Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2838 от 20.10.2022, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 12742/2021
Вид
Решение № 2838
Подписан
20.10.2022
В сила
20.10.2022
Състав
Станимира Иванова, Райна Мартинова, Божидар Иванов Стаевски

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 2838 гр. София, 20.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря КРАСИМИРА Б. Г.ЕВА като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20211100512742 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20121167/20.05.2021 г. по гр.д. № 22637/2019 г. по описа на СРС, 123 състав „Б.К.“ АД – в ликвидация е осъдено за заплати на Г. В. Ш. сумата от 1777,27 лева – неплатени в срок брутни трудови възнаграждения, дължими за м.

10.2018 и за м. 30.11.2018 г. на основание чл. 128, т. 2 от КТ, ведно със законната лихва върху тази сума от 18.04.2019 г. до окончателното й плащане, сумата от 65,17 лева – лихва върху неплатените в сорк бутни трудови възнаграждения за м. 10.2018 и за 30.11.2018 г. за периода на забавата от 01.12.2018 г. до 17.04.2019 г., включително, на основание чл. 245, ал. 2 от КТ, сумата от 1622,73 лева – възнаграждение за времето на използвания платен годишен отпуск в периода от 01.11.2018 г. до 29.11.2018 г. , на основание чл. 177, ал. 1 от КТ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.04.2019 г. до окончателното й плащане, сумата от 50,53 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неплатеното в срок възнаграждение, дължимо за времето на използвания платен годишен отпуск от 01.11.2018 г. – до 29.11.2018 г.за периода на забавата от 01.01.2019 г. до 17.04.2019 г., включително, на основание чл. 86, ал.1, изр. 1 от ЗЗД, сумата от 661,11 лева – възнаграждение за времето на използвания платен годишен отпуск за периода от 03.12.2018 г. до 11.12.2018 г. на основание чл. 177, ал. 1 от КТ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.04.2019 г. до окончателното й плащане, сумата от 11,95 лева – 1 обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неплатеното в срок възнаграждение, дължимо за времето на използвания платен годишен отпуск от 03.12.2018 г- до 11.12.2018 г., за периода на забавата от 01.02.2019 г. до 17.04.2019 г., включително, на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, сумата от 560 лева – направени по делото разноски за възнаграждение за един адвокат, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 200 лева – направени по изпълнително дело № 180/2019 г. по описа на ЧСИ С.А., образувано по допуснато обезпечение на предявените искове разноски за възнаграждение за адвокат, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, както и сумата от 99,90 лева – направени по изпълнително дело № 180/2019 г. по описа на ЧСИ С.А. разноски за дължими такси, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба вх. № 25132365/24.08.2021, подадена от „Б.К.“ АД, в която са изложени съображения за неговата неправилност.

Поддържа, че решението се явява немотивирано, доколкото имало само обстоятелствена част, но не и правни и фактически изводи, които да обосновават постановяването на обжалвания акт. В своето решение съставът на СРС по никакъв начин не бил обсъдил направените от „Б.К.“ АД възражения, включително и възраженията, че в процесния период, ищецът не бил полагал труд при работодателя, за което в хода на производството били събрани и гласни доказателства, които не били обсъдени. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 25153004/18.10.2021 г. от въззиваемия Г. В. Ш., с който заявява, че с процесното решение първоинстанционният съд е приел, че възраженията на ответника са неоснователни, като правилно е приел, че предявените искове са основателни. От събраните по делото доказателства се установявало, че ищецът е полагал труд по трудово правоотношение за исковия период. Посочва, че разпитания по делото свидетел е изпълнителен директор на ответното дружество, поради което и изявленията му следвало да бъдат ценени като обяснения, а не като свидетелски показания. Независимо от това, неговите показания установявали дължимостта на претендираните суми. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА следното:

Производството по гр.д. № 22637/2019 г. по описа на СРС, 123 състав е образувано по искова молба, подадена от Г. В. Ш. против „Б.К.“ АД, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2, 245, ал. 2, 177, ал. 1 от Кодекса на труда и чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите.

Ищецът твърди, че на 27.02.2017 г. е сключил трудов договор с „Б.К.“ АД, съгласно 2 който е заемал първоначално длъжността „ административен секретар“, а считано от 07.03.2018 г. „организатор отдел Вътрешен контрол“. Уговорено било трудово възнаграждение в размер на 1700 лева. Твърди, че в периода от 01.11.2018 г. до 29.11.2018 г. е ползвал разрешен със Заповед от 29.10.2018 г. платен годишен отпуск, като се е явил на работа на 30.11.2018 г. Считано от 03.12.2018 г. било разрешено ползването на отпуск до 11.12.2018 г., като била издадена и заповед от 30.11.2018 г., с което му е разрешено и ползване на платен годишен отпуск в размер на 11 дни, считано от 12.12.2018 г. до 31.12.2019 г. Твърди, че трудовото правоотношение е прекратено, считано от 01.01.2019 г. на основание чл. 328, ал.1, т. 2 от КТ. Твърди, че не е получил трудово възнаграждение за м. октомври 2018 г. и за 30.11.2018 г., както и възнаграждение за времето на ползване на платения годишен отпуск за периодите от 01.11.2018 г. 29.11.2018 г. и 03.12.2018 г. до 11.12.2018 г. Моли ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 1777,27 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. октомври 2018 г. и 30.11.2018 г., сумата от 65,17 лева – обезщетение за забава върху тази сума, 1622,73 лева, представляваща неизплатено възнаграждение за ползван платен годишен отпуск за периода от 01.11.2018 – 29.11.2018 г., сумата от 50,53 лева – обезщетение за забава върху тази сума, сумата от 661,11 лева – неизплатено възнаграждение за ползван платен годишен отпуск за периода от 03 -11 декември 2018 г. и сумата от 11,95 лева – обезщетение за забава върху тази сума. Претендира и законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане и направените разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника „Б.К.“ АД, с който оспорва предявените искове. Поддържа, че не дължи плащане на исковите суми.

Оспорва, че ищецът е полагал труд по трудовото правоотношение в претендирания период. Твърди, че поради съкращаване на обема от работа и закриване на част от предприятието на дружеството в този период служителят не бил необходим да извършване на трудова дейност, поради което и не му е дължимо заплащане на трудово възнаграждение. Оспорва и дължимостта на възнаграждението за периода на ползвания платен годишен отпуск, тъй като общият размер от 28 дни надвишава полагащият се отпуск. Твърди, че ищецът не е имал право да използва отпуск за 2017 г., тъй като ползването му не е било отложено при условията на чл. 176 от КТ.

Поддържа, че с оглед неоснователността на предявените главни искове, неоснователни били и акцесорните претенции. Моли предявените искове да бъдат оставени без уважение.

В първоинстанционното производство за установяване на настъпилото събитие са събрани писмени и гласни доказателства и е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза.

Не е спорно между страните, а и се установява, че на 27.02.2017 г. между „Б.К.“ 3

АД и Г. В. Ш. е сключен трудов договор № 65/27.02.2017 г., изменен с Допълнително споразумение № 1/07.03.2018 г., по силата на който Г. Ш. е приел да изпълнява длъжността „Организатор отдел вътрешен контрол“. Уговорено било основно брутно месечно възнаграждение в размер на 1700 лева.

Установява се, че в периода от 01.11.2018 г. до 29.11.2018 г. ищецът е ползвал разрешен платен годишен отпуск в размер на 21 работни дни, полагащ му се за 2017 и 2018 г., а в периода от 03.12.2018 до 11.12.2018 г. – в размер на 7 работни дни от полагащия се отпуск за 2018 г.

Със Заповед № 001/31.12.2018 г. на изпълнителнте директори на „Б.К.“ АД на основание чл. 328, ал.1, т. 2 от Кодекса на труда е прекратено трудовото правоотношение с Г. В. Ш..

Във връзка с възражението на ответника, че ищецът не е полагал труд по трудовото правоотношение в исковия период е прието Решение № 675/09.07.2018 г. на КФН и са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Р.Й.Н. – изпълнителен директор на „Б.К.“ АД.

С Решение № 675/09.07.2018 г. на КФН е отнет лиценза на „Б.К.“ АД за извършване на дейност като инвестиционен посредник и като квестор е назначен К.Н.К. за срок до назначаване на ликвидатор от съда, съответно синдик, но не повече от 3 месеца.

Въз основа на приетите по делото писмени доказателства е изготвено и прието, неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице установява, че неплатено възнаграждение за м. октомври 2018 г и за 30.11.2018 г. е в размер на 1777,27 лева, а обезщетението за забава, определено въз основа на този размер за периода от 01.12.2018 г. до 17.04.2019 г. е в размер на 68,12 лева. Дава заключение, че в процесния период ищецът е ползвал платен годишен отпуск от 28 дни и неплатен – 11 дни, като възнаграждение за платен годишен отпуск за периода от 01.11.2018 г. до 29.11.2018 г. е в размер на 1622,73 лева, а за периода от 03.12.2018 до 11.12.2018 г. – 661,11 лева, като обезщетението за забава за периода от 01.01.2019 до 17.04.2019 г. е съответно 48,23 лева и 13,96 лева.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

4

Във връзка с доводите за неправилност на съдебното решение, изложени във въззивната жалба съдът намира следното:

По предявения иск с правно основание чл. 128, т. 2 от Кодекса на труда Трудовото правоотношение по своя характер е възмездно правоотношение, тъй като срещу престираната от работника или служителя работна сила стои задължението на работодателя да заплаща трудово възнаграждение. Това негово задължение е закрепено законово в чл. 128, т. 2 от КТ, в който се предвижда, че работодателят е длъжен в законоустановените срокове да заплаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Работодателят има задължението да изплаща дължимото възнаграждение в пълен размер и в уговорените срокове.

С отговора на исковата молба и с въззивната жалба въззивникът е въвел твърдения, че в исковия период, поради отнемане на лиценза на „Б.К.“ АД за извършване на дейност като инвестиционен посредник, Г. Ш. не е полагал труд по трудово правоотношение, тъй като дружеството не е можело да осъществява дейността, за която е учредено. Действително съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 от Кодекса на труда трудово възнаграждение е дължимо за извършена работа. Това е така, доколкото трудовото правоотношение има за предмет предоставяне на работна сила, а не постигане на определен резултат. Основно задължение на работодателя е да осигури на работника или служителя нормални условия за изпълнение на работата по трудовото правоотношение, за което се е уговорил, като му осигури работата, която е определена при възникване на трудовото правоотношение.(чл. 127, ал.1, т. 1 от КТ). В конкретния случай, ответното дружество е следвало да осигури на Г. В. Ш. възможността да изпълнява задълженията, включени в длъжността „Организатор отдел вътрешен контрол“, като в случай на невъзможност да осигури уговорената работа по независещи от служителя причини Кодексът на труда е дал възможност да предприеме действия без да засяга правата на ищеца, като не му заплаща уговореното възнаграждение (чл. 120, 173, ал. 4, 160 или 328, ал.1, т. 4 от Кодекса на труда).