Определение № 171 от 13.05.2026, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 171 гр. Търговище, 13.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. И.

Членове:

БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА

СТЕЛА ИВ. И. като разгледа докладваното от БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА Въззивно частно гражданско дело № 20263500500117 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна въззивна жалба на „ЮР. Б.” АД, ЕИК *********, действащи чрез пълномощника си адв. С. Р., САК, съдебен адрес: гр. С., ул.

„П.”, № *, ет. *, офис *-* против определение № 638/11.11.2025 г., постановено по ч.гр.д.№ 245/24 по описа на Районен съд – Попово, в частта относно присъдените в полза на длъжника „БГ-НВ“ ЕООД, ЕИК: 202930520 разноски, в размер на 2 800 лв.

В жалба се излагат доводи, че определението е неправилно. С определението си съдът е обезсилил заповед за изпълнение на парично задължение № 119 от 29.04.2024 година, на осн. чл. 415, ал. 5 от ГПК и е присъдил в полза на длъжника „Б.-Н.“ ЕООД ЕИК ********* разноски в размер на 2 800 лв., представляващи адвокатско възнаграждение. Излагат се твърдения, че въпреки указанията банката не е предявила иска си по чл. 422 от ГПК за установяване на вземанията по издадената заповед, с оглед на това, че длъжниците по нея са извършили плащания и са погасили дълга си, но това е сторено след издаване на заповедта за изпълнение. В този случай за банката не е налице правен интерес от такъв иск. Основанието за обезсилване на заповедта за изпълнение по ч.гр.д.№ 245/2025 г. на PC – Попово е подадено от длъжниците възражение по чл. 414 от ГПК, което е бланкетно и по образец, като за това процесуално действие не е предвидено адвокатско 1 възнаграждение в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Дори и такова да се дължи, претендираното е прекомерно, с оглед действително извършената работа, като се твърди, че не са представени доказателства за реално плащане на такова възнаграждение. С оглед наведените възражения, моли постановеното определение да бъде отменено, в обжалваната му част.

По частната жалба е депозиран отговор от насрещната страна- „Б.-Н.“ ЕООД, с ЕИК: ********* и Н. А. Н., ЕГН: **********, с която се твърди, че същата е неоснователна. Съображенията са следните : банката се е снабдила с заповед за изпълнение и изпълнителен лист на 20.06.2024 г. Предприела е действия по събиране на вземането по заповедта едва на 03.04.2025 г., като по нейна молба е образувано изпълнително дело. Междувременно е преизчислявала дължимата сума, която претендира по договора за кредит.

Длъжниците твърдят, че кредитът е бил погасен през 2024 г. Поради това при получаване на поканата за доброволно изпълнение на 30.04.2025 г. са депозирали възражение по чл. 414 ГПК, ведно с искане за спиране по чл. 420, ал. 2, т. 1 от ГПК. Въпреки дадените в тази връзка указания към заявителя, последният не е упражни правото си на иск по чл. 422 от ГПК. В производството по чл. 417 от ГПК, длъжниците също имат право на сторените от тях разноски при обезсилване на издадената заповед, за извършването на които са представили съответните доказателства пред заповедния съд. С оглед горните възражения по жалбата, молят същата да бъде оставена без уважение.

Претендират разноски за въззивната инстанция, за които представят доказателства към отговора си.

Предмет на обжалване е и постановеното по делото определение № 63 от 27.01.2026 година, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, с което РС – Попово е оставил без уважение молбата на „ЮР. Б.” АД, ЕИК ********* за изменение на определение № 638 от 11.11.2025 година, в частта относно присъдените в полза на длъжниците разноски, като неоснователна.

Против определение № 63 от 27.01.2026 година е депозирана частна въззивна жалба от „ЮР. Б.” АД, ЕИК *********. С жалбата се излагат доводи за неговата неправилност, като в тази връзка се твърди, че банката не дължи разноски на длъжниците в заповедното производство. Заповедта е обезсилена като следствие от непредявяване на иска за установяване на вземането по 2 издадената заповед. Такъв иск не е предявен от банката, поради това, че длъжниците по заповедта за изпълнение са извършили плащания, които са довели до погасяване на задълженията им. Плащания обаче са извършени след депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК, поради което банката не е упражнила правото си на иск. Освен това плащанията са извършени извън рамките на воденото изпълнително производство. Отделно от това се поддържа, че присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно, а за плащането му не са представени съответните доказателства.

По частната жалба е депозиран отговор от „Б.-Н.“ ЕООД, с ЕИК:

********* и Н. А. Н., ЕГН: **********, с която се твърди, че същата е неоснователна. Доводите в отговора са идентични с тези изложени в отговора на частната жалба против определение № 638/11.11.2025 г., като допълнителни аргументи не са изложени. Претендират се разноски и по този отговор, за извършването на които са представени доказателства.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази доводите, изложени в частната жалба, счита, че подадената частна жалба е допустима, но неоснователна.

По фактите съдът съобрази следното:

Ч.гр.д.№ 245/24 по описа на Районен съд – Попово е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 от ГПК на „ЮР. Б.” АД, ЕИК ********* против „Б.-Н.“ ЕООД, с ЕИК: ********* и Н. А. Н., ЕГН: **********. Заявлението е депозирано на 26.04.2024 година. Въз основа на него е издадена заповед по чл. 417 от ГПК № 119 от 29.04.2024 година и изпълнителен лист. Поканата за доброволно изпълнение, ведно със заповедта са връчени съответно на длъжника „Б.-Н.“ ЕООД, на 14.04.2025 г., а на длъжника Н. А. Н., на 22.04.2025 година.

В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, на 30.04.2025 година длъжниците са депозирали възражение против заповедта. С определение № 489 от 02.09.2025 година, заповедният съд е указал на заявителя, че следва да предяви иск за установяване на вземането по издадената заповед, в месечен срок от съобщаването, както и че следва да представи доказателства за това по делото. Указани са и последиците по чл. 415, ал. 5 от ГПК. За определението заявителят е бил уведомен на 18.09.2025 година. От тази дата за него е започнал да тече срока за предявяване на иска за установяване на вземането 3 по издадената заповед, ведно със задължението му да представи доказателства за това, пред заповедния съд /с оглед действащата към този момент редакция на ГПК/. След изтичане на срока и поради липсата на доказателства за предявяване на иска заповедният съд обезсилил издадената заповед за изпълнение с определение № 638 от 11.11.2025 година. Със същото определение в полза на длъжника „Б.-Н.“ ЕООД са присъдени разноски в размер на 2 800 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

Заявителят „ЮР. Б.” АД е депозирал молба по чл. 248 от ГПК с искане постановеното определение да бъде изменено в частта за разноските, като искането за присъждане бъде отхвърлено. С определение № 63 от 27.01.2026 година, съдът е оставил молбата без уважение.

От правна гледна точка съдът съобрази следното: заповедният съд е бил сезиран със заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК. Въз основа на него е издадена заповед за изпълнение на парично задължение и са присъдени разноски в заповедното производство. С оглед депозирано възражение против заповедта и съгласно разпоредбата на 415, ал. 1, т. 1 от ГПК е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си, в определения срок, като представи доказателства за това. Пред заповедният съд доказателства, че искът е предявен не са представени от страна на заявителя. След като е установил, че в указания срок пред заповедния съд не са представени доказателства за предявен иск в хипотезата на чл.415, ал.1 ГПК, съдът е обезсили заповедта и е присъдил в полза на длъжника „Б.-Н.“ ЕООД разноски, в размер на 2 800 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. В образуваното пред РС – Попово заповедно производство, длъжниците против които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение са упражнили правото си на защита, депозирайки възражения против издадената заповед по реда на чл. 414 от ГПК. В това производство длъжникът „Б.-Н.“ ЕООД е бил представляван от процесуален представител, на който съгласно приложения договор за правна помощ е заплатено възнаграждение, в размер на 2 800 лв., като са представени доказателства, че възнаграждението е заплатено.

Безспорно е, а и съдебната практика е категорична, че в производството по издаване на заповед за изпълнение, при обезсилване на последната, длъжникът има право на разноски, които в повечето случаи са възнаграждение за упълномощения адвокат. Същото обаче следва да бъде съобразено с 4 извършените процесуални действия и характера на производството. Тук не следва да се прилагат правилата на чл. 7, ал. 2 от Наредбата. Като ориентир при определяне на възнаграждението следва да се има предвид разпоредба е чл. 6, ал. 5 – други молби. Съображенията са във връзка с характера на производството по издаване на заповед за изпълнение и депозиране на възражение против така издадената заповед. Възражението е предпоставка за образуване на исково производство, в което по същество да се установи съществуването и размера на вземането. И поради това, размерът на претенцията, няма пряко отражение върху размера на разноските.

Предвидената в Наредбата хипотеза на чл. 7, ал. 7, урежда реда за заплащане на разноските на заявителя. По отношение на тези, сторени от длъжника при депозиране на възражението по чл.414 от ГПК, няма изрична разпоредба.

Размерът на възнаграждението следва да се определи, като за основа се вземе предвид най-близката по аналогия, с оглед конкретните дейности, извършвани от адвоката в това производство. Доколкото същинската защита на длъжника относно вземането и неговия размер, ще бъде осъществена при предявяване на иск за установяването им, а при депозиране на възражението по чл. 414 от ГПК, дейността не е свързана с предварителна обосновка и подготовка, то най- близка по смисъл и обем работа е посочената в чл. 6, т. 5 от НМРАВ, а именно изготвяне на други молби, за което минималният размер на възнаграждението е в размер на 200 лв. или 102.26 евро. Поради изложеното, направеното от страна на въззивника в частната жалба възражение за прекомерност е основателно. Постановеното определение, в частта относно присъдените разноски следва да бъде отменено за разликата от 102.26 евро /200 лв./ до пълния размер от 1 431.62 евро / 2 800 лв./.

По отношение на разноските във въззивното производство, сторени от въззиваемия „Б.-Н.“ ЕООД по депозираната жалба против определение № 638 от 11.11.2025 година, съдът намира, че следва да бъдат присъдени, с оглед на представените доказателства за тяхното извършване.

Доколкото определението, с което са присъдени разноски в полза на длъжника по заповедта се изменя от настоящата инстанция, то частната жалба определение № 63 от 27.01.2026 година, постановено по чл. 248 от ГПК, следва да се остави без уважение.

Въззиваемият „Б.-Н.“ ЕООД, претендира разноски и в това производство, 5 като представя доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение за защита по частната жалба, в размер на 470 евро. Такива не следва да бъдат присъждани. Това е така, поради характера на производството по чл.248 от ГПК, по същество то не е самостоятелно, а е способ за защита срещу неправилен съдебен акт в частта за разноските по делото без да се обжалва решението по предмета на спора. Предмет на проверка е съдебен акт, с който вече съдебни разноски са присъдени и за това в това производство не се следват нови съдебни разноски. В тази насока е трайната съдебна практика, част от която е Определение № 50470 от 07.12.2022 година на Първо търговско отделение на ВКС по ч.т. д. № 1888 по описа за 2022, съгласно което, разноски се присъждат със съдебния акт, с който приключва спора по същество в съответната инстанция, а производството по чл. 248, ал. 1 от ГПК има за свой предмет заявени и осъществени разноски, които са били или е следвало да бъдат предмет на присъждане по вече приключилото в съответната инстанция дело. С оглед на което изходът от производството по чл. 248 от ГПК не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор.