Решение № 3346 от 18.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3346 гр. София, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100501563 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“АД срещу решение № 21176 от 21.11.2024 г. по гр. дело № 9038/2023 г. по описа на Софийски районен съд - 118 състав. с което са уважени искови претенции на И. В. К. за обявяване недействителност на клаузи от договор за потребителски паричен кредит № CARU-17235818 от 22.08.2019 г., сключен между него и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.. клон България" КЧТ (чийто правоприемник е “Юробанк България“ АД). В полза на нщеца е присъдено възстановяване на платени суми за възнаградителна лихва в размер на 377.17 лева, такса ангажимент в размер на 87.50 и зас гра-чователни премии в общ размер на 78,72 лева.

В жалбата се твърди, че е решението е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон. Твърди, че първоинстанционният съд без да са налице доказателства е приел, че шрифта на застрахователната полица е под 12, като се е позовал на общи познания, което е недопустимо. Счита, че документите по допълнително сключеното между страните застрахователно правоотношение не са част от договора за кредит, респективно не са елемент от кредитното правоотношение. Посочва, че кредитодателят е спазил изискванията на не е налице противоречие или неяснота в текста на процесния договор за кредит. В съответствие с разпоредбата на чл. 11. ал. 1. т. 7 и т. 10 от ЗПК, като в разрез със събраните по делото доказателства е извода на първоинстанционния съд, че посочения ГПР не съответства на действителния такъв, доколкото в него се включва и застрахователната премия. Поддържа, че в обжалваното решение не е съобразено обстоятелството, че договора за кредит по никакъв начин не е обвързан със сключване на договора за застраховка и не вляе на кредитното правоотношение. Допълнителен аргумент в подкрепа на твърдението, че двете правоотношение са самостоятелни и не са взаимнозависими, въззивникът посочва и разпоредбата на т. 5.6. от ОУ, в която е предвидено право на застрахования едностранно да прекрати застрачователното правоотношение, включително при предоставен кредит за покупката й, да получи неизползвания остатък от заема.

1

Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се отхвърлят като неоснователни.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивните жалби от И. В. К., в който излага подробни съображения относно становището си за правилност и обоснованост на обжалваното решение.

Счита, че несъмнено е установено, че ГПР в договора за кредит не отговаря на императивните изисквания на закона – нито по отношение яснота на компонентите, които включва, нито на императивния максимум по чл.19 ал.4 от ЗПК, поради което и правилно първоинстанционният съд е приел, че договора е нищожен и кредитополучателя дължи да върне чистата стойност на кредита. В допълнение посочва, че противоречаща на добрите нрави и в този смисъл нищожна е и посочената в договора за потребителски кредит договорна лихва, а предвидената такса ангажимент – е в противоречие с разпоредбите на ЗПК и опит за заобикалянето им, което също обосновава нищожността на клаузата. На самостоятелно основание твърди, че текста на договора не е написан на ясен и разбираем език, ответникът не е представил общи условия към договора и които да бъдат подписани от кредитополучателя, както и текста е написан на шрифт по- малък от 12. Посочва и че нито една от клаузите не е уговорена индивидуално. Моли обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде потвърдено.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Софийският районен съд е сезиран със следните искове:

- с правно основание чл. 124 ал. 1 вр. чл.26 ал.1 предл.1,2,3 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузи от договор за потребителски кредит CARU № 17235818/22.08.2019 г. сключен между И. В. К. и БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А Париж, рег.

№ 542097902 чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България КЧТ, са нищожни като неравноправни, а именно - т. 3 „Застрахователна премия“, т. 5 „Такса ангажимент“, т. 8 „Годишен процент на разходите“, т. 9 „Лихвен процент“, от Раздел „Параметри и условия“, както и на чл. 2 от договора;

- с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платени суми /при първоначална липса на основание/, както следва: сумата от 398,91 лв - недължимо платени суми за договорна възнаградителна лихва, сумата от 87,50 лева - недължимо платени суми за такса ангажимент и сумата от 78,72 лв. - недължимо платени суми по клауза за застрахователна премия, ведно със законната лихва от 21.02.2023 г. до окончателното изплащане на задължението.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

2

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

В този смисъл не е предмет на въззивното производство, респективно безспорно между страните по делото е, че между страните е сключен писмен договор за потребителски кредит № CARU № 17235818/22.08.2019 г. със съдържание, обективирано в представения по делото писмен документ, двустранно подписан – л.9-13 от делото на СРС и при общи условия.

Доколкото сумите, предмет на исковете, се претендират въз основа на договор заем сключен с физическо лице при действието на ЗПК, то длъжника има качеството на „потребител“ по смисъла на §13 т.1 вр.т.12 от ДР на ЗЗП, което по силата на чл. 7 ал. 3 ГПК задължава съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а и такива са наведени от ответника в отговора на исковата молба и поддържани в във въззивната жалба.

За да е налице нищожност на клаузите за лихва, годишния процент на разходите и неустойката, дължаща се на неравноправния им характер, съгласно разпоредбите на чл.143 вр. чл.146 ал.1 ЗЗП, следва да са налице кумулативно следните предпоставки – клаузите да не са индивидуално уговорени, да е нарушен принципа за добросъвестност в договарянето и/или да е налице значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по сделката и/или последната да е сключена в ущърб на потребителя.

Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 година по дело С-618/10 на СЕС/.

Клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай те са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите – обстоятелство, което не е устасновено в настоящото производство, поради което и съдът приема, че същите не са индивидуално уговорени.

От ЗЗП се извежда изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език – от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него икономически последици от сключване на договора.

Приложима към казуса е редакцията на ЗПК изм. изм., бр. 17 от 26.02.2019 г., като според разпоредбата на чл.22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1 , чл. 11 ал. 1 т. 7 12 и 20 и ал. 2 и чл. 1, ал. 1, т. 7 - 9 , договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно разпоредбата на чл. 24 от ЗПК з а договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите .

От посоченото до тук настоящият състав счита, че процесния договор като сключен в писмена форма отговаря от външна страна на императивните изисквания на чл. 10 ал. 1 , чл. 11 ал.

1, т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК.

Посочени са датата и мястото на сключване, вид на предоставения кредит, индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният лихвен процент по кредита, условия за издължаване на кредита- периодичността и датите на плащането месечните вноски /погасителен план, обективиран в договора/, срока на договора за кредит, както и останалото се изискуемо съдържание според цитираните разпоредби, а именно:

Процесният договор за потребителски кредит отговаря от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10 ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем начин. /от заключението по СТЕ, прието в хода на въззивното производство, неоспорена от страните и ценено от съда като мотивирано и обективно, се установява, че договор за потребителиски кредит - л.51-55 от делото на СРС, ведно с приложенията е със шрифт Garamond 3

12, а договор за застрахователно посредничество и общи условия към него, двустранно подписани – 59-64 от делото на СРС – на шрифт Ariel Narrow 10, като дали същи е част от съдържанието на договора за потребителски кредит, ще бъде обсъдено в следващото изложение/.

В съответствие с чл. 11 ал. 1 т. 7 ЗПК в процесния договор съдържащ и погасителен план е посочен общият размер на кредита, сборуван от отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва и застрахователния премия.

Процесният договор за кредит не е сключен при условията на разсрочено плащане за стока или услуга, поради което разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 8 ЗПК е неприложима.

В случая е уговорен фиксиран, а не променлив, поради което е достатъчно да бъде посочен размера на същия и следва да се счита, че отговаря пълно на изискването по чл. 11 ал. 1 т.

9 ЗПК

В съответствие с чл. 11 ал. 1 т. 11 ЗПК условията за издължаване на кредита от потребителя са обективирани в погасителен план, част от документа – договор за потребителски кредит, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на всяка дължима месечна погасителна вноска, каквото е законовото изискване при договори за кредит с фиксиран лихвен процент. В случая лихвата е с фиксиран процент и не е необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, което изискване е поставено само при различни лихвени проценти за целите на погасяването.