстването за кредит ищцата изрично е заявила желание да ползва услугата „динамично плащане“ за своя кредит при условията на раздел V, т. 7. 3. от приложимите към договора Общи условия, за което дължи сума в размер на 1764,84 лв., платима на равни части, добавени към всяка една погасителна вноска. Това води до повече от двукратно увеличение както на размера на общо дължимата сума по кредита - 3453,94 лв., както и на размера на месечната погасителна вноска - 246,71 лв. В чл. 10 от договора е предвидено, че при пълно предсрочно погасяване на кредита кредитополучателят дължи плащане на 40% от оставащата неплатена част от сумата за динамично плащане.

Договорът е сключен при Общи условия, но такива не са представени по делото.

Спорен по делото е въпросът за валидността на оспорената договорна клауза.

Несъмнено сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския кредит. В случая кредитополучателят се явява потребител, по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва от закрилата на закона и посочените по-горе разпоредби, освен ако търговецът не установи, че клаузата по договора е била индивидуално уговорена /чл.146, ал.4 ЗЗП/, което обстоятелство не се доказа от ответното дружество. Затова, доколкото не е налице изключението по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, следва да бъде извършена преценка за противоречието на атакуваните клаузи с изискването за добросъвестност и наличието на значително неравновесие между правата и задълженията на доставчика и потребителя.

Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. По делото не са представени приложимите Общи условия, но те са общодостъпни на интернет страницата на ответника, на следния интернет адрес: https://www.maxcredit.bg/terms. Според т. 7.3 от приложимите Общи условия срещу изрично заявено желание да ползва допълнителната услугата „динамично плащане“ кредиторът осигурява свой представител, който ще посещава настоящия адрес на кредитополучателя или друго предварително уговорено с него място, при условие, че то се намира в квартала по настоящия адрес на кредитополучателя, в рамките на работното време на кредитора, за да извърши кредитополучателят редовно плащане (плащане не по-късно от датата на падежа), съобразно условия, които кредитополучателят трябва да спазва.

Съдът намира, че клаузата от договора за кредит, с която е предвидено заплащане на възнаграждение за допълнителна услуга „динамично плащане“, е неравноправна по смисъла 2 на чл. 143 ЗЗП. Уговорената допълнителна цена за услугата по „динамично плащане“ нарушава императивни норми на ЗЗП, като същата е в противоречие с добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя. С оглед характера на допълнителна услуга, уговореното за нея възнаграждение е явно непропорционално, тъй като надхвърля размера на отпуснатия кредит, ведно с дължимата по него лихва. Сумата по съществото си представлява заплащане на възнаграждение за евентуално осъществяване на бъдещи действия, свързани с управлението на кредита, респ. неговото погасяване, тоест уговорени възможности за длъжника да оперира гъвкаво в отношенията си с кредитора по повод на заплащане на погасителните вноски. Тази „допълнителна услуга“ представлява общ разход по кредита и няма характера на допълнителна такива, поради което е налице нарушение на императивната забрана на чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителския кредит, което налага извод за нищожност на клаузата. Това е така, защото уговорката води до нарушение на принципа на добросъвестност и справедливост при договарянето и заобикаля забраната за кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквато несъмнено е „услугата“ по „динамично плащане“. Съгласно приложимия закон и при анализ на представените доказателства съдът намира, че по отношение на уговорената цена на допълнителната услуга е налице нарушение на императивни норми на ЗЗП и ЗПК, както и че противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя. Отделно от изложеното, видно от Общите условия, в ГПР не са включени разходите за допълнителни действия от страна на Кредитора, когато тяхното предоставяне не е задължително условие за отпускането на Кредита или получаването му при предлаганите условия. Следователно в посочения размер на ГПР от 53,79 % не е включено възнаграждението за динамичното плащане, с което се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, който забранява ГПР да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. И без използването на специални знания е видно, че при съобразяване на таксата динамично плащане (която надвишава размера на кредита и възнаградителната лихва, взети заедно), действителният размер на ГПР по кредита би надвишил в пъти законовият максимум от 59,55 %, и следователно е уговорен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал.

4 ЗПК. Размерът на разходите за динамично плащане по конкретния договор е информация, с която кредиторът е разполагал предварително, тъй като са включени в погасителния план.

Тези разходи следва да бъдат заплатени от потребителя във връзка с изпълнението на договора за кредит, поради което попадат в понятието „общи разходи по кредита“ и следва да бъдат включени в ГПР по процесния договор за потребителски кредит. Невключването им в ГПР има за цел да създаде една невярна представа относно действителния размер на общите разходи по кредита, така че той да съответства на установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум.

В случая услугата „динамично плащане“ не е предвидена изрично като задължително условие за сключване на договора, но представлява търговска практика на кредитора, която цели да прикрие действителните разходи по кредита. Този извод следва от приобщаването им към общата сума по кредита и включването им в месечните погасителни вноски. В подкрепа на този извод е и уговорката на чл. 10 от договора, съгласно която дори при пълно предсрочно погасяване на кредита кредитополучателят дължи 40% от оставащата неплатена част от сумата за динамично плащане, т.е. това е допълнителна скрита печалба за кредитора дори и в случай на непредоставяне на „услугата“.

Тук следва да се посочи, че нарушаването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е толкова съществено, че е скрепено от законодателя с една по-тежка санкция, а именно 3 недействителност на целия договор, за което съдът е длъжен да следи служебно. В този смисъл е и произнасянето по решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/ 22 на СЕС, с което се приема, че описаната конструкция, която цели да прикрие действителните разходи по кредита попада в обхвата на понятията „общи разходи по кредита за потребителя“ и „годишен процент на разходите“. Посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му. Следователно кредиторът не е изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което е предвидено като основание по чл.

22 ЗПК за обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен и потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

В настоящия случай обаче, макар и да констатира недействителността на договора, съдът е длъжен да се произнесе в рамките на заявената от ищеца претенция.

Тук следва да се посочи, че липсват доказателства по делото в подкрепа на възраженията на ответника за извършен от ищцата отказ от услугата динамично плащане и последващото й „премахване“ от дължимата сума по кредита. Ирелевантно за изхода на делото е и отправеното от кредитора изявление за опрощаване на всички дължими суми над главницата, както и че кредитът се третира като безлихвен и би бил приключен в случай че ищцата плати отпусната главница, ведно с начислената лихва за забава.

С оглед всичко изложено, съдът намира, че клаузата на чл. 9, ал. 1 от сключения между страните Договор за кредит № MAX_500085886 от 18.07.2025г., предвиждаща заплащане на сума за динамично плащане в размер от 1764,84 лв., е нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и като сключена при неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, поради което искът като основателен следва да бъде уважен.

С оглед изхода от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски се дължат в полза на ищцата, в размер на 36,09 евро (70,59 лв.) - платена държавна такса. По отношение на размера на адвокатското възнаграждение, което следва да се определи в полза на адв. М., съдът съобрази фактическата и правна сложност на настоящето дело, както и направеното възражение относно неговия размер, поради което определи, че на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. и при съобразяване критериите на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв., в полза на адв. М. следва да се присъди възнаграждение в размер на 292,35 евро (571,78 лв.) с включен ДДС. – съобразено с минимума по наредбата с вкл. ДДС. По делото не са налице доказателства, от които да се направи извод за това, че ищцата не се явява материално затруднено лице, поради което съдът приема, че са налице предпоставките за заплащане на оказаната безплатна адвокатска защита в размер съобразен с минималния по наредбата.