Решение № 176 от 16.02.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 176 гр. Плевен, 16.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело № 20234430104050 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба с вх. № 19852/18.07.2023 г. на К. В. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ***, чрез адв. Д. от САК, със съдебен електронен адрес за призоваване: ***, срещу „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. *** за прогласяване на недействителност на договора за паричен заем № 866571, сключен между страните, а в условията на евентуалност при неоснователност на главния иск, да бъде прогласена за нищожна клаузата на чл. 6.2 от посочения договор.

Ищцата основава претенцията си на твърденията, че е сключила договор с ответника за паричен заем с № 866571 на 23.05.2032 г., придружен с общи условия и СЕФ, като отпуснатият заем е в размер на 2400 лв., с уговорка за разсрочено плащане – 14 месечни вноски по 217,38 лв. и четири месечни вноски по 80,10 лв. , общо 18 вноски, ГПР 47,91 %, ГЛП- 40,05%, и обща сума за плащане в размер на 3373,54 лв. С чл. 6.1 от договора страните уговорили заемът да бъде обезпечен с поръчител или безусловна банкова гаранция, която следвала да отговаря на многобройните условия предвидени в чл. 33 от ОУ. При неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в изискания от кредитора вид с чл. 6.2 от договора е уговорено, че потребителят дължи неустойка в размер на 4862,28 лв. за целия срок на договора. В погасителния план била посочена коректната стойност на неустойката – 4862,28 лв., но ищцата твърди, че нито в договора, нито в СЕФ се посочва какво точно включва ГПР.

Ищцата твърди, че не е заплатила сумите по договора. Счита обаче, че има качеството на потребител, а договорът следвало да отговаря на изискванията на ЗПК, поради което същият бил недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, тъй като клаузата за неустойка не била включена в ГПР и по този начин ГПР по договора е неправилен и заблуждаващ. Според ищцата уговорената неустойка представлява скрито възнаграждение за кредитора и също можело да се разгледа като добавка към възнаградителната лихва, поради което е следвало да бъде включен в ГПР по договора.

Счита, че нарушението на изискването на чл. 11, ал .1, т. 10 от ЗПК е налице и поради това, че никъде не е предвидено как се формира ГПР по договора. Неточността в посочения размер на ГПР я поставял в невъзможност да прецени колко точно е оскъпяването на кредита, като счита, че това представлява заблуждаваща търговска практика, тъй като в 1 договора е посочен по-нисък ГПР от действителния.

На следващо място счита, че е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй кат нито в договора, нито в ОУ е посочен лихвения процент на ден, а само са посочени лихвени проценти на годишна база.

С клаузата за неустойка били уговорени изключително високи изисквания за обезпечение, което ищцата твърди, че е невъзможно да бъде изпълнено от нея в кратък срок и би било невъзможно и за поръчителите в толкова кратък срок да се снабдят с изисканите от кредитора документи. Ищцата формулира довод за нищожност на клаузата за неустойка в размер на 4862,28 лв. поради противоречие с добрите нрави, както и защото представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП.

Ищцата въвежда и втори довод за недействителност на клаузата, в случай, че бъде отхвърлен иска за недействителност на договора. Счита, че клаузата противоречи на добрите нрави, защото размерът на уговорената неустойка представлявал 144,5 % от заетата сума.

Освен това уговорената клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, върху самия длъжник, и води до допълнително увеличение на размера на задълженията.

Иска от съда да уважи главния иск за недействителност на договора, а в случай, че той бъде отхвърлен, да бъде уважен предявеният евентуален иск за нищожност на клаузата за неустойка. Претендира разноски за предоставилия му безплатна правна помощ адвокат, като излага доводи за размера на възнаграждението.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, чрез адв. юрк.

П., с който се оспорва основателността на предявените искове. Не се оспорва твърдението, че между страните по реда на ЗПФУР е сключен договор за потребителски кредит № 866571/23.05.2023 г., за сума от 2400 лв., 18 на брой месечни вноски, ГПР 47,91% и 40,05%.

В договора бил поместен и погасителен план, в който са посочени брой и размер на месечните вноски, падеж, и дължима неустойка, в случай на неизпълнение. Ответникът твърди, че първата вноска е с падеж 23.06.2023 г., а последната с падеж 25.11.2024 г.

Заемополучателят се уведомил и съгласил със съдържанието на договора, поради което заемодателят му отпуснал исканата заемна сума по банков път. Твърди още, че сумата е усвоена от заемополучателят, видно от представения към ОИМ .лог файл. Ответникът счита, че към ГПР по договора е включена единствено възнаградителна лихва, но не и неустойка, като заемополучателят платил сумата от 2400 лв., с което погасила вноските от № 1 до № 3.

Ответникът счита, че оспореният ДПК е действителен, тъй като в него е посочен ГПР 47,9–%, който е изчислен по формула уредена в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, и не надвишава позволения от закона максимум съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На следващо място счита, че е налице и законосъобразен ГЛП, който в т.3, т. 3.7 е предвиден в размер на 40,05%., като същият бил фиксиран размер на годишна договорна лихва, поради което не следвало да се посочва периодите, условията и процедурите за промяна на процента. В погасителния план освен това твърди, че е посочен размера на лихвата и сумата, която следва да се върне.

Ответникът счита още, че клаузата за неустойка е действителна, тъй като съгласно чл.

19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисляване ГПР не се включват разходите, които потребителя заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

Поради това според ответника неустойката не следвало да се включи при изчисления на ГПР и не може да се приравни на договорна лихва, тъй като няма такава функция с оглед уговорките между страните.

Клаузите в договора били ясно формулирани, а дължимата неустойка ясно посочена – 4852,46 лв., а ищецът имал възможност да прецени икономическите последици от сключване на договора. Предоставянето на обезпечение било съществено за интереса на кредитора, защото само тогава той би поел финансовия риск да сключи договора.

Неустойката не излизала извън присъщите и функции. Дължимата възнаградителна лихва следвала от естеството на договора, като в разглеждания случай уговореният лихвен 2 процент се твърди, че е пределите, установени в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

В заключение ответникът обосновава довод за това, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожната клауза не води до нищожност на целия договора, поради което ако съдът приеме същата за нищожно, то следвало да прогласи само за нея за такава, а не целия договор.

Ответникът иска от съда да отхвърли предявените искове като неоснователни, претендира разноски, за които представя списък и възразява присъждането на адвокатско възнаграждение на адвоката предоставил на ищеца правна помощ, тъй като не били представени доказателства относно основанието за приложение на чл. 38 от ЗА.

В с. з. ищцата чрез писмено становище, подадено от процесуален представител, поддържа исковата молба и моли тя да бъде уважена, като бъдат заплатени сторените на адвоката разноски.

Съдът, като взе предвид събраните доказателствени средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:

На 23.05.2023 г. ищцата подала молба за предоставяне на заем при ответника, като предоставил своите лични данни. В молбата не се съдържа искане за предоставяне на обезпечение.

Не е спорно между страните, а и от представения договор и приложения се установява, че са сключили договор за паричен заем № 866571/23.05.2023 г., със следните параметри: заем от 2400 лв., погасяване при 18 месечни вноски, ГПР: 47,91%, а ГЛП: 40,05%, като общата сума за плащане до 25.11.2024 г. е в размер на 3373,54 лв. Съгласно чл. 6 от договора заемателят се задължил в три дневен срок от усвояването на кредита да представи обезпечение отговарящо на чл. 33, ал. 1 от ОУ: поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл. 6. 2. При неизпълнение на задължението да предостави обезпечение заемателят дължи на заемодателят неустойка в размер на 4852,46 лв., която се начислява разсрочено в погасителния план към договора. Видно от погасителния план към договора е, че неустойката е насрочена към всяка погасителна вноска на договора, по 457,00 лв. месечно, като общата дължима сума по договора е в размер на 8216, 18 лв.

Представеният СЕФ съдържа същите параметри като посочените в договора от 23.05.2023 г., но не съдържа начислената неустойка.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ към ДПК, обезпечението може да е 1) поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят кумулативно на условията: да имат осигурителен доход най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители – размерът на осигурителния им доход следва да е най-малко 4 пъти размер на минималната работа заплата на страната и др. изисквания; или 2) безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана банка в БНБ, за период покриващ този на ДПК, и до изтичане на 6 месеца на неговия падеж, и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума по ДПК.

Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ заемодателят има право да откаже сключване на договора за заем, докато не бъде предоставено обезпечение или да откаже сключването при непредставяне на обезпечение.

От заключението на допуснатата на ССЕ се установява, че ако към посочения в договора годишен процент на разходите се добави и начислената месечно неустойка, то ГПР е 616,50%.

Съдът дава пълна вяра на събраните и анализирани писмени доказателствени средства, тъй като се ползват с придадените по смисъла на ГПК доказателствена стойност и не са налице данни, които да внесат съмнение в тяхната достоверност.

Съдът дава вяра изцяло на заключението на допуснатата ССЕ, тъй като същото е обективно, пълно и изготвено от компетентно вещо лице.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

3

Предявен е допустим отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В условията на евентуалност е предявен и отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от ЗЗД вр. чл. 21 от ЗПК, за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 6 от договора за потребителски кредит за неустойка, поради заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави.

Страните са безспорно обвързани от заемно правоотношение, породено от сключения на 23.05.2023 договор за паричен заем с №866571. Не е спорно, че ищцата е усвоила сумата от 2400,00 лв. – главница по заем. С оглед правата и задълженията по договора, ищцата има качеството на потребител, тъй като е действала като физическо лице за задоволяване на собствени нужди, а ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, която има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други средства. Така сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание е договор за потребителски кредит, поради което намират приложение нормите на ЗПК.

Между страните не е спорно, че е начислена неустойка за непредоставяне на обезпечения съгласно чл. 33 от ОУ към ДПК, както и че неустойката е разсрочена месечно в погасителния план. Тези факти следват и от представените писмени документи и заключение на ССЕ. Страните спорят относно това дали начислената неустойка е следвало да бъде включен в годишния процент на разходите по договора. Преди да разгледа значението на този спорен факт, съдът намира на първо място, че доводът на ответникът, че клаузата за предоставяне на обезпечение е индивидуално уговорена, е неоснователен, тъй като видно от молбата за сключване на договора, такова обезпечение или желание от страна на заемателя не е заявено. Прочитът на клаузите на чл. 33 от ОУ и чл. 6, ал. 2 вр. ал. 1 от договора, налагат разбирането, че предоставянето на обезпечение по договора е задължително условие за неговото сключване. Краткият срок за предоставяне на обезпечение- 3 дни от усвояването и при многобройните изисквания, посочени в ОУ, за обезпечение, е практически неизпълнимо задължение. Правно и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция или две физически лица-гаранти, при многобройните изисквания поставени в ОУ, в толкова кратък срок.