Решение № 3593 от 14.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3593 гр. Пловдив, 14.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20255330112411 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Н. И. И., ЕГН: **********, против „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807, с която са предявени обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 21, ал. 1 от ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата по Договор за кредит с № ** г., предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане на документите в размер на 18,74 евро, е недействителна поради противоречието й със закона, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 18,74 евро, представляваща заплатена при начална липса на основание сума по недействителна клауза за такса за експресно разглеждане по сключения между страните Договор за кредит с № ** г.

Ищецът твърди, че сключил с ответника Договор за кредит с № ** г., по силата на който му била предоставена в заем сумата от 300 лева при ГЛП 0,00 % и ГПР 55,01 %. Твърди, че съгласно договора следвало да заплати такса за експресно разглеждане в размер на 36,66 лева. Главницата по договора за кредит и таксата за експресно разглеждане били погасени от ищеца. Твърди, че таксата за експресно разглеждане е следвало да бъде включена в размера на ГПР по кредита, но това не е сторено, което водело до недействителност на договора за кредит, респективно и на клаузата за такса за експресно разглеждане. Моли за уважаване на исковете и присъждане на разноски.

1

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, с който същият оспорва предявените искове и моли за тяхното отхвърляне.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните по делото е сключен Договор за кредит с № ** г., съгласно който на ищеца е предоставена в заем сумата в размер на 300 лева.

От представения по делото Договор за кредит с № ** г. се установява, че договорът е сключен при ГЛП 0,00 %, ГПР – 55,01 % и такса за експресно разглеждане в размер на 36,60 лева.

Погасяването на кредита се извършва на 6 месечни вноски, съгласно приложен към Договора погасителен план, с падежна дата за внасяне на месечната погасителна вноска – 15-то число на месеца. Съгласно клаузите на Договора кредитополучателят дължи на кредитора такса за разглеждане в размер на 36,60 лв. в деня на подписване на Договора, като таксата следва да бъде възстановена от кредитополучателя с дължимите месечни вноски, съгласно погасителния план към Договора. Договорено е между страните, че таксата за разглеждане в размер на 36,60 лв. се дължи изцяло, както в случай на предсрочно погасяване на кредита, така и в случай на предсрочно прекратяване на Договора по каквато и да е причина. Размерът на таксата за разглеждане от 36,60 лв. е изрично посочен в индивидуалния договор за кредит. По делото е приложен погасителен план към процесния Договор за кредит, видно от който в размера на всяка погасителна вноска е включена такса за разглеждане от 6,11 лв., а при последна вноска – 6,05 лв., т.е. предвидено е оскъпяване на всяка месечна вноска по кредита със сумата за такса за разглеждане.

Приет е като писмено доказателство СЕФ, в който са отразени основните параметри по договора.

В хода на съдебното дирене е изслушано заключение по допуснатата ССчЕ, изготвено от в. л. С. К., от което се установява, че ищецът е направил плащания по процесния договор в размер на 497,92 лв. /254,58 евро/, които са разпределени за погасяване на задължението, както следва: главница в размер на 300 лева /153,39 евро/, лихва за забава в размер на 1,32 лв. /0,67 евро/, такса за разглеждане в размер на 36,55 лв. /18,69 евро/ и разходи за събиране на вземане в размер на 160,05 лв. /81,83 евро/.

Съдът кредитира приетото по делото заключение като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не се оспорва и от страните в производството.

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало правоотношение 2 по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна - таксата за разглеждане, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗПК.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора очевидно е в нарушение на закона и така накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. В договора е записано, че се дължи еднократна такса за разглеждане (която в конкретния случай е в размер на 36,60 лева), дължима в деня на подписване на договора и платима с месечните вноски.

Изрично нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита- разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредитразглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за права, които потребителят има- правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК. Независимо дали същата е включена в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази такса е предвидена в противоречие със закона, на общо основание – чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, тя се явява нищожна, поради което предявеният иск се явява основателен и следва да се уважи. Следва да се отбележи, че видно от представения договор, единственият компонент включен в ГПР е таксата за 3 експресно разглеждане, поради което се приема, че в случая посоченият в договора размер на ГПР съответства на действително приложения в отношенията между страните.

Съгласно чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. В процесния случай се претендира връщане на даденото при начална липса на основание, поради нищожност на клауза в договор. В тежест на ищеца по делото бе разпределено да докаже както наличието на противоречие на клаузата със закона, така и фактът на плащане на процесната сума по оспорената клауза. В тази връзка от приетата по делото ССчЕ се установи, че платената сума от ищеца по нищожната клауза е в 36,55 лв., т.е. не се доказа пълният размер от претендираната сума в размер 36,60 лв.

С оглед констатираната по-горе нищожност на клаузата в процесния Договор за кредит, предвиждаща дължимост на такса за разглеждане в размер на 36,60 лв., съдът счита, че заплатената от кредитополучателя – ищец сума в изпълнение на задълженията по Договора за кредит, е била недължимо платена от страна на ищеца, като престирана при начална липса на основание и подлежи на връщане. Безспорно се установи, че платената по нищожната клауза сума е в размер от 18,69 евро /36,55 лв./, като това обстоятелство не се оспорва от страните, като нито се твърди, нито се представят доказателства от ответника, че е налице основание за задържане на претендираните за връщане суми, то искът следва да се уважи частично до размера от 18,69 евро /36,55 лева/ и да се отхвърли за разликата до пълния претендиран размер от 18,74 евро /36,60 лева/.

По разноските.

При този изход на спора, въпреки частично уважената осъдителна искова претенция, право на разноски има ищецът, като за отхвърлената осъдителна претенция на ответното дружество разноски не се следват. Това е така, тъй като в конкретния случай, доколкото се касае за иск, предявен от потребител, не следва да се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от претенциите или за отхвърлената претенция. Съобразно дадените изрични разяснения в Решение на СЕС от 16 юли 2020 по съединени дела C- 224/19 и C- 259/19, член 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

От ищеца са представени доказателства за заплатена държавна такса в размер на 51,13 евро /100 лева/, както и за заплатен депозит за вещо лице в размер на 150,00 евро. Представен е и договор за правна защита и съдействие с адв. Д. М., в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 3, пр.2 от ЗАдв., поради което на същия се следва 4 възнаграждение за оказаната правна помощ. Ето защо като взе предвид действащата НВАР, вида, броя и общата цена на исковете, извършените от представителя действия и при съобразяване на Решение на СЕС по дело С438/22 от 25.01.2024 г., съдът намира, че дължимите в случая разноски за адвокатско възнаграждение следва да се определят в общ размер на 245.42 евро с вкл. ДДС, доколкото адвокат М. е регистриран по ЗДДС, за двата предявени иска.

По съразмерност на ищеца се дължат общо 200,65 евро, а на адвокат М. по съразмерност се дължи сумата от 244,76 евро, които ще се присъдят в тежест на ответника.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Н. И. И., ЕГН:

********** и „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807, че клаузата от Договор за кредит с № ** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане на документите в размер на 18,74 евро, Е НЕДЕЙСТВИТЕЛНА поради противоречието и със закона.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807 да заплати на Н. И. И., ЕГН: ********** по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД сумата от 18,69 евро /осемнадесет евро и шестдесет и девет евроцента/, равняваща се на 36,55 лева, представляваща заплатена при начална липса на основание по недействителна клауза от Договор за кредит с № ** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба – 16.07.2025 г. до окончателното изплащане, ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД за разликата до пълно претендирания размер от 18,74 евро /осемнадесет евро и седемдесет и четири евроцента/.