Определение № 5952 от 18.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5952 гр. София, 18.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20258002103061 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „САКСО БГ”ООД [населено място], с[ЕИК], чрез пълномощник адв. С. Б. Б. от АК- Стара Загора, против въззивно решение № 136/11.02.2025 г. постановено по възз. гр. д. № 17/2024 г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, в частта му с която е потвърдено решение № 2919/26.06.2023 г. по гр. д. № 6095/2023 г. на Районен съд - Пловдив, в частта с която касаторът е осъден на основание чл. 200 ал. 1 от КТ, да заплати на Ц. Т. Ц.: обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука претърпяна от ищеца на 08.09.2016 г. в размер на 7800 лв. и обезщетение за имуществени вреди, настъпили от същата злополука в размер на 400 лв. /въззивното решение в частта, в която са отхвърлени исковете на Ц.: за обезщетение за неимуществени вреди за разликата до размера от 15 600 лв. и за обезщетение за имуществени вреди за разликата до размера от 800 лв., е влязло в сила/.

В касационната жалба се релевират оплаквания за нищожност и недопустимост на обжалваното решение, както и за неговата неправилност, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 281, т. 1- т. 3 от ГПК.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Длъжен ли е съдът, при предявен иск по чл. 200 ал. 1 КТ, да се произнесе по наведено в отговора на исковата молба и в хода на съдебното дирене възражение от ответника но чл. 201 ал. 1 за умишлено причиняване на увреждането /самонараняване на пръстите на лявата ръка на ищеца/. В този случаи работодателят носи ли 1 отговорност за обезвреда на основание чл. 200 ал. 1 КТ, респективно длъжен ли е съдът да изследва наличието и степента на допринасяне от страна на пострадалия на увреждането?“ и 2. „Създадената пречка за разкриването на това обстоятелство и факт от страна на ищеца следва ли да се третира санкционно съобразно правилото на нормата на чл.161 от ГПК?“. По въпросите се твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 111/23.07.2020 г. по гр. д.

№ 2694/2019 г. на ВКС, IV г.о. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1-во, пр. 2-ро и 3-то ГПК – нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по жалбата Ц. Т. Ц. в отговор на касационната жалба излага становище и съображения за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, имаща за предмет въззивното решение по иска за имуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв.

В случая претенцията по чл. 200 ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е с цена 800 лв., поради което въззивното решение по този иск не подлежи на касационен контрол и касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане.

В частта по иска с правно основание чл. 200 ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да уважи предявения от Ц. Т. Ц. против касатора иск за неимуществени вреди до посочения размер, въззивният съд е приел, че са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 200 ал.1 КТ. Приел е, че по силата на сключен трудов договор от 01.02.2016 г. ищецът заемал длъжност „машинен оператор, дърводелство” при ответника, като съобразно представената по делото длъжностна характеристика му било възложено производството на мебели и дървообработване. Приел е, че на 08.09.2016 г. в предприятие за производство на мебели в [населено място] ливада, общ. Дряново в подготвителен цех за разкрояване на материали, Ц. изпълнявал трудовите си задължения, като е настъпила трудова злополука, в процеса на работа с циркуляр при рязане на детайли от дървен материал, при която Ц. при натиск за освобождаване на заклинен детайл между режещия инструмент /диска/ и отвор в основата на циркуляр, разрязал два пръста на лявата си ръка. Посочил е, че обстоятелството, че ищецът е получил нараняването си в хода на работа с циркуляр за дървени детайли било доказано от разпита на свидетелите А. Т. и Р. В., очевидци на инцидента, като св. Т. ясно посочил, че видял и нокътя на пострадалия в близост до циркуляра, след инцидента.

Механизма на трудовата злополука и увреждането на пръстите се потвърждавало и от приетите две съдебно- медицински експертизи, сочещи механизма на причиняване на телесните повреди - пръстите на работника подходили към циркулярния диск надлъжно и това причинило срязването им.

С влязло в сила разпореждане № 146/14.11.2016 г. от ТП на НОИ – Стара Загора злополуката /декларирана от работника/ била обявена за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО.

2

При определяне на размера на обезщетението съдът, въз основа на заключението на СМЕ и събраните писмени доказателства и гласни такива, е съобразил: тежестта на увреждането - в резултат на злополуката работникът получил разрязване на 2- ри и 3- ти пръст от лявата ръка, като при 2- ри пръст раната засегнала дисталната интерфалангиална става, която била частично ампутирана във върховата си част, а на 3-ти пръст липсвал нокът; възстановителния период – според СМЕ лечението е протичало бавно, като ищецът ползвал 164 дни за временна нетрудоспособност; търпените от ищеца болки в областта на травмите ищецът изпитал силни болки, особено през първата седмица след травмата, а в следващите седмици болката била с бавен изходящ характер; установеното от вещото лице, че раните са зараснали дефинитивно, че малките стави между фалангите на 2- ри пръст са в задоволително състояние проксималната/близката до дланта/ е с възстановен нормален обем свиване и разгъване, а дисталната /интерфалангиална/ става е с леко ограничение на свиването: при норма 70 градуса е възможно до 45 градуса, като това ограничение в амплитудата на тази става не затруднява нормалния захват и мощност на лявата ръка.

Отчетено е също, че към момента на личния преглед от вещото лице на ищеца на 07.01.2019 г., функцията на двата травмирани пръста е възстановена, кожните наранявания са зараснали, а нокътните връзки са възстановени. Отчетено е здравословното състояние на ищеца преди злополуката, както и че нетрудоспособността му е била само временна, и че ищецът след протеклия оздравителен процес би могъл да работи. Въззивния състав, отчитайки горепосочените обстоятелства е приел, че като обезщетение за неимуществени вреди следва да се присъди сума в размер на 15 600 лв. Приложил е разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, като е приел, че дължим размер на обезщетението за неимуществени вреди дължимо на ищеца следва да бъде намален на половина, поради установено съпричиняване от страна на работника, в размер на 50 %.

Съдът е разгледал и е приел за неоснователно възражението на работодателя по чл.201 ал.1 КТ, за наличие на факти водещи до изключване отговорността на работодателя, поради причиняване на злополуката умишлено от ищеца и в резултат на негово престъпно поведение – самонараняване и симулиране на трудова злополука с цел извличане на имуществена облага от работодателя. Посочено е, че по делото не е установено работникът Ц. Ц. да се е самонаранявал умишлено. В тази насока не били сочени и не били събрани никакви доказателства. Изводите на работодателя – ответник за самонараняване били основани само и единствено на негови „умозаключения“ за това как протича трудовия процес и как е възможно и логично или не да действа един работник в този технологичен процес, като и на твърдения за „престъпния ум и характер на пострадалия работник“.

Съдът е възприел и довода на работодателя за допусната от ищеца груба небрежност.

Приети са за безспорни обстоятелствата, че ищецът бил запознат с инструкциите за безопасна работа на длъжността, която заемал. Въз основа на заключението на тройната съдебно техническа експертиза е прието, че инцидентът не се дължи на техническа неизправност на машината /циркуляр/, а на проявена небрежност от страна на ищеца.

Според вещите лица било невъзможно нараняването на ищеца след изключване на двигателя на машината. В случая травмата настъпила в резултат на нарушени от ищеца основни 3 правила за безопасна работа, изразяващи се в придвижването на лявата му ръка в опасната зона /зоната на рязане/ на циркулярния диск при работа с форматно- разкройващия циркуляр за дърво. С оглед приетия механизъм на настъпване на трудовата злополука, съдът е посочил, че поведението на работника стои в причинния процес, обусловил настъпването й.

Експертизата установила обаче и втора причина от значение за настъпване на трудовата злополука - допуснати от работодателя нарушения, свързани с липсата на контрол от страна на прекия ръководител „началник цех“ и „отговорник по безопасни условия на труд.

Неизяснен по делото останал и въпроса с какъв точно циркуляр работел ищеца Ц. по време на злополуката: нов и обезопасен с капак или както той обяснил стар и без защитен капак, доколкото от първата СТЕ било установено, че в цеха след настъпилата трудова злополука била извършена реорганизация на работния процес, а също имало и бракувани машини. От протокола за резултатите от извършено разследване на злополуката станала на 08.09.2016 г., било видно, че в ранния етап от разследването на трудовата злополука, работодателя не оказал никакво съдействие на компетентните органи и дори не подписал протокола. При съпоставяне на рисковите фактори от значение за настъпване на трудовата злополука допуснатите от работодателя нарушения от една страна и неспазване на установените процедури за работа от работника от друга, е прието, че и двата фактора имат приблизително еднаква тежест в причинния процес.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.

Твърденията на касатора са, че решението е нищожно, тъй като при постановяването му е взел участие небезпристрастен съдебен състав и небезпристрастен съдия докладчик, който не се е отстранил от участие в съдебното производство след поискания му отвод на основание нормата на чл. 22, ал. 1 т. 6 ГПК в последното проведено по делото публично съдебно заседание проведено на 22.01.2025 г. Законът не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно. По естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Според задължителното тълкуване, дадено решение № 668/15.11.2010 г. по гр.д. № 1790/2009, на ВКС, І г.о., съдебното решение е нищожно, когато е постановено от 4 незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Атакуваното решение не страда от посочените пороци. Следва да се посочи, че по въпроса за порочността на въззивно съдебно решение, в чието постановяване е участвал съдия, по отношение на когото е налице основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, е прието, че наличието на такова основание само по себе си не обуславя дори неправилност на съдебния акт. Съдийското безпристрастие е гаранция за постановяване на правилно решение, тъй като изключва разглеждането на делото и постановяването на решението да бъдат повлияни от каквито и да са странични фактори, които стоят вън от данните по делото и свободното съдийско убеждение при тяхното интерпретиране и прилагане на закона. В този смисъл уреденото в чл.22, ал.1, т.6 ГПК основание за отвод представлява процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или нарочният отказ на съда да се отстрани от делото сам по себе си не може да обуслови извод за неправилност на постановеното решение, ако постановилият го съд не е нарушил норма, която е съществена за правилността на акта като резултат /решение № 98/30.11.2017 г. по гр.д. № 3899/2016 г. на ВКС, II г.о./.