Решение № 4178 от 29.09.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4178 гр. Пловдив, 29.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330107109 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от С. С. В., ЕГН **********, с адрес ******, чрез адв. С. Н., против „Креди Йес” ЕАД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление гр. Хасково, бул. „България“ № 196, с която е предявен иск за признаване за установено, че клаузата на чл. 6.2 от Договор за паричен заем № ****** към искане №****** от 11.03.2025 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1490,66 лв., е нищожна като противоречива на добрите нрави, заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили Договор за паричен заем № ****** към искане №****** от дата 11.03.2025 г. за сумата от 2 200 лв., при ГПР 61,402 % и месечен лихвен процент от 4,100 %. Твърди се още, че в чл. 6.1 от договора е предвидено задължение за длъжника да предостави обезпечение на кредита, изрично посочено в договора и общите условия към него, като при неизпълнение на това задължение, същият дължал неустойка по чл. 6.2 от договора в размер на 1490,66 лв., дължима разсрочено с месечните вноски по погасителния план.

Ищецът поддържа, че бил усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължал плащане на неустойката. Твърди и излага аргументи, че с уговарянето на неустойката се заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, неустойката представлявала допълнителна печалба, извън възнаградителната лихва. Счита, че неустойка за непредоставяне на обезпечение, с оглед нейния размер излиза извън присъщите на една неустойка обезщетителна и обезпечителна функции, 1 съгласно т.3 на ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, и цели обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и не служи за обезпечаване на задължението по кредита или обезщетяване на вредите за кредитора. Последното се извеждало още от размера на неустойката, краткия срок за предоставяне на поръчителство или друго обезпечение и обичайната практика при добросъвестно договаряне при договорите за кредит.

Неустойката в случая се явява източник на скрита печалба за кредитора, а не целяла реална защита на кредиторовия интерес от непредоставяне на обезпечение на кредита от страна на длъжника. В тази насока се развиват съображения и се заключава, че доколкото така уговорена неустойката не била отчетена в договора като част от ГПР по кредите, то последният не съответствал на действително приложимия такъв в отношенията между страните, нито реалния лихвен процент съответствал на посочения в договора.

Въз основа на развитите съображения моли за уважаване на иска и присъждане на съдебни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредит Йес“ ООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявената искова претенция. Признава се, че на 11.03.2025 г. между страните е сключен Договор за паричен заем № ****** към искане №****** за сумата в размер на 2 200 лева, при посочено в исковата молба съдържание. Твърди се, че ищецът не е изпълнил задължението си за представяне на обезпечение, поради което му била начислена неустойка, посочена в погасителен план, с който същият се запознал. От правна страна се посочва, че в договора е посочена ГПР, който отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В процента на оскъпяване не следвало да бъде включвана неустойката по договора, доколкото тя била индивидуално уговорена, и същата била последица от неизпълнение на договора. Посочената клауза не противоречала на добрите нрави, доколкото неустойката не била прекомерна и не излизала извън присъщите й функции.

Отделно от изложеното, ищецът разполагал с 14-дневен срок след сключване на договора, в който можел да се откаже от същия. По развитите в отговора съображения се моли за отхвърляне на иска и присъждане на сторените разноски. Възразява се срещу претенцията за разноски на ищцовата страна.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е представен сключен между ищеца С. В., като кредитополучател, и „Креди Йес” ЕАД, като кредитодател, Договор за паричен заем № ****** към искане № ****** от 11.03.2025 г., за сумата от 2200 лв., при фиксиран месечен лихвен процент от 4,100 % и годишен процент на разходите – 61,402 %, и срок на договора от единадесет месеца Съгласно чл.

6.1 от Договора, кредитополучателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да осигури едно от посочените в договора обезпечения - Ипотека върху недвижим имот; Особен залог върху движимо имущество; Банкова гаранция или Ценна книга издадена в полза на заемодател. При непредоставяне на обезпечение в предвидения срок, съгласно 2 чл. 6.2 от Договора, се дължала неустойка в размер на 1490,66 лв.

Представените са още и приложенията към договора за кредит – погасителен план, общи условия и стандартен европейски формуляр. Безспорно е още, че заемът е усвоен от крадитополучателя.

При тези данни съдът намира, че между ищеца и „Креди Йес” ЕАД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № ****** към искане № ****** от 11.03.2025 г., с визираното по-горе съдържание, при което ищецът В. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това и се ползва със закоустановената потребителска закрила, като приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 6.2 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. За безспорно между страните е прието, че процесната неустойката не е включена в ГПР. Същата обаче реално води до оскъпяване на кредита до повече от 50 %, предвид размера на главницата – 2200 лв., срока на договора, който е по-малък от една година, и стойността на неустойката от 1490,66 лв., който е над 65 % от главницата. Доколкото посочения в договора ГПР е 61,402 %, то с включването на неустойката при неговото изчисляване, същият на годишна база положително ще надвиши законоустановения лимит, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.

Следователно установителният иск за нищожността на процесната клауза за неустойка се намира за основателен и като такъв ще се уважи.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание 3 чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В негова полза ще се присъди сумата от 50 лв. разноски за държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакция към момента на сключване на Договор за правна защита и съдействие, в полза на адв. С. Н. следва да се присъди сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ищеца С. С. В., ЕГН **********, с адрес ******, и ответника „Креди Йес” ЕАД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление гр. Хасково, бул. „България“ № 196, че клаузата на чл. 6.2 от Договор за паричен заем № ****** към искане №****** от 11.03.2025 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1490,66 лв., е нищожна на основание чл.

26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, както и основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.

ОСЪЖДА „Креди Йес” ЕАД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление гр. Хасково, бул. „България“ № 196, да заплати на С. С. В., ЕГН **********, с адрес ******, сумата от 50 лева - разноски за заплатена държавна такса.

ОСЪЖДА „Креди Йес” ЕАД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление гр. Хасково, бул. „България“ № 196, да заплати, на основание чл.

38, ал. 2 ЗАдв., на адв. С. Н. от ******, с адрес ******, сумата от 300 лева, представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4