Решение № 2849 от 16.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2849 гр. София, 14.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20211100509677 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 63570/12.03.2019 г., постановено по гр.д. № 12094/18 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 81 състав, уважен предявения от „ДЗИ-о.з.“, ЕИК ****, срещу С.о., ЕИК ****, осъдителен иск с правна квалификация чл. 411, ал. 1 КЗ вр. чл. 49 ЗЗД за сумата от 593,61 лева, представляваща заплатено застрахователно обезщетение за репариране на вредите, настъпили вследствие на ПТП, реализирано на 19.06.2017 г.

Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските на основание чл. 78 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 25049854/28.06.2022 г., подадена от ответника, с която се обжалва изцяло първоинстанционното решение.

Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постави акт, с който да се отхвърлят изцяло исковите претенции. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца с който се излагат доводи за нейната неоснователност и недоказаност. Моли да се постанови решение, с което да се отхвърли въззивната жалба, респективно да се потвърди първоинстанционния акт, и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

1

Третото лице помагач от страната на ответника – „Софийска вода“ АД не е депозирал отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно.

Съгласно ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС при грешна, респективно при липсва на дадена от първата инстанция правна квалификация, въззивният съд за да обезпечи правилното приложение на императивна правна норма следва да квалифицира исковите претенции, като даде указания относно подлежащи на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответните доказателства. В процесния случай ищецът е представил доказателства за релевантните факти, включени в твърдения правопораждащ фактически състав, поради което е отпаднала необходимостта от даването на изрични указания в тази насока.

При неправилно подвеждане на правния спор под съответната материалноправна норма би се достигнало до недопустимост на решението, само ако съдът е нарушил диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), т.е. когато се е произнесъл не по наведените от страните фактически твърдения, очертаващи предмета на спора, както и съобразно обема и вида на търсената съдебна защита. Въз основа на гореизложеното настоящият състав приема, че първоинстанционното решение е допустимо.

По основателността на иска:

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на въззивното производство е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, за сумата от 593,61 лева, представляваща заплатено застрахователно обезщетение за репариране на вредите, настъпили вследствие на ПТП, реализирано на 19.06.2017 г.

Правопораждащият фактически състав на твърдяното материално право, предмет на главния иск, включва следните елементи: 1) надлежно възлагане на определена работа; 2) наличие на виновно и противоправно действие и/или бездействие на изпълнителя на 2 възложената работа, което е осъществено при или по повод изпълнение на възложеното; 3) и което е в пряка причинно-следствена връзка с претърпените от увредено лице имуществени вреди; 4) действително застрахователно правоотношение между увреденото лице и ищеца;

5) по силата на което застрахователят по имущественото застраховане е изплатил обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна, т.е. не е необходимо наличието на вина на възложителя, но следва да е налице спрямо извършителя на деянието, доколкото правопораждащия фактически състав на процесното притезание по чл. 49 ЗЗД включва в себе си елементи на деликта, очертани в нормата на чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД, макар и относително самостоятелна, е във функционална връзка с отговорността по чл. 45 ЗЗД, т.е. преди всичко следва да се установи наличието на общите предпоставки на деликта, като при недоказването им отпада и отговорността на възложителя. В този смисъл е и т. 3 от ППВС № 7 от 1959 г.

Съгласно приобщената по делото застрахователна полица и останалите писмени доказателства се установява, че процесната вещ, лек автомобил „Тойота“, модел „Корола“ с ДК № СА **** АТ, към момента на настъпване на ПТП, 19.06.2017 г., е била валидно застрахована при ищеца по имуществена застраховка „Каско на МПС“. Причинените вреди на вещта са оценени от застрахователя на стойност 593,61 лева, която сума е изплатена като обезщетение на увредено лице на 26.06.2017 г., съгласно приложеното платежно нареждане.

Разпоредбата на чл. 30, ал. 4 и чл. 31 от Закона за пътищата задължава лицата, които стопанисват пътя, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Наличието на необезопасен участък, независимо дали се намира на тротоара или на пътното платно, представлява неосигуряване на условия за безопасно движение по пътищата, респективно неизпълнение на предвиденото в обективното право задължение на общината. От гледна точка на деликтната отговорност, посоченото деяние представлява противоправно бездействие и ангажира отговорността на общината по реда на чл. 49 ЗЗД. Доколкото в хипотезата на иск по чл. 49 ЗЗД не е необходимо да се установи пълно и главно виновните действия на кое конкретно физическо лице, натоварено да поддържа в изправност и безопасност пътния участък, са в причинно-следствена връзка с настъпилото увреждане, съдът при съобразяване с така даденото разрешение в трайната практика на ВКС правилно е счел, че в конкретния случай са налице всички предпоставки, ангажиращи отговорността на С.о. при условията на чл. 49 ЗЗД. Общинските пътища, в т. ч. всички общински паркове съставляват публична общинска собственост - чл. 8, ал. 3 вр. чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗП. Съгласно чл. 11 ЗОС, имоти и вещи - общинска собственост, се управляват в интерес на населението в общината, съобразно разпоредбите на закона, и с грижата на добър стопанин, а съгласно чл.

31 ЗП, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществява от общините.

Поддържането на пътното платно и тротоарната настилка е задължение на С.о., без оглед на това на кого конкретно е възложена тази дейност, а настъпилите вреди в резултат на бездействието на Общината да контролира надлежното изпълнение на възложената работа 3 обуславя отговорността й по чл. 49 ЗЗД.

От представения доказателствен материал се установя в условията на пълно и главно доказване фактите, включени в правопораждащия фактически състав на деликта.

Протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ, съставен от длъжностното лице в кръга на предоставената му от закона компетентност, поради което същия се ползва с материална доказателствена сила. Следователно съдът е обвързан да приеме, до доказване на противното, че фактите, описани в протокола, са се осъществили по посочения от длъжното лице начин. Обвързващата съда материална доказателствена сила обхваща единствено фактите, които са пряко възприети от вещото лице. Описаните факти в протокола съответстват на събрания писмен доказателствен материал, както и на изготвеното в хода на съдебното дирене пред първа инстанция заключение по допусната СТЕ.

Възражението за съпричиняване от страна на увреденото лице е неоснователно.

Тежестта на доказване е върху страната, която е направила възражението, т.е. същата следва да установи в условията на пълно и главно доказване фактите, от които черпи благоприятни правни последици. При разглеждане на възражението за съпричиняване от страна на увреденото лице, трябва да се вземат предвид задължителните постановки на т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС по т. д. № 1 / 2014 г., според което „съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен.

Неоснователно е възражението на ответника, че рискът е непокрит, т.е. ищецът не е следвало да изплати на увреденото лице дължимото обезщетение за поправяне на вредите.

Същите твърдения не се подкрепят от събрания доказателствен материал, а напротив изрично в общите условия е предвидено, че вредите вследствие на реализирано ПТП подлежат на репариране.

Размерът на причинените вреди, както и причинно-следствената връзка се установяват от събраните писмени и гласни доказателства, кореспондиращи с приетото от първа инстанция заключение на СТЕ, което съдът кредитира като обективно и правилно.

Съгласно същото стойността за необходима за възстановяване на процесния лек автомобил е 855,14 лева.

Съгласно чл. 51 ЗЗД на репариране подлежат всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Нормата на чл. 386, ал. 2 КЗ определя обема на дължимото застрахователно обезщетение, което следва да покрива действително претърпените вреди към момента на настъпването им. Следователно при определянето на размера на претенцията се изхожда от средната пазарна стойност на увреденото имущество към момента на настъпване на застрахователното събитие- в този смисъл решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 667/2008 г., I т. о., ТК; решение № 4

59 от 6.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2367/2015 г., I т. о., ТК; решение № 235 от 27.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1586/2013 г., II т. о., ТК. При предявена по съдебен ред претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, съдът следва да определи същото по действителната стойност на вредата към момента на осъществяване на застрахователното събитие, т. е. по пазарната цена на същата, като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан от минималните размери по методиката към Наредба № 24/2006 г. на КФН (в т. см. и константната съдебна практика, обективирана в Решение № 79/02.07.2009 г. по т. д. № 156/2009 г. на ВКС, І ТО, Решение № 52/08.07.2010 г. до т. д. № 652/2009 г. на ВКС, І ТО, Решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, ІІ ТО; Решение № 209/30.01.2012 г. по т. д. № 1069/2010 г. на ВКС, II ТО.

На основание чл. 271, ал. 1, пр. I ГПК първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.

По отговорността за разноски: