Решение № 22 от 21.01.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 22 гр. Велико Търново, 17.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станислав Стефански

Членове:

Димо Колев

Любка Милкова при участието на секретаря Силвия М. Тодорова като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20234100500759 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на „М.О. 2020“ ООД, подадена чрез пълномощника му адв. В. С. от ХАК против решение № 529/02.08.2023г. по гр.д. № 796/2023г. на ГОРС, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу ответника иск по чл. 327 ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата от 14 145, 43 лв., представляваща дължима цена на продадено дизелово гориво по договор за доставка на течни горива от 01.06.2021г., за която са издадени 5 броя фактури в периода 16.11.2022г. – 18.01.2023г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за недопустимост респ. за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Относно оплакването за недопустимост на атакуваният съдебен акт се изтъква, че районният съд в нарушение на процесуалните правила първо е извършил доклад на делото, а след това е отхвърлил искането на ищеца за постановяване на неприсъствено решение. Акцентира се, че първоинстанционният съд неправилно е отказал да се произнесе по реда на чл. 239 ГПК, въпреки че с били налице всички законови изисквания за това и то при неоспорения от ответника факт на получаване доставката на процесното гориво.

Относно неправилността на обжалваното решение се сочи, че районният съд е нарушил съдопроизводствените правила, като не е дал възможност на жалбоподателят да 1 докаже основанието на предявения иск, след като е оставил без уважение искането му за постановяване на неприсъствено решение. В тази връзка се изтъква, че с нарочна молба изрично е поискано от ищеца да посочи доказателства, ако съдът отхвърли искането му по чл. 239 ГПК. Допълва се още, че при липсата на оспорване от страна на ответника, че е получил процесното количество дизелово гориво, ищецът не е следвало да провежда пълно и главно доказване на това обстоятелство. С тези съображения се иска обезсилване на обжалвания акт и връщане на делото на районният съд с указания за постановяване на неприсъствено решение респ. за отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго, с което да се уважи изцяло предявения иск. Претендират се разноски.

Препис от въззивната жалба е връчен на другата страна в производството, която в срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК не е депозирала отговор на същата.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Оплакванията на жалбоподателя, че районният съд, при наличие на предпоставките за това, неправилно е отказал да се произнесе с неприсъствено решение и то след като е извършил доклад на делото по реда на чл. 146 ГПК, не са пороци водещи до недопустимост на обжалвания акт. Преценката на първоинстанционният съд по чл. 239 ал. 3 ГПК, че не са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение и разглеждане на делото по общия ред, е относима към правилността на обжалвания акт. В тази връзка наведените във въззивната жалба оплаквания очертават предметните предели на дължимата от въззивният съд проверка по чл.269 изр.2 от ГПК за правилност на ревизирания съдебен акт и налагат произнасяне по съществото на спора.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 327 ал.

1 ТЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 14 145, 43 лв., представляваща обща стойност на доставено му течно гориво по договор от 01.06.2021г., за което са издадени 5 броя фактури в периода м. ноември 2022г. – м. януари 2023г. В исковата молба е посочено, че съгласно сключеният между страните договор за доставка на течени горива от 01.06.2021г. ответникът е бил длъжен да заплати продаденото му количество гориво в 10 – дневен срок от фактурирането му.

Твърди се, че същият не е платил в уговорения срок, поради което е останал задължен 2 за горепосочената сума.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество не е подал отговор на така депозираната искова молба.

От представените пред районният съд писмени доказателства се установява, че страните по делото са сключили на 01.06.2021г. договор за доставка на горива, по силата на който, ищецът като продавач се е задължил да зарежда с течни горива автомобилите на ответник – купувач на бензиностанция „Мираж“ гр. Лясковец.

Съгласно чл. 6.1. и чл. 6.3. от договора продавачът се е задължил да води отчет на заредените горива от автомобилите на купувача и да фактурира на всеки 15 дни зареденото количество гориво, което следва да се заплати от ответника в срок до 10 дни от датата на издаване на фактурата /чл. 8.1/. За периода 16.11.2022г. – 18.01.2023г. продавачът е издал 5 броя фактури за заредено гориво /дизел/ с получател ответното дружество на обща стойност 14 145, 43 лв. с ДДС. Във всяка фактура са посочени документите /с номер и дата/, въз основа на който е издадена, вида и количеството доставено гориво, както и единичната му цена, като никоя от фактурите не е подписана от страните по договора.

От допуснатата на основание чл. 266 ал. 3 ГПК и изслушана пред въззивният съд ССчЕ, уточнена с писмено допълнение на вещото лице по задача 4, се установява, че процесните 5 броя фактури издадени от ищеца са заведени редовно от него в счетоводството му, според направените счетоводни записвания и са включени в дневниците му за продажби по реда на ЗДДС. Вещото лице е установило още, че общата стойност на тези фактури в размер на 14 145, 43 лв. с ДДС е отразена по дебита сметка 411 Клиенти като вземане срещу ответника, както и че липсва пълно или частично плащане по тях. При извършената от него проверка вещото лице е достигнало до извод, че счетоводството на ищеца е водено редовно за относимия към спора период.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Уважаването на исковата претенция с правно основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл.

327 ал. 1 ТЗ е предпоставено от успешно проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца, че между страните е съществувало валидно облигационно отношение по договор за търговска продажба, имащ за предмет описаната в процесните фактури стока – дизелово гориво, че е доставил претендираните количества от нея на ответника, както и размера на вземането си за главница и неговата изискуемост.

По общото правило на закона договора за търговска продажба е неформална сделка /арг. от чл. 293 ал. 1 ТЗ/ и за сключването му не се изисква спазването на определена форма. Достатъчно е наличието на волеизявление от страна на ищеца за продажба на стоките и насрещно волеизявление на ответника за приемане на доставените стоки срещу задължение да плати съответната цена. Обективирането на тези волеизявления, когато се претендират последици от договор за търговска продажба следва да бъде доказано по несъмнен начин.

В случая насрещните волеизявления на страните по продажбеното правоотношение са материализирани в писмен договор от 01.06.2021г., който доказва 3 по категоричен и несъмнен начин сключения между тях договор за търговска продажба, имащ за предмет доставка на течно гориво. По изричната уговорка на страните последната следва да се извърши чрез зареждане на автомобилите на ответника с гориво на бензиностанцията на ищеца. Представените по делото 5 броя фактури, издадени от последния в изпълнение на чл. 6.3. от договора, индивидуализират продаденото гориво по датата на зареждане, по вид, количество и единична цена. Надлежното им вписване в счетоводните книги на ищеца, които са редовно водени по см. на чл. 55 ТЗ и включването им в дневниците му за продажби, обстоятелства категорично установени от неоспореното от страните заключение на ССчЕ, по несъмнен начин установява конкретните параметри на отделните доставки – вид на продадената стока, количество и цена. Вярно е, че представените от ищеца счетоводни документи не са подписани от ответника, но това обстоятелство ги лишава единствено от материална доказателствена сила за получаване на продаденото количество гориво.

В съответствие с чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ изпълнението на задължението на продавача да предаде на купувача закупеното гориво следва да се счита за доказано въз основана на редовно водените счетоводни книги от ищеца през процесния период и надлежното вписване на процесните фактури в тях. Съгласно посочените разпоредби редовно водените счетоводни книги на търговеца могат да служат като доказателство в негова полза, без обаче да имат задължителна доказателствена сила, с оглед на производния си характер, а същата следва да се преценява от съда с оглед на другите обстоятелства по делото и останалите събрани доказателства. Редовното водене на счетоводните книги не се предполага, а следва да бъде установено със ССчЕ. В случая от заключението на допуснатата във въззивното производство експертиза, което съдът кредитира като компетентно и обективно дадено, безспорно се установява редовното водене на счетоводните книги на ищеца за процесния период. Това обстоятелство наред с декларирането на доставките пред приходните органи чрез включването на фактурите в дневниците за продажби, установените въз основа на договора от 01.06.2021г. трайни търговски отношения между страните, както и с оглед уговорения начин за доставка на продаденото гориво – чрез зареждането му в автомобили на ответника на бензиностанцията на ищеца, според настоящият състав на въззивния съд, доказва с нужната степен на сигурност, че фактурираното през исковия период количество гориво е реално доставено на купувача. Ответникът с оглед на процесуалното си поведение не е оспорил това обстоятелство, а и е лишено от всякаква логика осчетоводяването на процесните доставки и включването им в дневника за продажби по ЗДДС, което по правило е свързано с възникване на задължение за ищеца за внасяне на дължимия косвен данък, без да е осъществен факта на доставката.

По изложените съображения настоящият състав на ВТОС намира, че ищцовото дружество е прехвърлило правото на собственост върху описаното в процесните фактури по вид и количество гориво и е предало същото в държане на купувача, което е породило задължението на последния да плати уговорената цена /арг. 327 ал. 1 ТЗ/.

Ответникът върху когото лежи тежестта да докаже изпълнение на насрещната си престация, не е ангажирал доказателства за извършено плащане, поради което е останал задължен за стойността на доставените му стоки в размер на 14 145, 43 лв. с 4

ДДС.

При това положение съдът намира, че предявения иск за заплащане на тази сума, представляваща дължима цена на доставено дизелово гориво по договор за доставка на течни горива от 01.06.2021г., за което са издадени 5 броя фактури в периода 16.11.2022г. – 18.01.2023г. е изцяло основателен и доказан, поради което следва да се уважи.

Горнооряховският районен съд е достигнал до различни правни изводи и краен резултат с обжалваното решение, поради което въззивната жалба срещу него се явява основателна. Предвид на това първоинстанционното решение следва да бъде отменено изцяло като неправилно и вместо него бъде поставено друго, с което ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 14 145, 43 лв. с ДДС, представляваща дължима цена за доставено гориво по 5 броя фактури издадени в периода 16.11.2022г. – 18.01.2023г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.