Решение № 11943 от 17.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11943 гр. София, 17.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско дело № 20261110100104 по описа за 2026 година

Предявени са от ищеца С. Д. И. срещу „С“ ООД обективно съединени искове с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, пр. първо ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК и чл. 22 ЗПК за прогласяване на недействителност на договор за кредит № *****/11.04.2025 г. и иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 35,79 евро ( 70 лв.), представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № *****/11.04.2025 г., ведно със законната лихва от 05.01.2026 г. до окончателното й изплащане. Ищецът С. Д. И. твърди, че на 11.04.2025 г. е сключил Договор за потребителски кредит № ***** с ответника, по силата на който последният му е предоставил в заем сумата от 2300 лв. при фиксиран лихвен процент в размер на 49 % и ГПР в размер на 63,58 %. Съгласно процесния договор било предвидено задължение в тежест на кредитополучателя / чл. 6.1/ да осигури обезпечение в 3-дневен срок под формата на банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на посочените условия. При неизпълнение на това задължение било предвидена неустойка в размер на 2424,77 лв. в чл. 7, ал. 5 от процесния договор. Твърди, че неустойката представлява разход по договора и следва да бъде включен в ГПР по договора, а при включването му се нарушавало изискването ГПР да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения.

Неустойката представлявала скрито възнаграждение за кредитора, което оскъпява договора за кредит и е следвало да бъде включено в ГПР. С нея се уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. Твърди, че същата излизала извън присъщите си функции.

Поддържа, че оспорената клауза не е индивидуално уговорена. Излага 1 твърдения, че процесният договор е недействителен в цялост поради погрешно посочване размера на ГПР и невключването на компоненти, които е следвало да бъдат взети предвид при изчисляването му. Ето защо счита, че договорът за кредит е недействителен. Поддържа, че е заплатил сумата от 2370 лева, поради което и при приложението на чл. 23 ЗПК счита, че платената сума от 70 лева е недължимо платена и моли да бъде осъден ответника да заплати дължимата сума. Моли за уважаване на исковите претенции. Претендира присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „С“ ООД подава отговор на исковата молба, чрез адв. Х. М., с който оспорва исковата молба като предявена в условията на злоупотреба с права, нередовна и неоснователна. Поддържа, че процесният договор е в съответствие с изискванията на ЗПК, както и че клаузата за неустойка е валидно уговорена. Твърди,ч е неустойката е договорена под отлагателно условие – 6 дневен срок от сключване на договора и изключва нейната дължимост към момента на сключване на договора.

Поддържа, че потребителят е бил наясно и е имал право да се откаже от договора. Твърди, че неустойката е действителна Оспорва, че неустойката е следвало да включена в размера на ГПР. Оспорва да е налице заблуждаваща търговска практика. Сочи, че потребителят е разполагал с 14-дневен срок за отказ от договора. Оспорва процесната клауза за неустойка да е неравноправна по смисъла на ЗЗП. Моли за отхвърляне на исковете.

Претендира присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства намира следното:

За уважаване на исковете с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че на 11.04.2025г. между С. Д. И. и „С“ ООД е бил сключен договор за кредит № *****/11.04.2025 г., с посоченото съдържание, както и че договорът е нищожен,поради противоречие с посочените в исковата молба материалноправни законови разпоредби. В тежест на ответника е да докаже възражения, заявени в отговора на исковата молба. По иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД В тежест на ищеца е да докаже извършено плащане на исковата сума в полза на ответника. В тежест на ответника е да установи основание за получаване, респ. за задържане на полученото. В тежест на всяка от страните е да установи фактите, на които основава изгодни за себе си последици Безспорни обстоятелства и такива, които не се нуждаят от доказване: На 11.04.2025 г. между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит № *****, по силата на който ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата от 2300 лв. В договора била предвидена неустойка при непредоставяне на обезпечение, чиято стойност не е била взета предвид при определяне на ГПР. Ищецът е платил на ответника по договора за кредит сумата в размер на 2370 лева. Съгласно чл. 6 е договорено, че заемателят се задължава да представи обезпечение по начина и реда и отговарящо на условията, определени от кредитора, а именно поръчител или банкова гаранция.

2

Страните не спорят, че съгласно чл. 7, ал. 5 от договора за кредит, заемателят дължи неустойка в размер на 2424,77 лева.Между страните не се спори, че ищецът е платил на ответника сумата от 2370 лв. по процесния договор за кредит.

Клаузата, по силата на която се предвижда дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето с естеството на сключения договор за заем, налага извод, че тя представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Въведените изисквания създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора или физическо лице - поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 2300 лева. Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка.

Същевременно основателно от страна на ищеца по предявените искове се поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал.

4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. В конкретния случай не са необходими специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия неустойката, е 63,58 %, а при включване на същата размерът на ГПР многократно надхвърля законоустановения максимум по чл.

19, ал. 4 от ЗПК.

С Решение на Съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело № С – 337/23 е прието, че член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.Съдът счита, че вземането за неустойка при несключване на обезпечение на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на 3 разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.

В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че неустойката бъде включена, то процентът на разходите надхвърля многократно допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК В този смисъл Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по дело С-448/17.

Воден от горните съображения, съдът приема, че предявеният главен иск за прогласяване нищожността на договора за кредит, поради противоречие на същия с посочените императивни материалноправни разпоредби на закона е основателен и следва да бъде уважен.

По исковата претенцията за осъждане на ответника да заплати сума в размер на 70 лв., като платена без основание, предвид нищожността на договора за кредит, въз основа на която е платена:

4

Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл.

55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В този смисъл решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ВКС, III ГО и решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III ГО.

Между страните е безспорно, че ищецът е заплатил сумата от 2370 лева по процесния договор за кредит. Видно от чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора за потребителски кредит № ***** от договора, главницата е в размер на 2300 лева.Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.