Решение № 6773 от 12.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6773 гр. София, 12.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА В. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Гражданско дело № 20251110119256 по описа за 2025 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.

1, пр. 1 и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите.

Ищецът Й. В. К. твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 202404270107450102 на 27.04.2024 г. за сумата от 2500 лв. при ГЛП 40,65 % и ГПР 49,15 %. Сочи, че на 07.02.2025 г. е погасил предсрочно дължимите суми по договора.

Излага, че съгласно чл. 4, ал. 3 от Договора в срок от един ден след сключването му, е следвало да предостави банкова гаранция за сума в размер на 3084 лв. със срок на валидност до 29.04.2025 г., като при неизпълнение била дължима месечна неустойка в размер на 2004 лв. съгласно чл. 6 от Договора. Така уговорената клауза счита, че представлява скрито възнаграждение за кредитора, т.к. на практика изискванията за предоставяне на обезпечение били неосъществими. Твърди, че неустойката не е включена в размера на ГПР, с което счита, че е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посоченото аргументира, че води до недействителност на целия договор. Претендира връщане на заплатените лихви и други разходи по кредита.

С оглед изложеното ищецът прави искане за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 202404270107450102 от 27.04.2024 г. поради противоречие със закона и за осъждане на ответника да заплати платените лихви и други разходи по кредита, надхвърлящи размера на получените средства, която надвнесена сума се равнява на 962 лева, заедно със законна лихва от 02.04.2025 г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното плащане. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерно на претендираните от ответника разноски. Адв. П. В. П., претендира адв. възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т.2 ЗАдв.

Ответникът „Неткредит“ ООД оспорва предявените искове като неоснователни. Не оспорва, че между страните е сключен Договор за кредит за сумата от 2 500 лв., както и че в размера на ГПР не е включена неустойка. Твърди, че ищецът е извършил плащания в общ размер от 2 014,73 лв. Развива подробни съображения в насока, че договорът е сключен при спазване на всички нормативни изисквания. Твърди, че не е начислил неустойка. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. Не се противопоставя делото да 1 бъде гледано в о.с.з. без присъствието на представител на дружеството. При наличие на предпоставките по чл. 238, ал. 2 ГПК прави искане за прекратяване на производството.

Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

От фактическа страна съдът установява следното:

От приетия по делото Договора за потребителски кредит се установява, че на 27.04.2024 г. „Неткредит“ ООД е предоставил на ищеца кредит в размер на 2 500 лв., със срок на погасяване - 12 месеца, фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,65 %, посочен ГПР в размер на 49,15 % и обща сума, дължима от потребителя в общ размер на 3 084 лв., разсрочена на 12 месечни погасителни вноски по 257 лв. всяка една от тях. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора кредитополучателят е длъжен до края на следващия ден след сключването му да представи гаранция по кредита, а чл. 6 е предвидил неустойка от 2 004 лв. при непредоставяне на такава гаранция.

В приетия по делото Стандартен европейски формуляр, конкретно в неговата част II, т.

8, са разписани изискванията към обезпечението — банкова или небанкова гаранция за сума в размер на 3 084 лв. със срок ва предоставяне до 29.04.2025 г. или двама поръчители с безсрочен трудов договор, с минимум 1 500 лв. брутно възнаграждение и без кредити с повече от 30 дни просрочие. В част III, т. 4.3 на формуляра процесната неустойка е посочена именно като „всеки друг разход, свързан с договора за кредит“, а в отделна т. 4.6 са уредени разходите при просрочени плащания.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдът приема за установено, че при отчитане само на договорната лихва действителният ГПР е в размер на 48,69 %, тоест близък до обявения в договора 49,15 %. При включване и на неустойката по чл. 6 от договора ГПР достига 331,65 %. Вещото лице е установило още, че общо платените по процесния договор суми са на стойност 3 462, 73 лв., от които 2 500 лв. – изплатена главница, 584 лв. - договорна лихва и 378,73 лв. - неустойка. Експертизата е проверила и счетоводството на ответника и е констатирала, че сумите по приложените платежни документи са постъпили по банков път по сметка на ответника. Това се подкрепя и от приложените платежни документи — картови плащания от 01.07.2024 г., 16.07.2024 г., 20.08.2024 г., 30.08.2024 г., 10.09.2024 г. и 20.09.2024 г., както и платежно нареждане от 07.02.2025 г. за 2 014,73 лв. с основание „пълно предсрочно погасяване“.

Възражението на ответника за неуточненост на осъдителния иск е неоснователно.

Предметът на претенцията е ясен — връщане на всичко платено над чистата стойност на кредита — а точният размер се установява по делото чрез счетоводната експертиза и счетоводните записвания на самия ответник.

От правна страна съдът намира следното:

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. По силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР изразява всички общи разходи по кредита за потребителя — настоящи или бъдещи, преки или косвени. Законът изключва от ГПР само разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора, но при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 договорът е недействителен по чл. 22 ЗПК, а при такава недействителност потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита съгласно чл. 23 ЗПК. Законът поставя и максимален таван на ГПР — не повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.

Практиката на Съда на Европейския съюз приема, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени разходи, това лишава потребителя от възможността да определи обхвата на задължението си по същия начин, както и когато ГПР изобщо липсва, а националното право може да предвиди санкция, при която кредиторът губи правото си на лихви и разноски. В същия смисъл ВКС е посочил, че не е достатъчно ГПР да е отбелязан само като глобална величина, без от договора ясно да 2 се извеждат всички разходи, свързани с кредита, защото целта на закона е потребителят да разполага с пълна, точна и ясна информация за икономическите последици от договора.

Спорният въпрос по делото е дали неустойката по чл. 6 от договора действително представлява разход при неизпълнение, който може да остане извън ГПР, или по съществото си е част от цената на кредита.

Настоящият състав приема второто. Самият кредитор е квалифицирал тази сума в стандартния европейски формуляр като „друг разход, свързан с договора за кредит“, а не като разход при просрочие. Тъкмо разделът за просрочени плащания е уреден отделно и там е посочено единствено обезщетението за забава в размер на законната лихва. Това вътрешно съдържание на собствените документи на ответника опровергава поддържаната в процеса теза, че сумата е извън общите разходи по кредита. Задължението за обезпечение не предхожда отпускането на кредита, а следва неговото сключване и усвояване — кредитът се отпуска веднага, а гаранцията следва да бъде представена едва до края на следващия ден.

Това означава, че кредиторът съзнателно предоставя заема без обезпечение и още при сключването на договора предвижда по-висока цена на кредита при липсата му. По-ниската цена е обусловена от бъдещо и несигурно събитие — евентуално последващо осигуряване на гаранция. Подобна конструкция в сходни спорове е възприемана и от съдилищата като разход, който следва да участва в ГПР, когато е предварително разсрочен и функционално увеличава цената на кредита. Условията за предоставяне на гаранцията са формулирани толкова рестриктивно и в толкова кратък срок, че за средния потребител, търсещ бърз необезпечен кредит от 2 500 лв., те не очертават реалистична алтернатива. Изискването за гаранция за сума в размер на 3 084 лв. със срок до края на договора или за двама поръчители със строго определен трудов и кредитен профил, при срок до края на следващия ден, прави икономически вероятна именно хипотезата на дължимост на допълнителната сума. Това показва, че клаузата не обезщетява конкретно настъпили вреди, а служи да прехвърли в тежест на потребителя по-висок риск и съответно по-висока цена на кредита. Неустойката не е уговорена като еднократна последица от установено неизпълнение, а е разсрочена и се събира заедно със следващите погасителни вноски. По този начин тя функционира като допълнително възнаграждение, а не като класическа санкция за вреди. Именно затова и вещото лице е изчислило, че при включването в цената на кредита ГПР достига 331,65 %, а общата сума по договора нараства до 5088 лв. Ответникът сам признава в отговора си, че включването на неустойката би довело до надхвърляне на законовия праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Следователно посочените в договора ГПР от 49,15 % и обща сума, дължима от потребителя в размер на 3 084 лв. не отразяват реалната цена на кредита при предвидения в самите договорни и преддоговорни документи механизъм. Потребителят е поставен в положение да подпише договор, в който официално е обявена една цена на кредита, а в същото време в същите документи е предвиден още един съществен разход, който не участва в тази цена. Това представлява неточна и непълна информация по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. При наличие на специалната санкция по ЗПК не е необходимо спорът да се разрешава чрез самостоятелно обсъждане на общите основания по чл. 26 ЗЗД.

Оттук следва, че ищецът е дължал единствено чистата стойност на кредита — 2 500 лв.

По счетоводни данни на ответника и по заключението на вещото лице обаче по договора са платени общо 3 462,73 лв. Разликата от 962,73 лв. представлява платени без основание 584 лв. договорна лихва и 378,73 лв. неустойка. Тези суми подлежат на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 23 ЗПК.

При този изход на делото право на разноски има ищецът.

Същият претендира заплащането на 50 лева /25, 56 евро/ държавна такса и 350 лева /178, 95 евро/ – изплатено възнаграждение на вещото лице по изслушаната ССчЕ.

Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в общ размер на 204, 51 евро – съдебни разноски.

3

С Определение № 27248/24.06.2025 г. ищецът е освободен от заплащането на държавна такса над 50 лева до пълния дължим размер от 100 лева по предявените искове. Предвид изхода на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сума в размер на 25, 56 евро – държавна такса.

Процесуалното представителство на ищеца се е осъществило от адвокат П. П. на основание пълномощно и сключен Договор за правна защита и съдействие от 11.03.2025 г., в който е посочено, че услугата се представя на доверителя на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

Ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът определя адвокатското възнаграждение на 120 евро поради следните аргументи: ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение; делото е за обявяване на договор за потребителски кредит за нищожен предвид наличието в него на договорки, по които има богата и едностранна практика и поради това не е била необходима допълнителна подготовка на адвоката за написването на исковата молба, вторият иск е за връщане на сума, която е предварително ясна за ищеца, видно от точното й посочване в исковата молба по делото са проведени две открити съдебни заседания, като второто е проведено поради неизготвянето в срок на допуснатата ССчЕ, единственото доказателство извън представените към исковата молба писмени е приетата по делото ССчЕ.

Разпечатката съдържа 35 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ec532f28-5f66-484f-89dc-c46ae256ad60