Решение № 219 от 03.12.2021, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 219 гр. Пловдив, 03.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско дело № 20215001000517 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №260156 от 13.04.2021 г.,постановено по т.д.№308/2020 г. по описа на ОСПловдив,ТО,XII-ти състав,е осъден ответника „З.“АД-гр.С. с ЕИК *** да заплати на ищцата Н. В. Щ. с ЕГН ********** сумата от 30 000 лв.,представляваща обезщетение за неимуществени вреди-болки и страдания и неудобства,претърпени от пътнотранспортно произшествие,настъпило на 14.02.2017 г. около 9,30 ч. В гр.Пловдив на ул.Д.,близо до кръстовището с улица О.,причинено по вина на П.Н.Б. при управление от него на автобус „Т.“ с рег. №***,собственост на „Х.“ООД,ЕИК ***,за което произшествие е образувана преписка щета №***/17.02.2020 г. по описа на „З.“АД,ведно със законната лихва върху главницата,считано от 09.03.2020 г. до окончателното й изплащане,като в останалата му част до пълния предявен размер от 80 000 лв. иска е отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Със същото решение ищцата Н. В. Щ. е осъдена да заплати на ответника „З.“АДгр.С. деловодни разноски по компенсация и съобразно отхвърлената част на исковете в размер на 733,87 лв.,а ответникът „З.“АД е осъден да заплати по сметка на Окръжен съдПловдив дължимата държавна такса и разноски,съобразно уважената част на иска,в размер на 1887,50 лв.

С определение №261028 от 08.06.2021 г.,постановено по т.д.№308/2020 г. по описа на 1

ОС-Пловдив,решение №260156 от 13.04.2021 г. е изменено на основание чл.248 от ГПК в частта му за разноските,като вместо осъдителния диспозитив за заплащане от ищцата на съдебни разноски в полза на ответника в размер на 733,87 лв.,е постановено ответникът „З.“АД да заплати на мл. адвокат С.А.Х.,в качеството й на процесуален представител на ищцата Н.Щ.,адвокатско възнаграждение в размер на 1097,38 лв. за процесуално представителство по т.д.№308/2020 г. по описа на ПОС на основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата,а наред с това е постановено ищцата да заплати на ответника сумата от 1831,25 лв. деловодни разноски на основание чл.78,ал.3 от ГПК.Определението от 08.06.2021 г. не е обжалвано от страните в законоустановения срок и е влязло в законна сила.

Настоящото въззивно производство е образувано въз основа на въззивна жалба,подадена от ищцата в първоинстанционното производство-Н. В. Щ. чрез пълномощника й адв. Н.Д..От съдържанието на жалба е видно,че първоинстанционното решение се атакува от ищцата в частта,с която искът й срещу ответника „З.“АД е отхвърлен за горницата над уважения размер от 30 000 лв. до размера от 50 000 лв.,както и в частта,с която законната лихва е присъдена от датата 09.03.2020 г.Счита,че в обжалваните части решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.В тази вързка развива аргументи за обосноваване на позицията си,че определеният размер на обезщетението е занижен с оглед принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД и постоянната съдебна и застрахователна практика.Жалбоподателката твърди,че в конкретния случай не са отчетени всички специфични обстоятелства,които имат значение при определяне размера на претърпените от ищцата неимуществени вреди€наред с това счита,че при определяне на дължимото обезщетение следва да се съобразят не само действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл.52 от ЗЗД,но и актуализацията,съгласно чл.492,т.1 от КЗ,според която за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт,минималната застрахователна сума се равнява на 10 420 000 лв. за всяко събитие,независимо от броя на пострадалите лица-обстоятелство,което първоинстанционният съд не е съобразил и не е взел предвид при постановяване на своето решение.

По отношение на акцесорната претенция за лихва върху застрахователното обезщетение,жалбоподателката застъпва становището,че застрахователят дължи веднъж законната лихва на основание чл.429,ал.3 от КЗ,дължима от виновния водач / застрахования/ и втори път дължи законната лихва на основание чл.497,ал.1,т.1 от КЗ за собствената си забава,като в първия случай законната лихва се начислява от датата на деликта-14.02.2017 г. до окончателното плащане,а във втория случай се начислява,считано от 15 работни дни след уведомяването с извънсъдебната претенция,а именно-09.03.2020 г. до окончателното плащане.Подробни доводи в тази насока развива в жалбата си.

И въз основа на всички изложени във въззивната жалба аргументи,жалбоподателката Н.Щ. моли да бъде отменено първоинстанционното решение в обжалваните му части и да се постанови съдебен акт,с който иска за заплащане на обезщетение да бъде уважен до размера 2 от 50 000 лв.,“ведно със законната лихва върху заявената сума главница,съгласно чл.429,ал.3 от КЗ от датата на деликта-14.02.2017 г. до окончателното й изплащане и законна лихва върху заявената сума /главница и лихва по чл.429,ал.3 от КЗ/,съгласно чл.497,ал.1,т.1 от КЗ,считано от 15 работни дни след уведомяването с извънсъдебната претенция,а именно09.03.2020 г. до окончателното й изплащане“.Претендира и разноските за двете инстанции.

Въззиваемият „З.“АД-гр.С. с ЕИК *** е подал в законния срок писмен отговор на въззивната жалба,с който е оспорил същата като неоснователна.Счита първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно в обжалваната му час.Твърди в отговора си,че е изплатил изцяло на ищцата присъдените й на първа инстанция главница и лихви,за което представя с отговора си два броя преводни нареждания.Счита,че изложените във въззивната жалба доводи са неоснователни и не кореспондират със събрания по делото доказателствен материал,а с обжалваното решение правилно и обосновано са преценени събраните доказателства.Конкретни доводи в тази насока излага в отговора.Претендира сторените във въззивното производство разноски.

Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените от жалбоподателката оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за установено следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо правен интерес да обжалва конкретното първоинстанционно решение и при подаването й е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.

Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо в обжалваната му част.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:

Процесният осъдителен иск е с правно основание чл.432,ал.1 КЗ и е предявен от Н. В.

Щ. против „З.“АД-гр.С. с ЕИК *** за заплащане на сумата от 80 000 лв. като застрахователно обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди-болки и страдания,явяващи се резултат от настъпило на 14.02.2017 г. ПТП.Първоначално искът е предявен като частичен и ищцата е претендирала сумата от 60 000 лв. обезщетение като част 3 от сума в пълен размер от 80 000 лв.,но впоследствие в хода на делото ищцата е увеличила иска си от 60 000 лв. на 80 000 лв.,при което положение претенцията й вече не е частична,а за пълния сочен от ищцата размер на обезщетението.Наред с това,ищцата е поискала да й се присъди законната лихва върху претендираната главница,считано от датата на настъпилото ПТП-14.02.2017 г. до окончателното плащане,съгласно чл.429 от КЗ,а заедно с това е поискала да се присъди върху главницата законна лихва и съгласно чл.497,ал.1,т.1 от КЗ,считано от 15 дни след уведомяването с извънсъдебната претенция,а именно-09.03.2020 г. до окончателното плащане.Заявила е искане и за присъждане на съдебни разноски.

По повод на така предявения иск ищцата е изложила твърдения,че на 14.02.2017 г. в гр.Пловдив около 9,30 часа е пътувала в автобус „Т.“ с рег. №***,собственост на „Х.“ООД с ЕИК *** и управляван от правоспособния водач П.Н.Б.,като в момента,когато автобусът се е движел по улица Д.,в близост до кръстовището с улица О.,водачът управлявал автобуса с превишена скорост и рязко задействал спирачната му система,в резултат на което на ищцата,като пътник в автобуса,й били причинени средни телесни повреди-счупване на горния край на дясна раменна кост в областта на анатомичната шийка и израстъкатуберкулума,както и контузия на дясна коленна става.Описва в исковата си молба какво лечение и с каква продължителност е било проведено на причинените й травми,както и какви неимуществени вреди е претърпяла и търпи вследствие на причинените й увреждания.Твърди още,че към датата на процесното ПТП-14.02.2017 г.,е имало активна застраховка „Гражданска отговорност“ за описания по-горе автобус,която е била обективирана в сключен с ответника договор за застраховка и е с период на покритие от 15.08.2016 г. до 14.08.2017 г.Твърди още,че е изпълнила изискването по чл.380,ал.1 от КЗ,като е завела пред ответника-застраховател извънсъдебна претенция за изплащане на обезщетение и по тази претенция ответникът образувал щета №*** от 17.02.2020 г.,но отказал да определи и изплати застрахователно обезщетение на ищцата.С оглед на последното,ищцата твърди,че има правен интерес да предяви процесната съдебна претенция спрямо ответника за изплащане на обезщетение за причинените й неимуществени вреди от настъпилото застрахователно събитие.

Ответникът „З.“АД не е подал в законния срок писмен отговор на исковата молба,но в пледоарията си след даване ход на устните състезания,е заявил становище чрез процесуалния си представител-юрисконсулт М.,че иска следва да бъде отхвърлен като неоснователен,тъй като не се е установило по категоричен начин описания в ИМ механизъм на ПТП и получаване на увреждането,а и не са се събрали доказателства за противоправни действия от страна на застрахования водач.

С обжалваното решение от 13.04.2021 г. първоинстанционният съд е приел за доказано настъпването на процесното ПТП от 14.02.2017 г.,описвайки конкретно и установения на база събраните доказателства механизъм на произшествието,а също е приел за доказани и твърденията,че произшествието е настъпило вследствие на виновното поведение на водача на автобуса,в който е пътувала ищцата-П.Н.Б.,който като управлявал автобуса с превишена скорост /от 35 км/ч над разрешената/,задействал рязко спирачната му 4 система и в резултат на това предизвикал отрицателно ускорение от 3,89 м/сек.,което причинило загуба на равновесие на пътниците в автобуса и така в крайна сметка се стигнало до причиняване на телесни увреждания на ищцата /след като тя в резултат на рязкото задействане на спирачната система на автобуса и предизвиканата от това загуба на устойчивост,е паднала от седалката,на която е седяла в автобуса по време на произшествието/.Съдът е приел за доказано и това,че в резултат на причиненото ПТП ищцата е получила следните телесни травми-счупване на дясната раменна кост /в областта на анатомичната шийка и израстъка/ и контузия на дясната колянна става с дълбоко охлузване,като първата от посочените травми е довела до трайно затрудняване движенията на десен горен крайник,а общо двете са причинили на ищцата болка и страдания без разстройство на здравето.В решението си първоинстанционният съд е приел още,че в резултат на настъпилото ПТП ищцата е претърпяла неимуществени вреди-болки и страдания от причинените й телесни увреждания,в по-голяма степен-от счупването на дясната раменна кост в горния й край,и по-умерени-от контузията на дясната колянна става с дълбоко охлузване.Конкретните неимуществени вреди,които първоинстанционният съд е приел за доказани,са описани в обжалваното решение.Наред с това,първоинстанционният съд е прие за установено,че за автобуса,с който е причинено процесното ПТП,е имало валидна и действаща към момента на настъпване на произшествието застраховка „Гражданска отговорност“ по сключен за това договор с ответното дружество,както и че ищцата е предявила пред ответника извънсъдебна претенция за изплащане на застрахователно обезщетение,но ответникът не изплатил такова,а изискал от ищцата представянето на допълнителни документи с изпратено до нея писмо,което първоинстанционният съд е тълкувал като отказ за изплащане на застрахователно обезщетение.Като краен резултат,първоинстанционният съд е счел,че е налице фактическия състав на чл.432 от КЗ във вр. с чл.45 от ЗЗД за ангажиране отговорността на ответното застрахователно дружество за изплащане обезщетение на ищцата за причинените й вследствие на процесното ПТП неимуществени вреди,а относно размера на обезщетението съдът е счел,че в случая справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение е в размер на 30 000 лв.,поради което предявения иск е уважен до този размер,а за разликата до пълния му предявен размер от 80 000 лв. иска е отхвърлен като неоснователен и недоказан.Уваженият размер обезщетение е присъден ведно със законната лихва,за която съдът е приел,че следва да бъде начислена,считано от датата 09.03.2020 г. като дата,на която ответникът-застраховател е бил уведомен за настъпване на застрахователното събитие,до окончателното плащане.