Решение № 242 от 15.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 242 гр. София, 15.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Съдия:

СТОЙЧО Т. П. при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. П. Въззивно гражданско дело № 20211100508545 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20104263 от 24.04.2021 г., постановено по ГД № 8861 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 143 граждански състав, по предявените от „А. за с. на в.“ ЕАД срещу А. З. П. кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 99, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗД, вр. чл. 9 и 33 от ЗПК и чл. 86 от ЗЗД е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 600,00 лв., представляваща главница, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 28.06.2018 г.; и сумата от 182,93 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение за периода от 28.06.2015 г. до 28.06.2018 г., като предявените искове са отхвърлени за следните суми: обезщетението за забавено изпълнение – за разликата над уважения до пълния предявен размер от 350,51 лв. и за периода от 07.06.2014 г. до 28.06.2015 г.; сумата от 348,15 лв., представляваща договорна лихва за периода от 06.06.2014 г. до 24.10.2014 г.; както и сумата от 45,00 лв., представляваща такса за разходи за с. на просрочени задължения, за които 1 суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 01.08.2018 г. по ЧГД № 42518 от 2018 г. по описа на СРС.

Решението на СРС е обжалвано от ответника А. З. П., чрез назначения му особен представител адв. А. Ч. в частта, с която исковата претенция е уважена. Въззивникът излага следните съображения за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част. Сочи се, че първоинстанционният съд не е обсъдил задълбочено и в цялост обстоятелствата, обуславящи неоснователност на исковата претенция, възраженията за присъждане на разноски както в исковото, така и в заповедното производство, както и възражението за липса на правен интерес за завеждане на настоящия иск. Твърди, че ответникът няма никакви задължения към цедента към момента на сключване на договора за цесия, ответникът не е уведомен за цесията. Твърди се, че искът е неоснователен, тъй като се основава на нищожен договор – сключен без представяне на необходимата преддоговорна информация. Сочи се, че в представеното пред съда Приложение № 1 към Рамков договор за цесия процесното вземане не е индивидуализирано в размера, посочен в заявлението по чл. 410 от ГПК и в исковата молба. Релевират се доводи за неправилност извода на СРС, че вземането не представлява периодично плащане, респ. се погасява с 5годишна погасителна давност, а не с тригодишна такава. Излагат се доводи във връзка с обявяване кредита за предсрочно изискуем. Сочи се, че искът е неоснователен и предвид това, че предметът на делото е обвързан от основанието и размерът на вземането, заявени в заповедното производство.

Ето защо отправя искане до Софийски градски съд като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия „А. за с. на в.“ ЕАД, с който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба, респ. за правилност на първоинстанционното решение в обжалваната част по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли въззивният съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част.

В частта, с която исковата претенция е отхвърлена, първоинстанционното решение в влязло в сила, тъй като не е обжалвано в 2 срок от ищеца, респ. не е предмет на въззивна проверка – арг. от разпоредбата на чл. 296, т. 2 от ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Предявени за разглеждане са кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 99, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗД, вр. чл. 9 и 33 от ЗПК и чл. 86 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд е постановил обжалваното решение, като е приел, че между „И.А.М.“ АД като заемател, и ответника като заемополучател е съществувало валидно облигационно отношение, породено от договор за 3 паричен заем, по силата на което заемателят е предоставил в заем на ответника сумата в размер на 600,00 лв., напълно усвоена от последния.

Ответникът е следвало да върне получената в заем сума до 24.10.2014 г.

Ответникът не е изпълнил задължението си да върне получената в заем парична сума нито на падежа, нито до приключване на съдебното дирене в производството пред първата инстанция. Описаното вземане е цедирано на ищеца по силата на рамков договор за цесия и Приложение № 1 към него, сключени между „И.А.М.“ АД като цедент и ищеца по делото като цесионер, като за цесията ответникът е уведомен надлежно в рамките на исковото производство по правилата на ГПК. При това положение исковата претенция за заплащане на сумата от 600,00 лв. – главница по договора за заем, е приета за основателна, доколкото същата не е погасена и по давност, а като законна последица от това е прието, че се дължи и законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. По отношение на обезщетението за забава първоинстанционният съд е приел, че същото е основателно за периода от 28.06.2015 г. до 28.06.2018 г. и за сумата от 182,93 лв., доколкото ответникът своевременно е релевирал възражение за изтекла погасителна давност.

Изложените фактически констатации и правни изводи, които районният съд е направил въз основа на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства, напълно се споделят от настоящия въззивен състав, като на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях без да е необходимо да ги повтаря.

Независимо от това във връзка с оплакванията в жалбата е необходимо да се добави следното.

Въззивният съд намира за неоснователно оплакването, че производството е недопустимо, тъй като липсва правен интерес от завеждане на иска. Установителният иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК по последици се приравнява на осъдителния такъв. Правен интерес е налице винаги, когато ищецът иска ответникът да бъде осъден да му заплати определена парична сума, за която твърди, че не му е платена, а дали това действително е така е въпрос по същество. В разглеждания случай исковото производство е допустимо и правилно предявените искове са разгледани по същество от първата инстанция.

4

Въззивният съд намира, че ответникът е надлежно уведомен за станалата цесия с връчване на исковата молба, към която е приложено уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. В този смисъл е и практиката на ВКС (например в Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК).

На следващо място, процесният договор за кредит не е нищожен.

Нищожни са само отделни негови клаузи, които правилно са приети от първата инстанция за такива и първоинстанционният съд правилно е отхвърлил като неоснователна претенцията на ищеца за в.та, основаващи се на тези клаузи. Приложение намира правилото на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, съгласно което нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. С изключение на посочените от районния съд клаузи, останалите уговорки между страните в своята съвкупност представляват източник на валидно договорно правоотношение.

Напълно обяснима е разликата между сумите, посочени в Приложение № 1 към Рамков договор за цесия, и тези претендирани със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и исковата молба. В приложението е посочено, че общият размер на в.та, който се цедират, е 1008,81 лв., която е сбор от следните суми: 600,00 лв. за главница, 348,15 лв. за договорна лихва, 45,00 лв. за разходи за с. на вземането и лихва за забава в размер на 15,66 лв., но тази стойност е изчислена към 01.12.2014 г. Найнапред, следва да се посочи, че относно част от вземането е налице пълно съответствие. Относно претендираната главница, договорна лихва и такса за разходи за с. на вземането е налице пълно съвпадение и на трите места – в приложението, в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и в исковата молба е посочен един и същ размер – 600,00 лв. за главница, 348,15 лв. за договорна лихва и 45,00 лв. за разходи за с. на вземането. Разликата идва от последния компонент – мораторната лихва, който, за разлика от останалите стойности, не е константна величина, а е променлива такава и зависи от периода на забавата. В приложението е посочена лихва за забава в размер на 15,66 лв., но тази стойност е изчислена към 01.12.2014 г. А лихвата за забава, която се претендира със заявлението по чл. 410 от ГПК и исковата молба е в размер на 350,51 лв., но с крайна дата 5 подаването на заявлението в съда – 28.06.2018 г. Т. е. разликата в размера на сумата, която се претендира за мораторна лихва, се дължи на различния краен период, за който е изчислена, което несъответствие е напълно допустимо.

Правилен е изводът на първата инстанция, че по отношение на главницата по договора за заем е приложима 5-годишната погасителна давност. При договора за заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания.

Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части - аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. В този смисъл практиката на ВКС (например в Определение № 477 от 24.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 196/2017 г., II т. о., ТК;

Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК;

Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК и др.).

В договора за кредит е инкорпориран погасителният план. В тази връзка не е необходимо да е налице изрично подписан от длъжника ответник отделен самостоятелен документ наименуван „погасителен план“, за да се считат изпълнени изискванията на ЗПК в тази насока.