Определение № 575 от 24.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 575 гр. София, 24.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Касационно търговско дело № 20248002901789 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД срещу Решение № 674/06.06.2024 г. по в.гр.д. № 3401/2023 г. на Апелативен съд-София, с което е отменено Решение № 4653/27.08.2023 г. по гр.д. № 9333/2022 г. на Софийски градски съд в обжалваната осъдителна част и вместо него е постановено отхвърляне на предявения от касатора срещу М. В. Г. иск с правно основание чл. 274, ал. 1, т.

1 КЗ (отм.).

В касационната жалба е наведен довод за неправилност на обжалваното решение по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК поради съществено нарушение на процесуалната норма на чл. 223, ал. 2 ГПК. Касаторът поддържа, че в качеството си на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ е бил осъден в предходен процес да плати обезщетение на увреденото от пътно-транспортно произшествие лице, като решението по прекия иск е постановено при участието на ответника Г. като негов помагач. Привличането на помагача е било мотивирано от обстоятелството, че той е управлявал увреждащия автомобил със забранена концентрация на алкохол в кръвта, но този факт според касатора не е бил част от предмета на доказване по прекия иск и поради това с обжалвания акт съдът неправилно е приел за обвързващи мотивите на предходното решение относно недоказаната употреба на алкохол от делинквента. Наред с това касаторът сочи, че институтът на помагача е уреден в полза, а не във вреда на подпомаганата страна, както и че според граматическото тълкуване на разпоредбата на чл. 223, ал. 2 ГПК само подпомагащата страна е адресат на забраната да оспорва установеното в мотивите освен при зле возен процес, като с оглед императивния характер на нормата разширителното й тълкуване е недопустимо. Едностранната обвързаност от мотивите на решението (само на помагача) касаторът извежда и от обстоятелството, че при липса на обратен иск подпомаганата страна не би могла да се защити срещу констатациите на съда поради необжалваемост на мотивите. За неправилен касаторът сочи и 1 извода на съда, че решението по регресния иск, предявен в отделно производство, следва да е идентично с решението, което би било постановено, ако беше предявен обратен иск. Допълва, че в настоящия процес е провел пълно доказване на концентрацията на алкохол в кръвта на виновния водач над допустимата по закон норма.

Касаторът се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност поради прилагане на разпоредбата на чл. 223, ал. 2, изр. 1 ГПК в смисъл, обратен на съдържащото се в нея правило. Наред с това в изложението по чл. 284, ал. 3, т.

1 ГПК са поставени и три процесуални въпроса, свързани с приложението на чл. 223, ал. 2, изр. 1 ГПК, които според касатора са решени в противоречие с практиката на ВКС и чийто отговор е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото (основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК).

Ответникът по касационната жалба М. В. Г. счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Според него въззивното решение не е в противоречие с практиката на ВКС по посочените от касатора въпроси, нито е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в явно нарушение на закона или на правилата на формалната логика, установимо от мотивите към акта. При тези съображения ответникът моли да не бъде допускано касационно обжалване, а евентуално излага становище за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД срещу М. В. Г. иск с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. 1 КЗ (отм.) за сумата от 62 667,53 лв., представляваща регресно вземане за платеното от ищеца застрахователно обезщетение за вредите, причинени на трето лице от застрахования ответник при управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма, ведно с платената лихва върху това обезщетение.

Първоинстанционният съд е приел за установено, че на процесната дата в резултат от виновно и противоправно поведение на ответника като водач на лек автомобил, застрахован при касатора по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, е настъпило пътнотранспортно произшествие; в причинна връзка със събитието са причинени неимуществени и имуществени вреди на трето лице, за чието заплащане касаторът е осъден с влязло в сила решение, постановено и спрямо делинквента като негов помагач; застрахователят е платил присъденото в негова тежест обезщетение, ведно със законна лихва; според изслушаната в производството по регресния иск експертиза ответникът е управлявал автомобила с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма. При така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е уважил предявения иск.

За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че на основание чл. 223, ал. 2 ГПК със задължителна за съда и страните сила е установено, че не се е осъществил фактът на 2 управление на моторното превозно средство от ответника с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма. Изводът е направен след преценка, че това обстоятелство е било въведено като правопораждащо за претенцията на увреденото лице по прекия иск, както и че съдът по този иск е формирал извод за неговата недоказаност.

При тези данни настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и ал.

1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване.

Според константната съдебна практика очевидно неправилно е това решение, което е постановено при тежко и видимо от самия акт/от мотивите към него нарушение на материалния или процесуалния закон или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно, без да се извършва анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон или прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с правилата на формалната логика).

В настоящия случай касаторът поддържа очевидна неправилност поради тежко нарушение на процесуалната разпоредба на чл. 223, ал. 2 ГПК, като счита, че същата е приложена в противоположния й смисъл. Тази констатация почива на предпоставката, че управлението на автомобила от делинквента със забранена концентрация на алкохол в кръвта е факт, невъведен като правопораждащ в производството по прекия иск. В обжалваното решение обаче съдът е формирал обратна теза – че фактът е бил въведен в производството по прекия иск като правопораждащ претенцията на увреденото лице и именно поради това приетото относно него се явява обвързващо. Следователно от мотивите на съдебния акт не е видимо нарушение, изразяващо се в прилагане на разпоредбата на чл. 223, ал. 2 ГПК в хипотеза, която не покрива фактическия й състав. Не е налице видим порок и във връзка с възприетото от съда, че установителната сила на мотивите обвързва и подпомагащата, и подпомаганата страна. Смисълът, вложен в нормата и разяснен еднозначно и от съдебната практика, и от правната теория, е същият (например Решение № 60167/02.02.2022 г. по т.д. № 2490/2020 г., на ВКС, ТК, І т.о., според което „що се касае до вътрешните отношения между подпомаганата и подпомагащата страна, за тях важи задължителната сила на мотивите …. (която) обвързва по задължителен начин страните и съда, пред който е висящо следващото по време дело - между подпомагаща и подпомагана страна, да приемат, че съдържащите се в мотивите на решението по предходното дело … изводи за фактите и преюдициалните правоотношения, релевантни за правоотношението, което е предмет на постановеното решение, са се осъществили така, както се сочи в мотивите“).

Поради изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззвното решение.

Следващите основания, въведени от касатора – по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.

3 ГПК, изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос.

Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС този въпрос трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и да кореспондира с въведените 3 от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК. При преценката относно това дали въпросът е обуславящ, се изхожда от значението му за формиране на решаващата воля на въззивния съд, без обаче да се изследва дали тази воля е формирана правилно. Тоест отговорът на въпроса не трябва да произтича от конкретните събрани по делото доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а следва да може да бъде даден абстрактно, без оглед конкретиката на делото.

Поставените от касатора въпроси са следните:

1.

Предвид разпоредбата на чл.

223, ал.

2

ГПК подпомаганата/привличащата страна също ли е обвързана от установеното в мотивите на съдебния акт в отношенията й с третото лице помагач или единствено обвързан е помагачът? Дали обвързващата сила е еднопосочна само по отношение на третото лице или обхваща и насрещните отношения на подпомаганата/привличащата страна към третото лице?

2. Доколкото разпоредбата на чл. 223, ал. 2, изр. 1 ГПК е предвидена като защитаваща интересите на подпомаганата/привличащата страна, налице ли е съответна насрещност с цел охраняване интересите на третото лице помагач?

3. Подпомаганата/привличащата страна обвързана ли е с установеното в мотивите на решението, ако същото не е било част от предмета на делото, предвид разпоредбата на чл. 223 ГПК?

Първият въпрос е обусловил решението на въззивния съд, тъй като то е основано на правния извод за обвързаност на ищеца от установеното в мотивите към решението, постановено в производството по прекия иск, в което той е имал качеството на подпомагана страна. Въпросът кореспондира с наведения касационен довод по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК и отговорът му е възможно да бъде даден абстрактно, а не след анализ на доказателства по конкретното дело. Следователно този въпрос покрива общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Спрямо него не са осъществени обаче допълнителните критерии, на които се позовава касаторът, а именно – въпросът да е решен в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът не сочи конкретна практика, на която счита, че даденият от въззвния съд отговор противоречи, а извод за противоречие не може да се направи от служебно известната на съда практика, каквато е обективираната например в цитираното по-горе Решение № 60167/02.02.2022 г. по т.д. № 2490/2020 г., на ВКС, ТК, І т.о – с него в отговор на поставения правен въпрос се обобщава, че задължителната сила на мотивите обвързва страните, т.е. и подпомаганата, и подпомагащата, както и съда, разглеждащ делото между тях. Именно поради възприемане на тази правна теза въззивният съд е зачел установената в мотивите на решението по прекия иск недоказаност на факта на управление на автомобила от делинквента със забранена от закона концентрация на алкохол в кръвта.